Аманда Куик
Опасна аура (13)

12

— Без съмнение, Кристофър Фарли ви е много задължен тази вечер, мистър Джоунс. — С бавно движение на облечената си в ръкавица ръка, Адам Хароу завъртя шампанското в чашата си. — Убеден съм, че дори и без вашето присъствие, посетителите щяха да бъдат доволно много, като се има предвид изключителните фотографии на съпругата ви. Въпреки това, силно подозирам, че новината за вашето невероятно завръщане е допринесла допълнително за увеличаване размера на тълпата.

Гейбриъл отклони вниманието си от рамкираната снимка, която беше изучавал, и огледа слабия, лениво грациозен млад мъж, който се беше приближил и застанал до него.

Вениша го беше представила на Хароу скоро след пристигането им в изложбената зала. След това беше отвлечена от тълпа индивиди, която изглеждаше равномерно разделена на колеги, почитатели и такива, водени само от чисто любопитство. В момента беше обградена от хора, които ангажираха цялото й внимание, в другата част на залата. Гейбриъл много бързо бе разбрал, че ще бъде сам тази вечер. Изложбата беше светско събитие на повърхността, но заедно с откровените разговори за изкуството на фотографията и последните клюки, съпругата му продължаваше да работи.

За щастие, Хароу се беше оказал интересен събеседник. Гласът му беше нисък и култивиран. Самоувереното и веселяшко излъчване струящо от него, го представяше като джентълмен, привикнал към най-доброто от всичко — от клубовете и любовниците, до изкуството и виното. Панталоните и ризата му с остра яка бяха по последна мода. Светлокафявата му коса беше сресана назад, откривайки челото му, и блестеше от помадата, която беше употребил, без да прекалява.

Чертите му бяха нежни, почти деликатни, и изваяни. Напомняха на Гейбриъл за един от неземно красивите рицари в картина на Бърн-Джоунс^[1]. Спомняйки си името на художника, Гейбриъл осъзна още веднъж колко често срещано беше това име. Нищо чудно Вениша да е решила, че никой няма да обърне внимание на още един Джоунс в Лондон.

— Да разбирам ли, че Фарли е човекът, който е отговорен за организирането на тази изложба? — попита Гейбриъл.

— Да. — Хароу отпи от шампанското и отпусна чашата надолу. — Той е богат човек, който се е превърнал в нещо като покровител на фотографската общност. Известен е с това, че е щедър към онези, които правят първите си стъпки в тази професия. Дори поддържа добре оборудвана тъмна стаичка в тази сграда за фотографи, които не могат да си позволят да имат собствено оборудване и химикали.

— Разбирам.

— Фарли много е допринесъл за разбирането, че фотографията заслужава да бъде приемана като истинско изкуство. — Събеседникът му изви деликатната си вежда. — За съжаление, тази гледна точка се приема доста противоречиво в някои кръгове.

— Човек не би предположил, че е така, ако вземе предвид тълпата тук тази вечер — отбеляза Гейбриъл.

Ярко осветената изложбена зала беше претъпкана с добре облечени посетители. Гостите се разхождаха из залата с чаша шампанско или лимонада в ръка и изнасяха цяло представление, докато изучаваха фотографиите, окачени по стените.

Снимките в изложбата бяха творби на различни фотографи и беше подредена според категориите в състезанието: „Пасторални пейзажи“, „Портрети“, „Архитектура“, „Монументите на Лондон“ и „Артистични теми“. Представените от Вениша фотографии бяха в категориите „Портрети“ и „Монументи“.

На Гейбриъл му мина през ума, че Хароу може да бъде полезен източник на информация. Ако крадецът се движеше в бизнес кръговете на Вениша, вероятно беше тук тази вечер.

— Ще ви бъда благодарен, ако ме информирате относно самоличността на някои от присъстващите тази вечер — каза мистър Джоунс. — Изглежда съпругата ми общува с доста изтъкнати хора.

Хароу го изгледа преценяващо, след което сви рамене.

— С удоволствие. Не познавам всички, разбира се, но мога да ви посоча някои от по-амбициозните. — Повдигна брадичката си по посока на изискана двойка на средна възраст: — Лорд и лейди Недърхамптън. Мислят се за познавачи на изкуството. Фактът, че са тук тази вечер, придава на изложбата значителна тежест.

— Разбирам — отвърна Гейбриъл.

Младият мъж се усмихна мимолетно.

— Казвали са ми, че преди години лейди Недърхамптън е била актриса. Всички във висшето общество удобно са забравили произхода й, благодарение на факта, че сега е омъжена за лорд Недърхамптън.

