Аманда Куик
Опасна аура (2)

1

Два месеца по-късно

Той беше мъжът, когото бе чакала, любовникът, който щеше да я направи жена. Но преди това искаше да го снима.

— Не! — каза Гейбриъл Джонсън. Прекоси богато оборудваната библиотека, взе гарафата с бренди и щедро отсипа от съдържанието й в две чаши. — Не съм ви довел в Аркейн Хаус, за да ме снимате, мис Милтън. Наех ви, за да направите снимки на колекцията от реликви и артефакти на организацията ни. Може и да ви изглеждам прекалено стар, но предпочитам да мисля, че все още не съм стигнал до там, че да бъда категоризиран като антична вещ.

Гейбриъл нямаше нищо общо със старите реликви, помисли си Вениша. В действителност, в него усещаше силата и увереността на човек, който е в разцвета на силите си. Изглеждаше точно на възраст да я накара да се влюби до полуда в него и да потъне в изпепеляващите огньове на една непозната страст.

Беше чакала достатъчно дълго, докато открие подходящия за тази цел мъж, мина й през ума. По стандартите на обществото вече беше преминала възрастта, когато една дама би могла да очаква да сключи брак. Отговорностите, които се стовариха върху главата й преди година и половина, когато родителите й бяха убити в железопътната катастрофа, бяха предопределили съдбата й. Много малко почтени господа изгаряха от желание да вземат за съпруга жена, наближаваща тридесетте и която беше единствената опора на по-малките си брат и сестра, както и на неомъжената си леля. Като се имаше предвид поведението на баща й, самата тя имаше твърде лошо отношение към брака като цяло.

Въпреки това нямаше намерение да прекара остатъка от живота си без никога да не е познала истинската физическа страст. Дама в нейното положение, смяташе Вениша, имаше правото сама да определя собствените си забавления.

Планът й да прелъсти Гейбриъл беше голямо предизвикателство, защото нямаше никакъв опит в подобни неща. В действителност, беше имала няколко кратки флирта в миналото, но нито един не бе приключил с нещо повече от няколко експериментални целувки.

Истината беше, че никога не бе срещнала мъж, който си заслужаваше риска за една забранена афера. След смъртта на родителите й, необходимостта да избягва пагубни скандали беше станала дори още по-наложителна. Финансовата сигурност на семейството й зависеше напълно от нейната кариера като фотограф. Не трябваше да прави нищо, което би могло да я застраши.

Но този мистериозен престой в Аркейн Хаус буквално й беше натикан в ръцете; подарък, който никога не бе очаквала да получи.

Беше станало по възможно най-баналния начин, припомни си тя. Един член на мистериозното общество Аркейн беше видял нейни фотографии в Бат и я бе препоръчал на управляващия организацията Съвет. Съветът, както изглежда, беше решил да запечата съдържанието на музея си във фотографии.

Солидната комисиона й беше предоставила безпрецедентна възможност да изживее най-съкровените си романтични фантазии.

— Няма да ви таксувам допълнително за портрета — бързо каза тя. — Парите, които ми дадоха авансово, ще покрият всички разходи.

И много повече от това, мина й през ума, докато се опитваше да прикрие задоволството си. Все още беше зашеметена от щедрата сума, която Обществото Аркейн бе превело в банковата й сметка. Неочакваният късмет буквално щеше да промени бъдещето й и това на малкото й семейство. Но не считаше, че беше разумно да обяснява това на Гейбриъл.

Доброто име беше всичко в нейната професия, както никога не пропускаше да отбележи леля Беатрис. Трябваше да накара клиента да повярва, че работата й си заслужаваше всяко едно пени от огромната сума, която й бяха платили.

На устните на Гейбриъл заигра невъзмутимата му, мистериозна усмивка, след което й подаде една от чашите с бренди. Когато пръстите му леко докоснаха нейните, бърза тръпка премина през нея. Не за първи път усещаше тези тръпки.

Никога досега не бе срещала мъж като Гейбриъл Джонсън. Имаше очите на древен чародей. Бяха пълни със загадъчни, неразгадаеми тайни. Пламъците, които горяха в масивната каменна камина, хвърляха отблясъци златиста светлина върху контурите на лице, загатващи за здрави, първични сили. Той се движеше с опасната, грациозна походка на хищник и изглеждаше невероятно мъжествен и елегантен в добре ушитото си вечерно облекло в черно и бяло.

В края на краищата, помисли си тя, той беше идеален за това, което имаше наум.

