Робърт Б. Паркър
Обредът (32)

Глава 32

— Тръгна с мен доброволно — каза Сюзън.

Ние с Хоук се промъкнахме на задните седалки, като прескочихме сгънатата седалка на Ейприл.

— Обадих се в полицията, върнах се и останах да чакам отвън — продължи Сюзън. — Отначало излязоха няколко човека, сред тях и мъжът от третия етаж, след това излезе Ейприл, видя ме и дойде при мен. Когато пристигна полицията, се прибрахме в колата, за да се стоплим.

Сюзън бавно мина край къщата на Пойтрас и махна на ченгето с мотоциклета.

— Защо според теб носят толкова високи ботуши? Да няма някакви мотоциклетистки причини?

— Представят си, че са в кавалерията — обясни Хоук.

Сюзън зави по Глочестър, след това по Марлборо.

— Предполагам, че отиваме у вас — каза Хоук.

— А-ха. Да те откарам ли до колата ти?

Хоук поклати глава.

— Ще се поразходя, след това ще взема такси от хотел „Риц“.

Сюзън спря близо до входната врата.

— Боже мой, има място за паркиране! — каза тя.

Двамата с Хоук си мълчахме.

— Не мога да го преживея втори път! — Сюзън отвори вратата и се измъкна. Ейприл изскочи веднага след нея. Хоук също излезе и застана при тях, а аз се опитах да паркирам колата в първото останало свободно след Деня на труда^[1] място на улица Марлборо. След това излязох и отидох при тях.

— Изпрати ми сметката за хонорара си — казах на Хоук. Той кимна, кимна на Ейприл, целуна Сюзън и тръгна по Марлборо, като вървеше без видимо усилие, както вършеше и всичко останало, воден от ритъма на някакъв вътрешен, лишен от воля механизъм. Наблюдавах го как се отдалечава, после се обърнах и посочих апартамента.

— Ако случайно ти се пишка — казах на Ейприл, — при мен има тоалетна.

— Няма нужда.

Качихме се. Апартаментът ми миришеше на празно. Беше чисто, жената си бе свършила работата. Но това го правеше още по-потискащ. Приличаше на подредена стая от витрината на магазин за мебели.

— Има ли гладни? — попитах.

Ейприл вдигна рамене. Сюзън каза „да“.

— Ще приготвя нещо, докато разговаряме. Нещо за пиене?

Сюзън избра кафе. Ейприл искаше пепси, но се задоволи с една бира. Аз също.

Ейприл седеше в ъгъла до Сюзън. Изправен до кухненския шкаф, аз забърквах нещо вълшебно. Докато разбърквах магията, разговарях с Ейприл.

— Какви са плановете ти, момиче?

— За какво? — попита Ейприл.

— Какво смяташ да правиш утре?

— Може ли да остана тук тази нощ?

— Да.

Ейприл отпи от чашата си. Личеше си, че тя не харесва бира. Трудно можеш да се сближиш с човек, който не обича бира. Сюзън бе успяла да преодолее тази пречка, но все пак началото не бе многообещаващо.

— А утре? — продължих.

— Ще ме завлечеш ли при старите?

— Не.

Ейприл погледна Сюзън. Сюзън се усмихна неопределено и отпи от кафето си. Тя можеше да стопи с усмивката си снега на връх Маккинли, но аз така и не разбирах как успяваше, когато пожелае, да я направи безизразна или порицаваща.

Имах пастет от агнешко и патешко, шамфъстък и аншоа. Нарязах всичко на ивици и направих сандвичи с пшеничен хляб. Сложих сандвичите в една чиния, а в друга извадих кисели краставички, които бяхме приготвили със Сюзън през септември.

— Какво ще правите с мен? — попита Ейприл.

— Какво искаш да те правим?

Сюзън си взе половин сандвич и отхапа една хапка.

— Имаш ли още от прасковеното желе на Пол? — каза тя. Имах. Извадих буркана и го сложих на масата. Сюзън си взе с една малка лъжичка. Близна от сладкото, после отхапа от сандвича си.

Ейприл погледна сандвича.

— Какво е това?

— Сандвич с пастет.

— Това пък какво е?

— Нещо като филия с месо.

Сюзън си взе още от желето.

— Имаш ли бял хляб? — продължи да капризничи Ейприл.

Сюзън ме погледна насмешливо над чашата си с кафе.

— Не.

— Какъв е този конфитюр?

— Желе, не конфитюр.

Ейприл отхапа съвсем малко от сандвича, който изглежда й харесваше също толкова, колкото и бирата.

— Извинявай, но не мога да ти предложа нищо от това, с което си свикнала. Искаш ли фъстъчено масло? Препечена филия или сладко от боровинки?

— Препечена филия.

Нарязах филии и ги сложих в тостера. Извадих сладко от боровинки. Знаех, че тя би предпочела желе от грозде, но и него бях свършил.

— И тъй, какво смяташ да правиш утре? — попитах Ейприл, докато се печеше филията й.

Тя отново сви рамене.

— Искаш ли да се върнеш вкъщи?

Ейприл поклати глава.

— Искаш ли да работиш?

— Като каква?

— Кое от професионалните ти умения може да ти осигури работа? — попитах Ейприл.

— Чукането. — Ейприл се изсмя кратко и сухо и косо погледна Сюзън, за да прецени ефекта. Сюзън отхапваше от една краставица, която държеше с палеца и показалеца си. Никога нищо не изяждаше наведнъж.

— Мисля, че няма смисъл да те питам за останалите.