— Убеден съм, че актьорската професия дава отлично обучение как да се влезе във висшето общество.

Хароу се засмя.

— Без съмнение. То самото наистина е свят на маски и фалшиви фасади, не е ли така? — Кимна към друга жена. — Прекалено натруфената дама в розово в отдалечения край на залата е мисис Чилкот. Съпругът й много услужливо се спомина преди две години, оставяйки й цяло състояние. Беше една от първите клиенти на съпругата ви и оттогава е изпратила няколко свои приятели при мисис Джоунс.

— Трябва да запомня да бъда много любезен с тази дама, ако ни представят.

Хароу разгледа тълпата с оценяващ поглед и се спря.

— Виждате ли възрастния джентълмен с бастуна? Онзи, който изглежда така, все едно ще се строполи всеки момент? Това е лорд Акланд.

Гейбриъл извърна поглед към прегърбен сивокос мъж с огромни бакенбарди, който беше в компанията на много по-млада, изключително привлекателна жена. Освен бастуна си, Акланд беше хванал здраво ръката на дамата по начин, който предполагаше, че се нуждаеше от това като допълнителна опора. Двойката се възхищаваше на една фотография в раздел „Портрети“.

— Виждам го — отвърна съпругът на Вениша.

— Акланд се оттегли в провинцията преди години. Така и не създаде наследник. Богатството му ще отиде при някакви далечни роднини, предполагам.

— Освен ако прекрасната дама, която му служи за опора, не успее да го убеди да се оженят? — досети се мистър Джоунс.

— Това са предположенията, разбира се. Говореше се, че Акланд започва да страда от старческа деменция и здравето му се влошава, но изглежда, че е бил издърпан от лапите на смъртта от това прекрасно създание до него.

— Изумително какво може да направи една красива жена за един мъж дори когато лекарите му са изгубили надежда — отбеляза Гейбриъл.

— Наистина. Дамата със забележителните терапевтични умения е мисис Розалинд Флеминг.

Тонът на Хароу се беше променил, забеляза събеседникът му. Скритата нотка подигравателно веселие беше изчезнала. На негово място се беше появила студенина и безизразност.

— Какво се е случило с мистър Флеминг? — попита Мистър Джоунс.

— Отличен въпрос — отвърна младият мъж. — Дамата, разбира се, е вдовица.

Гейбриъл също огледа стаята, ловецът в него търсеше не плячка, а конкуренция; други, които вероятно бяха хищници, скрити под цивилизованата си фасада.

— Какво ще кажете за мъжа, стоящ сам близо до саксията с палмата? — попита той. — Не изглежда да е тук с намерение да завързва случайни разговори.

Мъжът, застанал до растението, изглежда беше заел едно отдалечено, самотно място в залата. На Гейбриъл му беше ясно, че човекът си беше избрал това място по собствена воля.

Хароу погледна в указаната посока, смръщвайки се леко.

— Това е Уилоус. Не мога да ви кажа много за него. Появи се на сцената преди няколко месеца. Колекционер на изкуство и антики. Страни от останалите, но очевидно притежава състояние. Мисля, че се е сдобил с някои от снимките на мисис Джоунс за частния си музей.

— Женен ли е?

— Не — отвърна Хароу. — Поне никой от нас не мисли, че е.

Гейбриъл се зачуди кои са тези „нас“, но инстинктите му подсказаха да не задава въпроси.

Отбеляза си наум името и се върна към изучаване на салона, търсейки други, които имаха същото сдържано, потенциално опасно излъчване.

През следващите няколко минути, добави още три имена към личния си списък, докато Хароу продължаваше с обясненията си. Отдели специално внимание на хората, за които събеседникът му отбеляза, че колекционират творбите на Вениша.

— Поздравявам ви за познанията ви за клюките в обществото — каза той, когато събеседникът му приключи накрая.

— Човек чува различни неща в клуба си. — Мъжът отпи от шампанското си. — Знаете как е.

— Бях извън града за известно време — припомни му Гейбриъл. — Страхувам се, че съм изостанал.

Това донякъде беше истина, помисли си той. Почти никой от затворените в себе си семейство Джоунс не се интересуваше от висшето общество. Този факт сега беше добре дошъл за него, защото можеше да се движи из изтънчените среди с много малка опасност някой да го разпознае.

— Да, разбира се — съгласи се Хароу. — А и освен това, онзи ужасяващ случай на амнезия, от която сте страдали след инцидента. Със сигурност не е помогнал много на паметта ви.

Гейбриъл осъзна, че беше прекалил с въпросите си. Събеседникът му започваше да става любопитен, а това не беше добре.

— Не — съгласи се той.

— Кога за първи път си спомнихте, че имате съпруга? — попита младият мъж.