— Въпросът не е в цената, мис Милтън, както съм убеден, че добре съзнавате — отвърна й той.

Притеснена, Вениша отпи бързо от брендито си, като се молеше неясната светлина да прикрие избилата руменина. Разбира се, че не парите бяха проблем, огорчено си помисли тя. Ако се съдеше по мебелировката, която я заобикаляше, Обществото Аркейн очевидно разполагаше със значително състояние.

Беше пристигнала в рушащата се купчина камъни, наречена Аркейн Хаус преди шест дни, в модерна частна карета, изпратена от Гейбриъл да я посрещне на гарата в селото.

Внушителният кочияш беше доста мрачен и говори много малко, след като бе установил самоличността й. Беше вдигнал куфарите й пълни с дрехи, плаки, триножник и химикали, с такава лекота, като че ли бяха пълни само с пера. Тя обаче бе настояла сама да носи фотоапарата си.

Пътят от гарата до имението им отне почти два часа. Нощта вече бе паднала и Вениша с тревога осъзна, че пътуват все по-навътре и навътре в някаква отдалечена и, както изглеждаше, ненаселена местност.

По времето, когато мълчаливият кочияш спря пред някаква стара сграда, построена върху руините на едно още по-старо абатство, всичко, което успя да направи, бе да прикрие надигащата се в нея паника. Дори бе започнала да си задава въпроса дали не бе направила огромна грешка, като се бе съгласила да приеме прекомерно голямата комисиона.

Всичко беше предварително уговорено чрез писма. По-малката й сестра, Амелия, която работеше като нейна асистентка, планираше да я придружи. Но в последния момент беше повалена от силна простуда. Леля й Беатрис се тревожеше, че Вениша тръгва сама, за да изпълни поръчката, но в края на краищата победи нуждата им от пари. След като огромната сума беше преведена по сметката им в банката, младата жена нито за минута не си и помисли да се откаже от задачата.

Изолираността на Аркейн Хаус бе породило някои съмнения в нея, но още първата й среща с Гейбриъл Джонсън беше разсеяла всичките й скрити тревоги.

Когато му беше представена от почти безмълвната икономка онази първа вечер, тя беше едва ли не напълно завладяна от прилив на някакво удивително усещане. Чувството беше толкова силно, че възбуди и развълнува всичките й сетива, включително и онази специална способност, която тя пазеше в тайна от всички, освен от членовете на семейството си.

Точно тогава се зароди и грандиозният й план да го съблазни.

Това бяха правилният мъж, точното място и точното време. След като напуснеше Аркейн Хаус, беше малко вероятно да срещне Гейбриъл Джонсън отново. Дори по някакъв каприз на съдбата пътищата повторно да се пресечаха, тя усещаше, че той — като истински джентълмен — щеше да запази тайната й. А също така подозираше, че самият Гейбриъл имаше какво да крие.

Семейството й, клиентите й, съседите й в Бат никога нямаше да узнаят какво се беше случило тук, й мина през ума. Докато се намираше в Аркейн Хаус, се чувстваше неподвластна на наложените от висшето общество ограничения. И ако се замисли, надали ще й се отдаде втора такава възможност.

До днешния ден се бе надявала, въпреки липсата й на опит, че прелъстяването на Гейбриъл Джонсън върви добре. От случайните жадни проблясъци, които улавяше в очите му, както и от вълнуващата енергия на аурата, която ги обгръщаше, докато бяха в една и съща стая, знаеше, че го привлича.

През последните няколко дни, вечеряха в интимна обстановка пред запалената камина, прекарвайки дълги часове в интересни разговори на всевъзможни теми. Сутрин закусваха заедно, обслужвани от мълчаливата икономка, и продължително обсъждаха плановете за снимките за деня. Изглежда Гейбриъл се наслаждаваше на компанията й толкова много, колкото и тя на неговата.

Имаше само един проблем. Това беше шестата й вечер в Аркейн Хаус и досега Гейбриъл не се беше опитал дори да я прегърне, камо ли да я занесе горе в някоя от спалните.

Наистина бяха имали много мимолетни, невероятно вълнуващи интимни моменти: топлата му ръка хванала лакътя й, докато я въвежда в някоя стая, небрежно изглеждащо, почти непреднамерено, докосване, чувствена усмивка, която обещаваше много повече от това, което показваше.

Определено всичко това беше изключително възбуждащо желанията, но не и нещо, което някой би определил като неоспоримо доказателство, че я желае толкова силно, че би правил страстна, необуздана любов с нея.