— Разумно — каза Сюзън. — Ейприл, защо не се опитаме да минем без демонстрации на цинично равнодушие? Двамата със Спенсър мислим, че ти си все още твърде малка, за да живееш сама и без контрол. Даваме ти възможност ти самата да ни подскажеш някакво решение. Не съм сантиментална като него. Мога да те закарам направо при родителите ти и да ги оставя сами да се оправят с теб. Той няма да го направи. За него това е просто отлагане на решението или прехвърляне на отговорността, в случай че отново избягаш.

— След всичките главоболия с теб — намесих се аз — глупаво би било да те оставя да се върнеш на улицата в зоната и да работиш за Ред.

— Може пък това да ми харесва — нацупи се Ейприл.

— Разбира се, че не ти харесва. Видях снимката на дома ти в онази бърлога на Чандлър.

— И какво от това? — упорстваше Ейприл.

— Аз също носех със себе си снимка на моята къща две години, докато бях в Корея. Знам защо си я закачила на стената и какво значи това.

Тостерът изхвърли готовата филия, намазах я с масло и извадих на масата буркана със сладкото и една лъжичка. Тя започна да яде.

— А какво според теб трябва да правя? Предпочитам да си остана курва, отколкото да се върна при старите.

Погледнах Сюзън. Тя вдигна вежди и поклати глава — един от начините й да каже „Не ме питай“.

— Защо не се преместиш при Ейми? — я попитах аз.

— Не я понасям. Тя е слабоумна, а и старецът й отива в пандиза. Ще остане без пари.

— Предпочиташ да се върнеш на улицата, така ли?

Тя кимна. Отхапах от сандвича си и отпих глътка бира.

— Харесва ли ти да проституираш?

— Понякога е гот. Понякога момчетата са точни. Не е зле.

— А кога е най-зле?

— Ако си имаш работа с извратени типове на някоя задна седалка или в кенеф, или пък като онова скапано място.

— Колко пъти на нощ го правеше при Ред?

— Десет-петнайсет.

Станах, налях си още бира, върнах се на мястото си и я погледнах.

— Ако си решила да ставаш курва, защо поне не се опиташ да бъдеш от скъпо платените?

Тя сви рамене. Напомни ми за първата ми среща с Пол Джиакомин. Това беше преди две години. Сега той бе съвсем различен човек. Дори веднъж ми дойде на гости за Деня на благодарността. Живееше с приятелката си. И вече не свиваше така рамене. Поне не пред мен.

— Ако искаш, утре мога да те заведа в Ню Йорк и да те представя на една жена — Патриша Утли, която има високо платени клиенти и подбрани проститутки.

Чух как Сюзън тихо въздъхна.

— Искаш да стана курва?! — Ейприл беше изумена.

— Не, но на времето познавах една свястна жена, която беше работила за Патриша Утли. Ако си решила да ставаш проститутка, можем поне да се опитаме да повишим нивото ти. При Патриша ще го правиш веднъж на вечер, и то не всяка вечер. Клиентите ти ще бъдат сравнително възпитани. Ще се научиш как да се обличаш и да разговаряш, как да поръчваш вино в ресторант. Там ще бъдеш далеч по-добре, отколкото на улицата.

— В Ню Йорк? — попита Ейприл.

— Да.

— Никога не съм била в Ню Йорк.

— Ще те заведа. Ако й се харесаш и ако тя ти се хареса, ако поиска да те вземе при себе си, ще се погрижи за теб.

— Наистина ли ще ме запознаеш с една истинска мадам?

— Това е най-доброто, за което се сещам. Ако при нея не ти хареса, обади ми се и ще дойда да те взема.

— Това в хубавата част на Ню Йорк ли е?

Кимнах. Сюзън беше изпила кафето си. Аз бях на третата бира. Сюзън се бе умълчала, само гледаше и слушаше, без да говори.

— Да се съглася ли? — Ейприл попита Сюзън.

— Не. — Сюзън беше категорична. — Мисля, че е по-добре да се върнеш при родителите си, а аз ще се опитам с твоя помощ да ви помиря. Не смятам, че проституирането е по-добрият избор.

Ейприл ме погледна пак.

— Не смятам да те убеждавам. Сюзън може би е права. Ти сама трябва да решиш. Трябва да си помислиш дали родителите ти, а и ти самата ще можете да се сдобрите, а и дали това въобще ще помогне.

— И трябва да решиш дали наистина искаш да си проститутка.

— Ако искаше да съм курва, защо се опита да ме спасяваш от Ред и хората му? — Ейприл се опитваше да ме хване натясно. Човек не очаква една курва да бъде умна.

Поех дълбоко дъх:

— Не искам да си или да не си курва. Искам да си свободна. Да можеш да избираш и да живееш по-добре, отколкото в овцефермата в Провидънс. Ако трябва да избираш за кого да работиш — за Ред или за Патриша Утли, мислиш ли, че ще ти е по-добре с Патриша?

След това всички се умълчахме — Сюзън и аз гледахме Ейприл, а Ейприл, объркана, с пухкаво и нацупено лице — кухненския шкаф.

Станах и раздигнах масата. Сюзън си направи още едно кафе.

— Ще дойдеш ли с мен в Ню Йорк? — Ейприл попита Сюзън.

— При Патриша Утли? — Сюзън беше изненадана.

— Да. Заедно с него.

Сюзън млъкна.

— Тя не може да дойде. Ейприл — намесих се аз. — Можеш ли да си представиш училищен консултант, който настанява ученичките си в публични домове?

— Ти го приемаш.

— Да, така е. Но аз не съм член на училищната комисия в Смитфийлд. Там рядко избират хора само защото имат по-различно и гъвкаво разбиране за живота.

— Какво?

— Ще дойда с теб, Ейприл — каза Сюзън.

— И ако не ми е гот, мога да си тръгна, нали?

— Да — потвърдих аз.

— Добре. Ще се срещна с мадам — каза Ейприл.