Робърт Б. Паркър
Обредът (4)

Глава 4

Хамър изглеждаше на седемнадесет. Сигурно половин час се е гласил пред огледалото, преди да излезе да виси край стената. Неговите светли кожени ботуши „Тимбърланд“ бяха грижливо полуразвързани и в тях бяха натикани маншетите на дънките му. Въпреки студения дъжд неговото яке с военна кройка бе разкопчано, кожената яка — вдигната, а над нея стърчеше яката на карираната му риза. Наоколо се навъртаха още три момчета и две момичета. Всички облечени така старателно немарливо. Непукисти от покрайнините. Винаги съм си мислил, че мога да понеса мъж, облечен в пуловер с крокодил и с ботуши от 80 долара, но това е може би някакъв предразсъдък. От друга страна, аз носех кожено яке с пагони и с колан. Чувствах се като Джоел Маккреа в „Чуждестранният кореспондент“.

— Ти ли си Хамър? — попитах.

Той бавно вдигна глава, дръпна от цигарата в шепата си и каза:

— Кой се интересува?

— Я, виж ти — подметнах язвително. — Да не би скоро да си гледал повторението на стария „Старки и Хач“, че ми излизаш с най-добрите им лафове.

— Да.

— Да, какво — че ти си Хамър или да, че си гледал „Старки и Хач“?

— Теб к’во те бърка?

Погледнах едно от момичетата — тя беше слаба, руса, носеше ботуши с висок ток, дънки и жилетка над черно поло. Държеше сгънат кариран чадър и се подпираше на него като на бастун.

— Като че ли някак бавно ни върви приказката.

Тя повдигна рамене:

— Като че ли.

Две от момчетата се спогледаха и се изкикотиха. Никога не съм се вълнувал особено, когато ми се присмиват. Бавно поех въздух:

— Опитвам се да открия Ейприл Кайл. Може ли някой от вас да ми помогне?

— Ейприл ще може.

— Ейприл най-добре ще ти помогне — подхвърли едно от хилещите се момчета. И те всички се разсмяха, но тихо.

— Абе, що не се разкараш? — намеси се Хамър. — Няма к’во да ти кажем за Ейприл.

— Хамър, това, че си недорасъл, не значи, че си малък, за да те наплескат.

— Само посегни, и старият ще те съди до дупка.

— Това го вярвам. Някой грижа ли го е, че Ейприл се е забъркала в нещо доста опасно?

— В какво?

— В игрите на възрастните. Забъркала се е с хора, които могат да я пребият, да я смажат от бой за един долар и да я убият за пет.

— Откъде знаеш? — Това беше момичето с чадъра.

Замислих се за минута. Репутацията на Ейприл нямаше какво повече да загуби. — Тя се продава във ВОЕННАТА ЗОНА. Това значи сводник, възможно е физическо насилие, дори смърт.

— Казах й, че няма смисъл да го прави без пари — обади се Хамър.

— Ти ли я вкара в занаята? — погледнах го право в очите.

— А не, приятел. Чист съм. Само я будалках, това е всичко. Ако го е загазила, сама си е виновна.

— Да имате представа къде живее сега?

— Да не си ченге? — попита момичето с чадъра.

— Може да ви се стори страшно старомодно, но аз съм частен детектив. Не се ли познава по коженото ми яке?

— Доказателства? — Хамър бе на ниво.

— Освен якето ли? Мога да ти покажа и разрешителното си. Някой от аверчетата може да ти го прочете.

— Носиш ли пистолет? — обади се едно от момчетата.

— Знаех, че ще си имам работа с такава шайка и си помислих, че е по-добре да го взема.

— К’ъв е?

— „Смит и Уесън“. Специално за детективи. — Бях намерил тема, която възбуди интереса им. — Калибър 38. Модел Сам Спейд.

— Покажи ми го.

— Не съм дошъл да си играем с пистолетчета. Опитвам се да разбера къде мога да намеря Ейприл Кайл.

— Ейприл имаше някаква приятелка в Бостън — обади се момичето с чадъра.

— Казах да си държиш езика зад зъбите пред него — ядоса се Хамър. — Това важи и за теб, Мишел.

С дясната си ръка стиснах ръката на Хамър малко над лакътя. Той напрегна мускули, за да ми попречи, но аз бях твърде силен за него. Доколкото усещах, и други можеха да се похвалят със същото.

— Кротко, Хамър!

Той се опита да извие ръката си и да я освободи. Стиснах го малко по-силно. Обичайното му изражение на снизходително превъзходство започна да се стапя. На негово място се появи нещо като неудобство.

— Как се казваше приятелката? — попитах Мишел.

— Я стига — упорстваше Хамър. Опита да се освободи, помагайки си със свободната ръка.

— Нямаш нищо против да си поговорим с приятелчетата за името на момичето, нали? — той продължаваше да се напъва. Стиснах ръката му още малко.

— Ох, по дяволите, ще ме осакатиш.

— Нямаш нищо против Мишел да ми каже името, нали така?

— О-ох, не. Карай, кажи му го, Мишел! Пусни ме, де!

Отпуснах хватката, но продължавах да стискам ръката му.

— Мишел?

— Ейми Гурвиц — каза тя. — Преди живееше тук, но после се премести в Бостън.

— С родителите си?

— Не, само тя. Техните я изхвърлиха.

— Адрес?

— Не го знам.

Хамър се опитваше да издърпа ръката си.

— Някой друг?

Всички мълчаха. Номерът с ръката ги бе наплашил. Имах си секретен начин да се справям с пубери. Леко нарушаваш гражданските им права. Леко им причиняваш болка. Леко ги сплашваш. И няма ги вече лошите деца.

— Някакви други приятели?

Всички поклатиха глави, с изключение на Хамър, които все още се опитваше да си издърпа ръката. Оставих го да успее. Всички мълчаха. Хамър стоеше, навел глава и разтриваше ръката си.

— Мислиш се за страхотен, нали? Идваш и ступваш няколко хлапета — каза накрая той.

— Вярно е, че съм страхотен, Хамър. Но не защото бия деца. Този път го направих, защото ме принудихте. Мен също понякога ме бият. От това човек не трябва да се срамува.

Хамър продължаваше да гледа надолу. Никой от останалите хлапета не го поглеждаше. Повече нямаше какво да кажа. Отдалечих се и тръгнах в посока към центъра, където бях паркирал колата си. По пътя се оглеждах да намеря някое малко беззащитно кученце, за да го сритам.