Започваше да се тревожи. След няколко дни щеше да напусне имението завинаги. Ако скоро не направеше нещо, мечтите й щяха да останат неосъществени.

— Постигнахте невероятен успех с работата си тук — отбеляза Гейбриъл. След което отиде и застана до прозореца, като се загледа в обляната от луната нощ. — Мислите ли, че ще успеете да приключите навреме?

— Много вероятно — отговори тя. За съжаление, добави наум. Би дала всичко, ако можеше да измисли някаква причина да се забави. — С цялото това слънце, на което се радвахме през последните няколко дни, нямах почти никакви проблеми с осветлението.

— Светлината е един от най-големите проблеми за фотографите, нали?

— Да.

— Хората от селото казват, че времето ще се задържи същото и през следващите дни.

Още лоши новини, помисли си мрачно тя. Единствено лошото време би могло да й даде някаква причина, за да удължи престоя си.

— Колко хубаво! — любезно каза тя.

Времето й изтичаше! Обзе я чувство на отчаяние. Гейбриъл можеше и да изпитва някакво желание, но беше изключителен джентълмен, за да се възползва от нея.

Плановете й да прекара поне една нощ, отдадена на забранени страсти, се изпаряваха пред очите й. Трябваше да направи нещо.

Без да се замисли, изпи останалото й бренди. То изгори вътрешностите й, но огънят й даде куража, необходим да се изправи на крака.

Остави чашата с такава решителност, че тя ясно иззвънтя, когато се удари в масичката.

Сега или никога! Дали щеше да бъде ужасѐн, ако се хвърлеше в обятията му? Много вероятно. Всеки истински джентълмен щеше да бъде напълно шокиран от такова непристойно поведение. Тя самата беше ужасѐна само при мисълта за това. Ами ако я отблъснеше? Унижението щеше да е непоносимо.

Ситуацията изискваше да действа хитро.

Нуждаеше се от вдъхновение. Навън лунната светлина струеше върху терасата. Обгръща всичко наоколо в своето романтично очарование, помисли си Вениша.

— Като говорим за атмосферните условия — каза тя, стремейки се да звучи небрежно, — стана малко топло тук, не мислите ли? Бих желала да взема глътка свеж въздух, преди да се оттегля. Ще се присъедините ли към мен, сър?

Запъти се към стъклените врати, които водеха към терасата по начин, който се надяваше да е едновременно съблазнителен и подканващ.

— Разбира се — съгласи се Гейбриъл.

Настроението й се повиши. Можеше и да се получи.

Последва я до вратата и я отвори. Когато излезе навън върху каменната тераса, хладният нощен въздух я връхлетя с неочаквана сила. Оптимизмът й рязко спадна.

Дотук с брилянтния й план, помисли си тя. Тези освежителни температури едва ли щяха да тласнат Гейбриъл към състояние на изгаряща страст.

— Трябваше да си взема наметката — отбеляза тя, като скръсти ръце под гърдите си, за да се стопли.

Гейбриъл подпря обутия си в крак ботуш върху ниската каменна стена, която ограждаше терасата, и се загледа в звездното нощно небе с преценяващ поглед.

— Тази свежа безоблачна нощ е още един показател, че наистина ще се радваме на изобилие от слънчева светлина утре — каза мъжът.

— Чудесно.

Той бегло погледна към нея. Лунната светлина позволи на Вениша да види загадъчната усмивка, играеща върху устните му.

Мили Боже, дали не се присмиваше на жалкия й опит да го прелъсти? Тази мисъл беше дори много по-обидна от страха, че може да бъде отхвърлена.

Обви ръце около себе си още по-силно и си представи портретната снимка, която би направила на Гейбриъл, ако той й бе дал такава възможност. Щеше да има зони с плътна, наситена сянка в крайния вариант, помисли си тя, намек за невидимата тъмна енергия, която се излъчваше от него.

Това, че го знаеше, изобщо не я притесни. Знаеше, че тази метафизична тъмнина, която сияеше като ореол около Гейбриъл, беше доказателство за силната му воля и самоконтрол. Това не беше тревожещата енергия, която излъчваше един болен, трескав мозък. Беше виждала тези странни, ужасяващи краски понякога сред някои от хората, които си бяха правили портретни снимки. Смразяващите усещания винаги я оставяха с болезненото чувство на отвращение и страх.

Гейбриъл Джонсън беше много, много различен.

Тя размишляваше върху вечерта и безуспешния й опит да го прелъсти. Нямаше да спечели нищо, ако стоеше тук отвън, потръпваща от студ. Може би трябваше да се признае за победена и да се оттегли в топлината на библиотеката.

