Аманда Куик
Опасна аура (21)

20

— Недейте — прошепна Гейбриъл в ухото й — да издавате никакви силни звуци.

Тя се отпусна успокоена, закима енергично и пусна машата от хватката си.

Той махна ръката си от устата й и я обърна към себе си. В сенките на тъмната стаичка изглеждаше огромен и много ядосан.

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите тук? — попита с глас, който беше прекалено тих. — Мислех, че сте в ателието си.

Вениша се успокои с усилие.

— Аз трябва да съм тази, която да ви зададе този въпрос. Доколкото си спомням, щяхте да ходите да говорите с някакъв възрастен член на Обществото Аркейн тази сутрин.

— Вече говорих с Монтроуз. Бях на път към Сътън Лейн, когато реших да се отбия на този адрес, вместо да се прибера.

— Какво очаквахте да намерите тук? — попита тя предпазливо.

— Любопитен съм да науча нещо повече за Бъртън.

— Защо, за Бога? Със сигурност смъртта му не е свързана с изчезналата формула.

Гейбриъл не каза нищо.

Нещо затрепка лудо в стомаха й.

— Така ли е?

— Отговорът на този въпрос е „вероятно не“ — призна си той.

Младата жена прочисти гърлото си.

— Не мога да не забележа, че фразата „вероятно не“ остава някакво място за увъртане.

— Както винаги, мадам, сте изключително наблюдателна. — Гейбриъл хвърли поглед към дървения сандък. — Виждам, че сте намерили негативите на снимките, които ви е направил.

— Да.

— Прегледах ги. С изключение на тази с надгробната плоча, върху която беше изписано името ви, всички останали изглеждат доста безобидни. Има ваши снимки на излизане от пекарната, на влизане в ателието ви, да разговаряте с клиент, кадри от този сорт.

Тя потрепери.

— Завистта на Бъртън може да е предизвикала някакъв вид странно обсебване от моя милост.

— Лично аз започвам да си задавам въпроса дали наистина е бил толкова обсебен от вас — отбеляза Гейбриъл.

— Какво искате да кажете?

— Намирам факта, че Бъртън ви е следил няколко дни и след това е бил убит в непосредствена близост до мястото, където бяхте снощи, меко казано, за доста тревожен.

— Какво? — Заключението разтърси цялото й същество. — Почакайте, сър! Да не би да казвате, че смъртта му вероятно е свързана с мен?

— Възможно е. Не бих могъл да го твърдя, без да получа още доказателства.

— Не знам дали е необходимо да ви напомням, сър, но досега аз съм единственият човек, когото познаваме, който има мотив да убие бедния Бъртън. Като се има предвид факта, че не съм го сторила аз, трябва да приемем, че някой друг го е убил поради напълно различна причина.

— Вероятно.

— Ето я пак тази дума — отбеляза Вениша. — Моля, кажете ми къде има пропуск в доводите ми?

— Доводите ви са превъзходни, скъпа моя, но това се определя от някакво тревожно съвпадение. Никога не съм обичал подобен вид обяснения.

Подразни я, когато го чу да я нарича „скъпа моя“ по такъв безцеремонен начин. Изглеждаше така, все едно връзката им се беше развила до етап, където подобно фамилиарничене беше напълно естествено.

Гейбриъл я погледна.

— Все още не сте ми обяснили защо решихте да се отбиете на това място тази сутрин и да извършите вашия малък акт на влизане с взлом.

Вениша стисна зъби.

— Всъщност не съм чупила нищо. Просто си поиграх малко с един фуркет и вратата се отвори. — Изведнъж спря. — Вие как влязохте?

— Аз също си поиграх малко. — Той кимна към вратата в другата стая. — Но се постарах да заключа отново, след като вече бях вътре, за да предотвратя възможността някой друг да влезе неочаквано.

— Добра стратегия — каза тя, поразена от логиката му. — Трябва да запомня това за в бъдеще.

— В бъдеще — каза Гейбриъл бавно — ще обсъждате всичките си планове за подобен вид дейности с мен, преди да предприемете някакво действие.

— Защо ще трябва да го правя? — попита младата жена. — Със сигурност вие ще се опитате да ме разубедите.

— В случай, че не сте забелязали, мисис Джоунс, това е чудесен начин да бъдете арестувана. Детективът, който ни разпитва снощи, нямаше желание да ви приеме като заподозряна за смъртта на Бъртън, но гледната му точка може да се промени, ако ви завари в ситуация като тази.

— Внимавах никой да не ме види. В отговор на въпроса ви, дойдох тук, защото се страхувах, че Бъртън може да ми е направил и други снимки и вероятно да ги е ретуширал по начин, който би се оказал притеснителен, ако попаднат в ръцете на конкурентите ми.

— На мен също ми мина тази мисъл — отвърна Гейбриъл. — Освен тези, очевидно изглеждащи безобидни негативи в този дървен сандък, не намерих никакви други ваши снимки.

— Слава Богу! — Тя погледна нагоре към тавана. — Ами в жилищните му помещения?