— Мисля, че споменът се появи една сутрин, докато сядах да закусвам в един хотел в Сан Франциско — импровизира Гейбриъл. — Изведнъж ме осени идеята, че нямам жена, която да ми налее чая. Струваше ми се, че би трябвало да имам една някъде там. Започнах да се чудя дали не съм я изоставил. И тогава изведнъж всичко се върна като заслепяващо ярък спомен.

Веждите на Хароу се вдигнаха.

— Трябва да е бил много силен удар по главата, за да ви е накарал да забравите мисис Джоунс.

— Наистина — съгласи се Гейбриъл. — Съжалявам да го кажа, но да паднеш с главата напред в каньона има точно такъв ефект.

Погледна през стаята натам, където стоеше Вениша в центъра на групата хора.

Снимката й „Мечтаещо момиче“ — най-новата в серията „Мечти“, висеше зад гърба й.

Беше меланхолична фотография, изпълнена с атмосфера, представляваща спящо момиче, облечено в бяла, стелеща се като вълна, прозирна мантия. По-рано Гейбриъл я беше разгледал отблизо и беше разпознал в модела Амелия. На един гвоздей до снимката беше провесена панделката за първото място.

Хароу проследи погледа му.

— Не мога да не забележа, че мисис Джоунс все още носи черно, въпреки завръщането ви в света на живите.

— Спомена нещо от рода, че няма модни рокли в други цветове — отвърна съпругът й. — Нямаше време да си купи нова за тазвечерното събитие.

— Без съмнение очаква с нетърпение да замени всички тези траурни облекла с по-цветни.

Мистър Джоунс остави тази забележка без коментар. Имаше предчувствие, че Вениша няма да се втурне незабавно при шивачката си, за да отбележи завръщането му.

В този момент един от мъжете в навалицата около съпругата му се наведе малко по-близо към нея и прошепна нещо в ухото й, което я накара да се усмихне.

Гейбриъл почувства внезапен порив да пресече стаята, да хване мъжа за врата и да го изхвърли на улицата.

Хароу се беше втренчил в него.

— Вероятно сте били изключително разочарован да разберете, че мисис Джоунс има предварително уговорен ангажимент за тази вечер.

— Извинете? — каза го разсеяно, докато цялото му внимание беше насочено към джентълмена, който се беше навел толкова близо към Вениша.

— Съмнявам се, че който и да било съпруг, разделен от жена си за такъв продължителен период от време, би очаквал с нетърпение да прекара първата им вечер заедно, посещавайки изложба на фотографии.

Хароу обръщаше играта в своя полза, помисли си Гейбриъл. Този, който задаваше въпросите, вече беше той.

— За мой късмет, фотографиите на съпругата ми са зашеметяващи — отвърна Гейбриъл.

— Наистина. Жалко е, че не може да се каже същото за повечето от останалите, изложени тук снимки тази вечер. — Хароу отново се извърна към портрета на стената. — Не ви ли се струва, че творбите на мисис Джоунс упражняват някакво определено изтънчено въздействие върху зрителя? Снимките й карат човек да се вгледа по-задълбочено в изображението.

Гейбриъл се вгледа във фотографията, на която се възхищаваше Хароу. Беше разпределена в категория „Архитектура“. За разлика от другите творби, които бяха окачени наоколо, в нея имаше човешка фигура. Жена — отново Амелия, — хванала здраво шапката си в облечената си в ръкавица ръка, която стоеше в подобния на арка каменен вход на древна църква. Ефектът от сцената беше направо призрачен.

— Изглежда така, все едно дамата, която наблюдаваме, е призрак, който е избрал да се появи само заради нас — отбеляза Хароу. — Тя кара зловещата готическа архитектура да изпъкне, не сте ли съгласен?

— Да, наистина — съгласи се Гейбриъл, извръщайки поглед от творбата и проследявайки Уилоус да се отправя към входната врата.

— Мисис Джоунс успява да придаде на всички свои фотографии някаква нереална чувствителност — продължи Хароу. — Знаете ли, гледал съм снимките й стотици пъти и все още не мога да разбера кое точно ме привлича така. Веднъж я попитах как постига това дълбоко емоционално въздействие върху зрителя.

Уилоус изчезна. Гейбриъл се извърна отново към събеседника си.

— Какво ви отговори? — попита той.

— Само, че е нещо, свързано с осветлението — отвърна младият мъж.

— Логичен отговор. — Джоунс сви рамене. — Изкуството на фотографа е в умението да улови светлината и сянката и да ги съхрани върху хартията.

Деликатните устни на Хароу се извиха иронично.

