Аманда Куик
Опасна аура (22)

21

Амелия седеше с Мод Хокинс, жената, която се грижеше за галерията, в малка стая, която беше точно до главното изложбено помещение. Двете изучаваха младия мъж, облечен в римска тога, стоящ пред тях.

Мод беше само една година по-голяма от Амелия. Дъщеря на домакиня и иконом, тя твърдо бе решила да не поема по стъпките на родителите си. Беше кандидатствала за позицията в „Галерия Джоунс“, скоро след като я бяха отворили, и бе наета незабавно. Момичето беше интелигентно, ентусиазирано и имаше подход към клиентите.

Човекът в тогата се наричаше Джереми Кингсли. Беше последният от тримата кандидати, които се отзоваха на обявата във вестника. Първите двама се оказаха неподходящи, но Джереми имаше потенциал, реши Амелия. Можеше да види, че Мод мисли по същия начин.

Мъжът беше висок и рус, с поразителни сини очи и силна, квадратна челюст. Изглеждаше много красив в тогата, но и съвсем леко притеснен. Дрехата разкриваше мускулестите му ръце и голяма част от силното му рамо. Джереми си изкарваше прехраната, като работеше в конюшня за коне под наем. Годините прехвърляне на сено, грижата за огромните животни и управляването на екипажи бяха свършили чудеса, мина през ума на Амелия.

Отмести очите си от Джереми и си записа нещо върху парче хартия. Солидни рамене.

Вениша обичаше подобни подробности.

Когато вдигна поглед, забеляза, че Мод все още зяпаше Джереми все едно беше огромна и много вкусна торта с крем.

— Благодарим ви, мистър Кингсли — каза Амелия. — Това е всичко засега. Можете да отидете в съблекалнята и да облечете вашите дрехи.

— Моля ви за извинение, мис! — Благородното чело на мъжа се намръщи от безпокойство. — Подходящ ли съм?

Амелия хвърли бърз поглед към Мод.

— Мисля, че ще се справи добре — отвърна тя. — Изглежда много добре в тога, нали?

Джереми й се усмихна с благодарност. Мод му върна усмивката.

— Съгласна съм. — Амелия остави молива и погледна към мъжа. — Не виждам никаква причина, поради която мисис Джоунс да ви намери неподходящ за Цезар, мистър Кингсли. Но нали разбирате, че тя ще вземе окончателното решение сама, едва след като се срещне с вас.

— Да, мис. Благодаря, мис! — Човекът определено беше развълнуван. — Ще направя всичко възможно, за да задоволя изискванията ви, ще го направя.

— Много добре — отвърна Амелия. — Мисис Джоунс ще се срещне с вас в три часа на двадесет и трети. Ако ви одобри, тогава ще направи и снимките. Сеансът ще отнеме поне два часа, много вероятно и по-дълго. Дамата е много взискателна към своите фотографии.

— Разбирам, мис.

— Трябва да дойдете навреме — добави Мод. — Мисис Джоунс е изключително заета жена. Тя не си прави труда да чака моделите си.

— Няма защо да се притеснявате за това, мис — отвърна Джереми и се отправи към съблекалнята. — Ще съм тук навреме.

Той изчезна зад тежката червено-златиста драперия, която се спускаше пред мъжката съблекалня. Когато се появи отново след няколко минути, вече беше облечен в своите зле прилягащи, купени от магазин^[1] дрехи. Амелия си помисли, че тогата му отиваше много повече. Можеше да види, че и Мод е на същото мнение.

Джереми смотолеви още няколко думи на благодарност и се втурна жизнерадостно навън на улицата.

Двете момичета се върнаха обратно в изложбената зала.

— Наистина считам, че от мистър Кингсли ще излезе добър Цезар — отбеляза Амелия.

— Да, мис, със сигурност е така и това е чистата истина. — Мод разтърка ръце. — Очаквам продажбите да бъдат дори повече, отколкото бяха на Хамлет преди няколко седмици. Има нещо неустоимо в един мъж в тога, не сте ли съгласна?

— Да, но трябва да отбележа, че ще бъде трудно да надминем нашия Хамлет.

Амелия спря пред една от рамкираните снимки, изложени на стената. Мрачната, с удивителни отсенки фотография беше проникновен портрет на много красив мъж, който се взираше в зрителя с изкусителните очи на романтичен поет. Тъмната му къдрава коса беше разрошена по изключително привлекателен начин.

Хамлет носеше бяла риза, която беше леко отворена на гърдите му, тъмни, плътно прилепнали панталони, излъскани до блясък високи кожени ботуши. Повече приличаше на смел изследовател, отколкото на обречен принц. Беше се излегнал в позлатен стол, като единият му крак бе напълно изпънат — поза, която дамската клиентела намираше за изключително въздействаща. Дългите пръсти на едната му ръка бяха елегантно положени върху облегалката на стола. В другата си длан държеше черепа на Йорик. Никак не беше лесно да открият човешки череп, припомни си девойката. Накрая Мод беше успяла да се спазари за един излишен такъв от някакъв малък театър.

— Идеята ти да представим Хамлет с леко разкопчана риза беше повече от блестяща — каза Амелия.

Помощничката й се усмихна срамежливо, докато се възхищаваше на снимката.

— Някак си изведнъж се сетих за това.

По-младото момиче погледна следващия портрет в редицата. Той също показваше още един изключително красив млад мъж, облечен по древна италианска мода. Да се намери череп беше трудно, помисли си Амелия, но да откриеш специалното парче от панталона, което покриваше гениталиите, беше дори още по-голямо предизвикателство. Но усилието си струваше. Кой би предположил, че дамската клиентела ще приеме мъж, облечен в подобни дрехи, за толкова завладяващ.

— Можем само да се надяваме, че нашият Цезар ще се справи също толкова добре, колкото и Хамлет — добави Амелия. — Но очаквам, че никога няма да постигнем успеха, който имахме с нашия Ромео.

— Той все още се продава най-добре от всичките снимки досега — съгласи се Мод, изучавайки парчето, покриващо гениталиите на модела. — Само миналата седмица продадох цели двадесет от тях. Скоро ще се наложи да направим нови.

— Е, все пак това е Ромео.

— Между другото — продължи младата жена, като мина зад щанда, — получих запитване от един джентълмен, който се интересуваше дали за мисис Джоунс ще бъде възможно да направи портрет на дама, която му е приятелка. Изпратих му съобщение, в което го уведомих, че сесията ще бъде утре. Всички подробности са в книгата за срещи.

— Благодаря, Мод! Кой е клиентът?

— Лорд Акланд — отвърна тя. — Иска мисис Джоунс да направи снимки на дама, наречена Розалинд Флеминг.