Робърт Б. Паркър
Обредът (31)

Глава 31

Злият дух, който пуснахме от бутилката, беше много по-голям, отколкото в момента можехме да си представим. Но докато седях в гостната на Пойтрас и пиех бира „Шлиц“ от една бутилка с издължено гърло, бях сигурен, че носът ми е цял. Двамата с Хоук се бяхме измили. Едно ченге бе донесло аптечка и ни облепваше с лейкопласт. Раната в устата ми се нуждаеше от някой и друг шев. Многобройните следи от удари щяха да се подуят и да посинеят. Носът ми обаче бе здрав и невредим. Погалих го доволен. Ченгето залепяше на кръст лейкопласт върху сцепената вежда на Хоук.

— Как е носът му? — попитах аз.

— Добре, бързо ще се оправи.

— А-а…

Ченгето ме погледна:

— Изглеждаш ми разочарован.

— Води с пет счупвания. Надява се скоро да го достигна — обади се Хоук.

Четири ченгета от нравствения отдел се мотаеха наоколо и събираха в картонени кашони уличаващи доказателства. Макнийли и неговият заместник разпитваха Пойтрас в кухнята. Обясняваха му какви са неговите права. Ейми отказа да го напусне и понеже в къщата имаше само една жена полицай, която при това бе заета в момента, те се чудеха какво да правят с нея. Затова й бяха позволили да остане в кухнята и сега Ейми седеше до него и успокояващо го галеше по бедрото.

Дипломатът беше изчезнал. Изчезнал беше и намръщения тип — Мики, който двамата с Хоук изхвърлихме през парапета на верандата. Винс обаче бе все още тук. Той бе успял да дойде в съзнание, но не можеше да говори, защото челюстта му бе счупена. Ейприл беше изчезнала. Останалите гости се бяха скупчили на групички и се опитваха да оправят дрехите си, да измият повърнатото, да избършат кръвта. Опитваха се да си съберат ума и погледа. В къщата бяха влезли трима журналисти и един фотограф, от когото гостите криеха лицата си.

Полицайката каза на фотографа:

— Повечето от момичетата са малолетни.

Фотографът кимна и се ориентира към мъжете. Фотоапаратът му изпращаше малки светкавици в стаята. Членът на щатската комисия по образованието си криеше лицето зад една кърпичка и мърмореше на полицая, който записваше името му, че бил имал някакъв приятел градски съветник. Полицаят кимна и му поиска шофьорската книжка. Щатският представител настояваше да говори с Макнийли, но му казаха да си седи на мястото: „Лейтенантът ще ви потърси, когато ви намери.“.

Щатският представител каза на журналиста, че щял да потърси редактора му, а журналистът му отговори:

— Първо си потърси ново място. — Фотографът го снима.

Макнийли излезе от кухнята и с жест посочи на един от детективите да наблюдава стаята. Или може би да наблюдава неговия помощник?

— Познаваш ли момичето? — попита ме той.

— Да. Казва се Ейми Гурвиц.

— Знаеш ли къде живее?

— Тук.

— И тя ми каза същото. Има ли родители или някакви роднини?

— Попитай нея.

— Вече я питах. Иначе за какъв дявол ми е притрябвало да те питам теб.

Свих рамене. През рамото му виждах Ейми, седнала на стола в кухнята. Продължаваше да гали коляното на Пойтрас. Главата му беше клюмнала, раменете прегърбени. Той се бе отпуснал в стола си като безформена маса и стомахът му се разстилаше над бедрата. Бе загубил всичко. Беше обезформен от поражението си.

— Любовта е пълна с изненади, Макнийли — подметнах аз. — Тя иска да остане с него.

— Не ми говори за любовта, каубой. Имам шест деца. Там, където той отива, тя не може да го придружи.

— Защо не я настаните на улица Чарлс?

— Знаеш, че там не затваряме жени. Освен това тя е още дете. Освен това, доколкото ми е известно, още нищо не е направила. Няма за какво да я арестуваме.

— Казала ти е, че живее тук, така ли?

— Да.

— Тогава защо не я оставиш тук?

Макнийли разпери ръце и хвърли на стаята поглед, който обхващаше цялата къща.

— Тя е само на шестнадесет години — каза той.

— Да имаш по-добра идея?

Той отново огледа стаята. Захвърлените бутилки и цигари, хапчетата, размазаната по килима храна, скупчените подплашени хора в очакване на пътуването до нощния съд. Вдъхна миризмата на алкохол и наркотици, на пот и повръщано.

— Не. По-късно може би ще изпратя някои от специалните служби.

— Аз ще я наглеждам понякога. Приятелката ми Сюзън също ще наминава.

Хоук бе тършувал в бара и сега се появи с още две бутилки „Шлиц“.

— Този човек има хубав вкус с дълго гърло. — Хоук ми подаде едната бутилка. — Много съжалявам, че сте на дежурство, лейтенант.

Макнийли не му обърна никакво внимание. Дръпнах една дълга глътка. Усетих как бирата се разлива студена и чиста. В момента най-много се нуждаех точно от нещо студено и чисто.

— Нощта едва започва, Макнийли. С Хоук трябва да отидем на още няколко места, да се срещнем с някои хора. Трябваме ли ти още? — казах аз.

Макнийли поклати глава:

— Засега не. Може да ви потърся в близките дни.

Двамата с Хоук излязохме навън в студената вечер. Около къщата бяха спрели полицейски коли с пуснати сини буркани, чуваше се писукането и пращенето на радиото. В една голяма кола с отворен багажник бяха наблъскани картонените кашони. Едно ченге на мотоциклет с шлем и кожено яке насочваше колите по съседните улици; група съседи се бяха струпали около къщата и гледаха. Отдясно, близо до пресечката с Феърфийлд стърчеше големият бронко на Сюзън. Хората ни правеха път, оглеждаха ни, виждаха лейкопласта и синините и нищо не казваха.

— Щяхме да си спестим много енергия, ако в началото бяхме очистили двама-трима. Нищо не пречиства атмосферата така, както няколко изстрела — каза Хоук.

— Много хора. Не знаеш кого ще улучиш. Повечето от тях с нищо не са заслужили куршума.

Хоук се ухили:

— Заслужили са — каза той. Изплю една розовееща плюнка на тротоара под уличната лампа.

Когато доближихме колата, видяхме Ейприл, която седеше на предната седалка до Сюзън.