— Студено ви е — отбеляза Гейбриъл. — Позволете ми.

За нейна изненада той разкопча елегантно скроеното си сако и го смъкна от себе си с изтънчена мъжка грациозност. Следващото нещо, което осъзна, беше, че той увиваше тежката дреха около раменете й.

Фината вълна все още пазеше част от топлината на тялото му, която моментално я стопли. Пое си дъх и усети аромата му.

Не влагай прекалено много надежда в тази проява на галантност, помисли си тя. Той просто се държеше като джентълмен.

Въпреки това, интимността на момента беше невероятно опияняваща. Искаше й се да се слее със сакото и никога да не го сваля.

— Трябва да ви призная, че намирам тази фотографска поръчка доста интересна — каза Вениша, сгушвайки се още повече в дрехата му, — от художествена и образователна гледна точка. Дори нямах представа за съществуването на Обществото Аркейн, преди да дойда тук.

— Политика на членовете на това общество е да избягват всякакъв вид публичност.

— Това ми беше обяснено много ясно — отвърна тя. — Знам, че не е моя работа, но не мога да спра да се чудя, защо организацията ви толкова държи да поддържа тази тайнственост.

— За това са виновни традициите — отново се усмихна Гейбриъл. — Обществото е създадено преди двеста години от един алхимик, който е бил вманиачен на тема тайнственост. През годините членовете са приели същото поведение.

— Да, но времената сега са други, по-модерни. Вече никой не приема алхимията сериозно в наши дни. Дори и в края на 17-ти век се е смятала за по-скоро едно от тъмните изкуства, отколкото за истинска наука.

— В науката винаги е имало нещо тъмно, мис Милтън. Границата между познатото и непознатото все още е твърде неясна, меко казано. Днес, онези, които изучават тези неясни неща, наричат това, което правят, психическо или метафизично изследване. Но в действителност, те са само едни съвременни алхимици, които развяват нови знамена.

— Обществото Аркейн е свързано с изследването на паранормалното ли? — попита тя стреснато.

За момент си помисли, че той може да не отговори на въпроса й. Но тогава събеседникът й кимна с глава, само веднъж.

— Точно така.

Вениша се намръщи.

— Извинете ме, но тази мания по тайнствеността ми изглежда наистина малко странна. Все пак, изследването на психиката в наши дни е напълно легално поле на изследване. Казват, че в Лондон човек може да посети сеанс всяка вечер през седмицата. А и има огромно количество научни списания, които се издават всеки месец и се занимават с изследването на психиката.

— Членовете на Обществото Аркейн приемат болшинството от онези, които твърдят, че имат свръхестествени способности за измамници, шарлатани и мошеници.

— Разбирам.

— Учените и изследователите на обществото приемат своята работа изключително сериозно — добави Гейбриъл. — Те не искат да бъдат свързвани със самозванци и лъжци.

От тона му личеше, че той също силно вярваше в тези схващания, помисли си тя. Определено това не беше подходящият момент да обяви, че вижда аурите на хората.

Придърпа краищата на палтото по-плътно до себе си и се оттегли в сигурността и дискретността на собствените си тайни. Последното нещо, което искаше, бе да остави любовникът на мечтите й с впечатлението, че е шарлатанка или измамница. Въпреки това, не би могла да изостави тази тема без поне малко да не се съгласи с мнението му.

— Лично аз — каза тя, — предпочитам да съм с по-непредубедена. Със сигурност не вярвам, че всички, които твърдят, че притежават паранормални способности, са лъжци и измамници.

Той обърна глава, за да я погледне.

— Вие ме разбрахте погрешно, мис Милтън. Членовете на обществото имат изключително голямо желание да приемат възможността, че някои индивиди наистина притежават паранормални способности и сетива. Това е причината то все още да съществува.

— Ако фокусът на обществото е върху психическото, защо е събрало тези доста странни артефакти в музея, тук в имението?

— Вярва се, че всички антики в колекцията имат някакво метафизично значение, било то истинско или измислено. — Той присви рамене. — Мисля, че спокойно може да се каже, че за болшинството от случаите важи последното. Независимо по какъв начин, всяка реликва има изследователска и историческа стойност, що се отнася до обществото.

— Трябва да си призная, че намирам много от артефактите изключително неприятни, дори обезпокоителни по някакъв начин.

— Наистина ли, мис Милтън? — попита мъжът много меко.

