Робърт Б. Паркър
Обредът (33)

Глава 33

Беше около два часа през нощта. Ейприл спеше върху дивана. Бях се изкъпал, взел аспирин, сменил лейкопласта върху физиономията си и сега лежах в леглото до Сюзън.

— Мислиш ли, че това е лудост? — попитах.

Тя обърна глава върху възглавницата, погледна ме и кимна.

— Мислиш ли, че ще има някакъв смисъл, ако тя се върне вкъщи и ти опиташ някаква терапия?

Очите й бяха прекрасни, дълбоки и тъмни.

— Не. Едва ли ще има някакъв резултат.

— В такъв случай най-доброто, което можем да направим за нея, е да й дадем възможност да продава тялото си по-рядко, но за повече пари.

Сюзън мълчеше.

— Знам колко държиш на работата и на професията си — й казах. — Тя не разбира, но аз знам какво може да ти коства едно посещение при мадам заедно с Ейприл.

— Не мога да поставям професията си пред хората, на които тя трябва да служи — промълви Сюзън. — Иначе ще приличам на учителите, които мислят повече за образованието, отколкото за учениците си.

— Това, което е правилно, невинаги е лесно — казах аз. — Възхищавам ти се.

Очите на Сюзън се доближиха до моите.

— Ти ме направи това, което съм, мое голямо момче.

— Мога само да се гордея — й прошепнах.

Сюзън сложи глава върху гърдите ми. Със свободната си ръка изгасих лампата.

— Мислиш ли, че тя ще остане при Утли? — тихо попита Сюзън.

— Да.

— Дали родителите й ще реагират, ако разберат?

— Не трябва да разберат. Мислят си, че от тях се иска да проявят някаква загриженост, но в действителност ще си отдъхнат с облекчение. Ще им разкажем някаква измислена история.

— Мислиш ли, че отделът „Работа с деца“ ще отчете заслугите ми, ако публикувам нещо на тази тема? — гласът й бавно избледняваше, както винаги, когато тя заспиваше.

— Ще намерят чувал с камъни и ще се подредят в кръг около теб.

— И вероятно ще бъдат прави.

— Да, но кой ще хвърли първия камък?

Сюзън се притисна до мен и зарови лице в гърдите ми. Затворих очи. Чувствах как бавно ме поглъщаше тежката тъмнина.

— Спенсър? — гласът на Сюзън сякаш идваше някъде отдалеч.

— Да?

— Мислиш ли, че това, което вършим, е правилно?

— Ако знаех отговора — сякаш и моят глас идваше отдалеч, — щях да съм този, който пръв ще хвърли камък.