Аманда Куик
Опасна аура (11)

10

— Надявам се, че няма да приемете това лично, сър. — Като леко се задъхваше от дългото изкачване до най-горната част на къщата, мисис Тренч отвори вратата на мансардата. — Убедена съм, че единствената причина, поради която мисис Джоунс ви настанява в тази ужасно малка стая, е, защото в момента не е на себе си. Когато се съвземе, ще си промени решението.

— Това е интересно наблюдение — отбеляза Гейбриъл. Двамата с Едуард внесоха единия от пътническите му сандъци в малката тясна стая. — Когато говорих с нея преди малко в кабинета й, беше точно такава, каквато си я спомням — напълно се владееше. — Той погледна към малкото момче, което стоеше от другия край на тежкия им товар. — Да го поставим ето тук.

— Да, сър — отвърна то. Внимателно постави върху пода края на сандъка от своята страна, очевидно доволно, че е било помолено да помогне в толкова мъжка задача.

Мисис Тренч дръпна избелелите пердета върху единствения прозорец.

— Сигурна съм, че нервите на мисис Джоунс са доста разбити от шока от вашето завръщане, сър. Доколкото разбирам ситуацията, тя е била съвсем отскоро омъжена и на медения си месец, когато сте й били отнет. Подобно нещо води до изключително дълбоки последствия върху деликатната психика на една дама. Просто й дайте време да свикне с положението.

— Оценявам съвета ви, мадам. — Гейбриъл избърса ръцете си от праха и кимна към Едуард. — Благодаря за помощта.

— Няма защо, сър. — Момчето се усмихна срамежливо. — Не се притеснявайте, че сте горе на тавана. Тук няма паяжини и мишки. Знам го, защото когато вали, понякога идвам да си играя в тази стая.

— Успокои ме. — Младият мъж закачи дългото си сиво палто на закачалката.

Мисис Тренч изсумтя.

— Разбира се, че няма паяжини или мишки, нито някога ще има, докато аз отговарям за почистването на тази къща.

— Напълно ви вярвам, мадам — отбеляза Гейбриъл.

— Благодаря ви, сър. — Тя положи големите си загрубели ръце върху хълбоците си и измери с очи тясното легло. След това погледна към госта им, като го огледа оценяващо от главата до петите. — Страхувах се от това.

— От какво, мисис Тренч?

— Леглото ще е прекалено малко за вас, сър. Изобщо няма да ви бъде удобно.

— Засега ще свърши работа.

Икономката въздъхна недоволно.

— Предполагам, че предишните наематели са настанявали гувернантката си в тази стая. Не е правилно да се дава на главата на домакинството.

— Мансардата ми харесва. — Едуард отиде до прозореца и махна с ръка по посока на редицата от покриви, които се забелязваха през стъклото. — Оттук се вижда чак до парка. Във ветровити дни във въздуха има хвърчила, а понякога и фойерверки през нощта.

Гейбриъл разпери ръце и се усмихна на мисис Тренч.

— Ето, чухте го от най-достоверен източник, мадам. Очевидно е, че това е най-добрата стая в цялата къща.

Жената поклати глава.

— Изобщо не е подходяща, но тъй като няма какво да се направи, ще оставим нещата така, както са за момента. Ами, закуската обикновено се сервира точно в осем, за да може мисис Джоунс да започне рано в галерията. Тя предпочита сутрешната светлина за снимките си. Вечеряме в седем, за да може мастър Едуард да се присъедини към семейството. Този режим удобен ли е за вас, сър?

— Напълно, мисис Тренч. — Не му се искаше да мисли каква щеше да бъде реакцията на Вениша, ако реши да промени нещо толкова основно в ежедневието на домакинството като часовете за хранене.

— Много добре. — Икономката се запъти към вратата. — Уведомете ме, ако имате нужда от нещо.

— Благодаря ви, мадам.

Жената си тръгна, като остави Гейбриъл насаме с Едуард.

Когато вратата се затвори, момчето каза тихо:

— Вие не сте наистина съпруг на сестра ми, сър. Вениша ми обясни всичко.

— Така ли?

Детето кимна бързо.

— Каза, че ще трябва да си играем на преструване, докато сте тук.

— Имаш ли нещо против?

— Не, изобщо — отвърна Едуард. — Ще е забавно да сте с нас на живо.

— На живо?

— Да. Аз помогнах на сестра ми да се отърве от вас, един вид. Сега, след като наистина сте тук, все едно сте станали реален.

— Мисля, че разбирам какво казваш. — Гейбриъл клекна, за да отключи сандъка. — Кои части от историята ми измисли ти?

— Тази, с падането ви от ръба на скалата в Дивия Запад и отнасянето ви от буйната река — отговори момчето, чиито рамене се изпънаха от гордост. — Харесва ли ви?

— Много находчиво.

— Благодаря. Вениша искаше да кажем, че сте бил разстрелян от банда престъпници по време на влаков обир.