— Моите извинения, сър — бързо каза тя. — Не исках да критикувам вкуса ви или този на другите членове от обществото.

Това го развесели.

— Не се притеснявайте, мис Милтън, не можете лесно да ме засегнете. Както изглежда, вие сте доста проницателна жена. Артефактите тук, в Аркейн Хаус, не са събирани заради елегантността или художествената си стойност. Всеки един е донесен тук за целите на научните изследвания.

— Защо обществото реши да направи албум на колекцията?

— Има много членове из цяла Британия, както и в други части на света, които биха искали да проучат реликвите, но нямат възможност да предприемат пътуване до Аркейн Хаус. Магистърът на обществото разпореди да се наеме фотограф, който да заснеме реликвите, така че тези, които не могат да ги видят на живо, да могат да ги изучават от снимките им.

— Обществото има намерение да направи албуми от снимки, които да раздаде на членовете си?

— Това е намерението ни, да — потвърди той. — Но обществото не иска снимките да стават достояние на търсачите на реликви, както и на обикновените хора. Ето защо, според условията на нашия договор, аз ще стана собственик и на негативите. По този начин броят на отпечатаните снимки ще се контролира строго.

— Предполагам осъзнавате, че нашият договор е доста необичаен. Винаги досега практиката ми беше всеки негатив, който направя да остава при мен.

— Оценявам желанието ви да промените обичайната си практика. — Гейбриъл леко повдигна вежди. — Вярвам, че Обществото много добре ви възмезди за това.

Тя се изчерви.

— Да.

Събеседникът й леко се размърда в сенките, сваляйки крака си от ниската стена. Това беше едно най-небрежно движение, но то някак си намали разстоянието между тях, като засили усещането й за близост по начин, който накара пулсът й да запрепуска.

Той протегна ръка и леко хвана ревера на палтото, с което я беше наметнал.

— Радвам се, че финансовото ни споразумение ви удовлетворява.

Вениша застина шокирана, осъзнавайки, че силните му пръсти са толкова възбуждащо близо до гърлото й. Това определено не беше случайно докосване, мина й през ума.

— Надявам се, че вие ще бъдете също толкова доволни от моята работа — каза тя.

— Видях достатъчно през последните няколко дни, за да мога да кажа, че сте изключителен фотограф, мис Милтън. Снимките, които направихте, са невероятно ясни и детайлни във всяко отношение.

Младата жена преглътна с усилие, полагайки неимоверни усилия да запази образа си на опитна светска дама.

— Вие сам казахте, че държите всеки надпис и всяка една инкрустация върху артефактите да се виждат ясно.

— Детайлите и яснотата на изображението са от съществено значение.

Хвана и двата ревера на палтото и я придърпа по-близо до себе си. Тя дори не направи опит да се възпротиви. Беше копняла за това през последните дни и нощи, напомни си Вениша. Нямаше да загуби самообладание точно сега.

— Намирам работата си тук доста… стимулираща — прошепна, впила поглед в устните му.

— Наистина ли?

— О, да! — Почти не можеше да диша вече.

Придърпа я още по-близо.

— Би ли било прекалено самонадеяно от моя страна, ако предположа, че мен също ме намирате за интересен? — попита той. — Или неправилно съм разтълкувал случващото се между нас?

Възбудата се стрелна през нея, дори по-ярко от светлината от магнезиевите ленти, които понякога използваше, за да освети предметите, които снимаше. Устата й пресъхна.

— Мисля, че сте доста очарователен, мистър Джонсън.

Тя се приближи още по-близо, разтваряйки леко устните си, подканяйки го да я целуне.

Той прие поканата й. Устата му се впи в нейната, бавно и изучаващо. Вениша се чу да издава лек, подканящ звук и след това, изключително окуражена, обви ръцете си около врата му, вкопчвайки се в него все едно се бореше за живота си.

Топлото палто се изхлузи от раменете й, но тя не му обърна внимание. Вече нямаше нужда от него. Гейбриъл я държеше здраво в прегръдките си. Горещината на тялото му, както и невидимата енергия на аурата му, я бяха обвили изцяло.

Целувката надхвърляше дори най-безумните й мечти и фантазии. Имаше още твърде много неща за този мъж, които оставаха загадка за нея, но вече знаеше, че наистина я желаеше.

Планът й за прелъстяване имаше зашеметяващ успех.

— Мисля — каза той, допрял устни до шията й, — че е време да се върнем вътре.

Вдигна я на ръце, като че ли беше лека като перце, и я понесе през отворената врата към примамващата топлина на осветената от камината библиотека.