— Всеки фотограф ще ви отговори по този начин. Признавам, че в това твърдение има голяма доза истина. Разбрах, че светлината е изключително трудна и сложна задача, изисквайки интуиция и артистично око. Но в случая с творбите на вашата съпруга, съм склонен да вярвам, че има включен и някакъв друг талант.

— Какъв талант? — попита Гейбриъл, изведнъж заинтригуван.

Хароу се обърна към фотографията с призрачната дама.

— Изглежда така, все едно тя вижда нещо уникално в нейните модели, нещо, което изобщо не е на повърхността. След това прилага всеки аспект от науката и изкуството на фотографията да намекне за това качество в крайния резултат.

Мистър Джоунс погледна още веднъж снимката на Амелия, застанала на входа на църквата.

— Нейните фотографии разкриват скрити тайни — каза той.

Хароу го погледна с премрежен поглед.

— Извинете, не ви разбрах?

Гейбриъл си помисли за снимките, които Вениша беше направила в Аркейн Хаус — как беше уловила някои от мистериозните елементи на всеки артефакт дори когато трябваше да им направи подробно илюстровано досие.

— Снимките на съпругата ми разкриват дори когато скриват нещо — обясни той. Беше невероятно колко лесно устните му произнесоха думите моята съпруга. — Това е, което привлича окото. Хората, в края на краищата, винаги са повече заинтригувани от това, което им е забранено да научат.

— А, да, разбира се — отбеляза меко Хароу. — Изкушението на забраненото. Няма нищо по-интересно от някоя строго пазена тайна, нали?

— Да.

Събеседникът му замислено наведе глава на една страна.

— Точно това е наистина. Трябваше да се сетя по-рано. Вашата съпруга снима скритото.

Гейбриъл погледна още веднъж фотографията и присви рамене.

— Мислех, че това е очевидно.

— Напротив. Необходимо ви е да прочетете някои от рецензиите, написани от критиците, за да разберете, че думите така и не могат да опишат въздействието от фотографиите на вашата съпруга. В действителност, я критикуват в пресата точно защото темите й не са напълно разбираеми.

— Има хора, които я критикуват?

Хароу се засмя.

— Звучите доста ядосано. Може да си спестите време и енергия. Където има изкуство, там има и критици. Така стоят нещата. — Погледна към другата страна на залата. — Има един екземпляр от тази порода ето там до масата със закуските.

Гейбриъл проследи погледа му.

— А, да, мистър Отфърд от „Флайинг Интелиджънсър“. Срещали сме се.

— Да, той написа въодушевената история за вашето внезапно завръщане в сутрешния вестник, нали? Ще имате възможност да прочетете неговата претрупана с детайли рецензия за творбите на мисис Джоунс в утрешното издание, убеден съм в това.

— С нетърпение ще очаквам да прочета наблюденията му — отвърна Гейбриъл.

— Ха! — Отвращението на събеседника му беше очевидно. — Не си губете времето. Уверявам ви, че вие притежавате много повече проницателност в малкия си пръст, отколкото този човек има в главата си. Фактически бих стигнал дотам да кажа, че вие имате много повече артистична интуиция, отколкото повечето колекционери, които познавам. — Мъжът спря за момент. — Да не казвам, че и от по-голямата част от съпрузите.

— Благодаря ви, но има чувството, че не ви разбирам.

— Това, което искам да кажа, сър, е, че болшинството от джентълмените във вашата позиция, които се връщат у дома и откриват, че съпругите им са започнали самостоятелен бизнес, изобщо не биха били доволни от този факт.

Истина е, помисли си Гейбриъл. Вениша, Беатрис и Амелия вървяха по много тънък лед с тяхната галерия. Светът се беше променил значително през последните петдесет години, но някои неща се променяха по-бавно от други. Все още имаше много малко професии, отворени за жени. Да имаш бизнес не се считаше подходящо за дама, която е отгледана в изтънчена и почтена среда. Нямаше съмнение, че младата жена и семейството й идваха от подобно обкръжение.

— Съпругата ми е творец — отбеляза той.

Хароу се вцепени.

— Не е необходимо да ме заплашвате, сър. Не исках да ви обидя, уверявам ви. Аз съм голям почитател на жена ви.

Гейбриъл отпи малко шампанско от чашата в ръката си и не каза нищо.

— Моля, повярвайте ми, когато ви казвам, че съм откровен. — Младият мъж предпазливо пристъпи отново напред. — Наистина, удивен съм от модерните ви схващания. Изключително малко съпрузи са толкова напредничави в своето мислене, колкото сте вие.

— Наистина искам да считам себе си за човек на модерните времена — отвърна мистър Джоунс.