— Очарователно. Кажи ми, като истински герой на Дивия Запад ли умрях, сражавах ли се, докато пистолетът ми остана без куршуми?

Едуард се намръщи:

— Не си спомням да сте имали оръжие.

— Възнамерявала е да ме изпрати да се изправя пред престъпниците невъоръжен?! — Гейбриъл отвори капака. — Трябва наистина да е искала да бъде сигурна, че няма да оцелея.

— Аз мислех, че историята е чудесна, но леля Беатрис реши, че е прекалено страховита, за да бъде разказвана в изтънчена компания. Тогава сестра ми предложи идеята да кажем, че са ви стъпкали стадо диви коне.

— Това звучи изключително неприятно. Какво ме спаси от тази съдба? — попита младият мъж.

— Амелия каза, че след като се предполага, че двамата с Вениша сте били на меден месец, трябва да умрете по по-романтичен начин.

— Тогава ти си измислил историята, че съм паднал от скалата?

— Да. Много се радвам, че ви харесва.

— Брилянтна е. — Гейбриъл бръкна в сандъка, за да вземе кожената чанта, в която се намираха принадлежностите му за бръснене. — Ако бях застрелян от престъпници или стъпкан от диви коне, щеше да бъде доста по-трудно да се обясни присъствието ми в къщата сега.

Детето бързо прекоси стаята, за да разгледа съдържанието на сандъка.

— Предполагам, че щяхме да измислим нещо. Винаги го правим.

Мъжът се изправи и постави чантичката на умивалника. Обърна се и замислено се взря в Едуард. Вероятно не е било лесно на момчето, независимо колко е интелигентно, да поддържа измислицата, че по-голямата му сестра е вдовица.

— Изглежда си голям експерт в играта на преструване — отбеляза той.

— Такъв съм.

— Вероятно можеш да ми дадеш няколко съвета как да се справя.

— Разбира се, сър. — Малчуганът вдигна изучаващия си поглед от съдържанието на сандъка. — Въпреки че понякога е трудно. Трябва много да внимавате, когато наблизо има чужди хора, особено мисис Тренч. Тя не трябва да знае нашите тайни.

От неговия опит, помисли си Гейбриъл, обикновено беше невъзможно да се предотврати това слугите да не научат някоя семейна тайна. Беше удивително, че Вениша и семейството й бяха успели да се преструват през трите месеца, откакто живееха в Лондон. Съмняваше се, че биха успели да продължат да поддържат измислицата до безкрайност.

— Ще внимавам — обеща той.

Отново бръкна в сандъка и извади купчина внимателно сгънати ризи. Като се наведе, за да избегне ниския таван, младият мъж ги постави в стария очукан гардероб.

Едуард наблюдаваше всяко негово движение като хипнотизиран.

— Може би някой ден, когато не сте прекалено зает, може да отидем до парка да пускаме хвърчила.

Младият мъж го погледна.

— Моля?

— Това е, което едно момче и съпругът на сестра му би трябвало да правят, нали? — Детето започваше да изглежда неспокойно.

Гейбриъл опря едната си ръка върху наклонения таван.

— Кога за последно си ходил в парка?

— Понякога ходя там с леля Беатрис или Вениша, или Амелия, но никога не пускаме хвърчила. Веднъж другите момчета попитаха дали бих могъл да си поиграя с тях, но леля каза, че не трябва да го правя.

— Защо не?

— Не трябва да говоря много с другите хора, особено с деца. — Малкият направи физиономия. — Всички те се страхуват, че може да забравя и да кажа на някого за тайните ни.

Всеки път, когато Едуард споменаваше думата тайна, той я казваше в множествено число. Колко ли поверителни неща трябваше да крие това дете?

— Трябва да ти е било трудно през последните няколко месеца да се преструваш, че сестра ти е вдовица — отбеляза Гейбриъл.

— Мастър Едуард? — Гласът на мисис Тренч долетя от дъното на стълбите към тавана. — Леля ви ме изпрати да ви кажа да не притеснявате мистър Джоунс. Елате долу в кухнята. Ще ви отрежа парче от сладкиша със сливи.

Малчуганът завъртя очи, но послушно, макар и неохотно, тръгна към вратата. Когато я достигна, спря и отново погледна към съпруга на сестра си.

— В действителност, не беше много трудно да се преструвам, че Вениша е вдовица — каза то. — Тя всеки ден е облечена в черно.

Мъжът кимна.

— Бих могъл да разбера как облеклото й може да се превърне в ежедневно напомняне.

— Мисля, че се притесняват много повече за другата тайна — обясни Едуард. — Тази за Папа̀.

Обърна се и изчезна през вратата.

Гейбриъл постоя известно време с вратовръзките си в ръка, заслушан в звука от стъпките на Едуард надолу по стълбите.

Това наистина е къщата на тайните, помисли си той. И все пак, кой ли дом няма поне няколко?