— Също няма нищо интересно. — Спътникът й нарами дървеното ковчеже и излезе от тъмната стаичка. — Хайде, ще вземем тези снимки с нас и ще ги проучим по-обстойно, след като и двамата сме на безопасно разстояние от това място.

Вениша го последва, възнамерявайки да върви след него до задната врата. Спря, когато забеляза кутията със сухи плаки, поставена върху близката маса. Името на производителя й беше познато. Поръчваше и своите от същата фирма.

— Това е интересно — каза почти нечуто тя.

Поставил едната си ръка върху дръжката на вратата, Гейбриъл я наблюдаваше от другия край на помещението.

— Какво има?

— Според клюките Бъртън едва се е издържал от снимките си и въпреки това оборудването в тъмната стаичка е доста ново и скъпо. Също така плаките в онази кутия са възможно най-големият размер от този производител. Струват значителна сума.

— Вероятно Бъртън е приемал работата си на сериозно. Без съмнение е влагал и малкото изкарани пари в материали и оборудване.

— От слуховете, които дочух, не е разполагал с такъв доход, който би му позволил подобно разточителство. — Тя потропа с носа на обувката си по пода, след което огледа още веднъж стаята. — Чудя се дали не си е купил и нов фотоапарат?

— В съседното помещение има един, поставен върху триножник — отвърна Гейбриъл. — Не го разгледах подробно.

Вениша отиде в предното помещение на ателието. Бъртън беше поставил стол и един обикновен фон така, че да се възползва от малкото светлина, която влизаше през мръсните прозорци. Беше й необходим само един-единствен поглед към фотоапарата върху поставката.

— Определено е стар модел — отбеляза тя, като се отправи да мине зад щанда. — Очевидно не е изкарвал достатъчно пари, за да си купи нов.

Рязко спря, когато забеляза някаква шапка върху рафта под плота.

— Вениша, не се бавете повече — подкани я Гейбриъл. — Отдавна трябваше да сме напуснали това място.

— Само още една минута, сър, това е всичко, от което се нуждая.

Тя повдигна шапката. Беше много по-тежка, отколкото би трябвало да бъде.

— Какво, по дяволите, правите с това? — попита спътникът й, звучейки заинтригуван, въпреки нежеланието си.

— В случаите, когато хващах мистър Бъртън да ме наблюдава, той беше с тази шапка. Но винаги я носеше под мишница. Никога не го видях да я слага на главата си. — Тя обърна шапката наопаки и се усмихна със задоволство. — И това е причината, за да не го прави.

— Какво намерихте там?

— Скрит фотоапарат. — Протегна шапката, така че и той да може да види монтираното устройство вътре. — Доста ново. Вероятно Краудер. Производителят използва превъзходни лещи. Това трябва да е било прекалено скъпо.

— Проклет да съм! — Гейбриъл остави товара си и взе шапката от нея. Разгледа я много внимателно. — Никога не съм виждал нещо подобно.

— Ние, от занаята, ги наричаме детективски фотоапарати. Вградени са на най-различни тайни места. Виждала съм фотоапарати, скрити във вази и куфарчета и други предмети.

— Значи така е успял да ви направи онези снимки без вие да разберете какви точно ги върши.

— Да.

Гейбриъл постави шапката-фотоапарат отново върху рафта, взе сандъка и пак се отправи към вратата.

— Може ли да се спечелят пари, като се правят тайно снимки?

— Да — отвърна тя, като го последва. — Имайте предвид, че детективските фотоапарати имат все още ограничена употреба, но очаквам, че след време ще навлязат широко в бизнеса.

— Кой би платил, за да получи снимки, направени тайно?

— Само помислете за възможностите, мистър Джоунс. Представете си колко съпруги ще платят, за да получат снимки на своите съпрузи-коцкари, когато въпросните джентълмени са в компанията на своите метреси. От друга страна, вземете под внимание и всички подозрителни съпрузи, които се страхуват, че жените им вероятно се срещат с други мъже. Финансовият потенциал е всъщност неограничен.

— Някой казвал ли ви е, мисис Джоунс, че имате доста цинично отношение към брака?

— Предпочитам да мисля, че имам реални идеи. — Тя спря за малко. — Но поне си отговорих на един от въпросите, които ме тревожеха по отношение на мистър Бъртън.

— Знаете как е успял да купи новото си оборудване и консумативи?

— Да. Заел се е с правенето на снимки с детективски фотоапарат.

* * *

Вече в малката къща на Сътън Лейн, Вениша постави последния от негативите обратно в дървеното ковчеже. Облегна се назад в стола си зад бюрото и погледна към Гейбриъл.

— Прав сте, сър — отбеляза тя. — С изключение на единствения ретуширан негатив, няма нищо обезпокоително в тези фотографии.

— Освен факта, че те пресъздават много точен запис на вашите излизания и хората, с които сте се срещали през последните няколко дни — каза Гейбриъл тихо. — Или Бъртън наистина е развил някакъв странен вид мания към вашата персона, или някой друг го е наел да ви следи.