Робърт Б. Паркър
Обредът (3)

Глава 3

Бях седнал на предната седалка в патрулната кола на Смитфийлд и разговарях с един полицай, който се казваше Каталдо. Обикаляхме по главната улица, чистачките едва успяваха да изчистят стъклото от студения, едър дъжд. Каталдо караше и погледът му сновеше напред-назад, наляво-надясно по улицата. Навсякъде е същото, мислех си — големи градове, малки градчета — ченгето си е ченге, и ако си бил ченге дълго време, винаги се озърташ във всички посоки.

— Бива си я хлапачката — каза Каталдо. — Кралица на отписаните. Завличал съм я у тях четири-пет пъти нафиркана до повръщане. Обикновено майка й си я прибираше, измиваше я и я слагаше да спи, за да не разбере нищо старият.

— И през деня ли?

— Понякога. Понякога към четири — пет следобед, понякога късно през нощта. Друг път сме я намирали на затънтени пътища, на пет мили от всякакво населено място и сме я откарвали у тях.

— Някой я захвърлил, така ли?

Каталдо намали, огледа една паркирана кола и отново даде газ.

— Тя никога нищо не казва. Предполагам, че са я захвърлили. Момчетата я вземат с колата на своя старец, излизат да се поразходят, забавляват се и накрая я захвърлят.

— Момчетата ли?

— А-ха, кралица на бандата — каза Каталдо. — Такава си е наша Ейприл.

— Винаги ли е пияна?

Каталдо зави надясно:

— Не. Бивала е и друсана. Понякога нито едното, нито другото, но пък тогава се държи като пощръкляла.

— Бурен живот.

— Нещо такова.

Къщите от двете страни, на пътя бяха обградени от дървета и имаха големи дворове. Пред тях стояха паркирани волво комби, фолксваген „Рабит“, някой и друг мерцедес. По-рядко шеви „Каприз“ или буик „Скай парк“. В Смитфийлд явно не си падаха по идеята да купуват само американски стоки.

— Някога налагало ли ти се е да я арестуваш? — продължих разговора.

Каталдо поклати глава.

— Няма градска наредба срещу бандите. Дори и да има, не я прилагаме. Няколко пъти съм я карал в участъка, защото отказва да се подчини на заповедта за разпръскване, но даже и пълното име на госпожичката нямаме. Майка й винаги се намесва.

— Как се държи, когато я прибирате?

Каталдо отби пред гимназиалното училище. Отдясно, на паркинга стоеше колата на Сюзън — „Бронко“ — един динозавър, който се извисяваше сред различните датсуни и шевита.

Сградата беше типична за средата на 60-те — с червени тухли, квадратна и грозна. Едно от стъклата на входната врата бе строшено и дупката бе закрита с шперплат. Сюзън се бе преместила тук от прогимназията, след като гимназиалният консултант бе излязъл в пенсия. Повече никакви осмокласници, бе казала тя навремето, и две години след това не съжаляваше за решението си. Идеята Сюзън да работи като консултант в гимназия ми изглеждаше толкова абсурдна, колкото участието на Грета Гарбо във филм с Дийн Джоне.

— Зависи колко е пияна, дрогирана или каквото и да е там. Ако е пияна, се държи предизвикателно, ако е дрогирана, е някак си тиха и безразлична — един вид „Хайде, арестувайте ме, хич не ми пука“. Когато е трезва, става язвителна и буйна, пуши демонстративно, захапала цигара в ъгъла на устата си.

— Има ли си гадже?

Каталдо излезе от паркинга на гимназията и зави към квартала на богатите.

— Тя ли? — ухили се той. — Няколко наведнъж за по половин час на задната седалка в буика на татенцата.

— Освен тях?

— Никой — поклати той глава. — Виси край стената заедно с Хамър, но не са гаджета или нещо такова. — Той ми хвърли бегъл поглед. — Опитай се да ги разбереш, Спенсър. Не можеш да попиташ момиче като нея дали си има приятел. Разбираш ме, нали? Искам да кажа, че тя отдавна е престанала да се застоява в млечните барове.

— Разбирам.

Зад нас безжизнените ноемврийски ливади преливаха една в друга, новите масивни къщи светеха в дъжда, скъпи вариации на един и същ план, напомнящи мебелите на Кайл — само че в по-голям мащаб — една квартална гарнитура: величествена, функционална, скъпа, прецизно подредена и чаровна, колкото комплект изкуствени челюсти.

Спомних си с носталгия за Лос Анжелис. Лос Анжелис ти позволяваше да бъдеш лунатик.

— Ако ти трябва да я търсиш, откъде би започнал? — попитах Каталдо. Той вдигна рамене.

— Може би от Бостън. Едва ли е останала в градчето. Поне аз не съм я виждал през последните няколко дни. Когато хлапетата бягат от Смитфийлд, обикновено се крият в Бостън.

— Нещо по конкретно?

— В Бостън? Откъде, по дяволите, мога да зная? Това си е твой район, приятел. Там ходя само на мачове два пъти в годината.

— Как си обясняваш поведението й?

Каталдо се изсмя.

— Преди да стана ченге, работех като строител. Как мога да си обясня поведението й? Откъде мога да знам какво и е щукнало?

— А Хамър и бандата — ще ми помогнеш ли да ги намеря? Дали знаят къде може да е отишла?

— Ще ти помогна да ги намериш, но от тях нищо няма да изкопчиш. Хамър е най-страхотният навлек в града.

— Черната овца, така ли?

Каталдо отново сви рамене.

— Аха, на много им е причернявало от него.

Зави надясно. Дъждът се стичаше равномерно по предното стъкло и трополеше по покрива на колата.

— Когато бях дете, ние също бяхме лоши — много от момчетата, с които израснах, са излежавали. Но бяха лоши, защото имаха някаква причина. Крадяха, защото се нуждаеха от пари. Или се биеха, когато обидеха сестрите им. А тези се навъртат наоколо, чупят машините за кола, трошат прозорците на училището или подпалват магазини — и за какво? Да покажат, че не им пука. А след това най-големият непукист получава ритник по задника от уличниците в Бостън — той поклати глава. — Те не знаят как да се държат. Сякаш никога не са ги учили как да се държат, как би трябвало да се държи едно момче.

Бяхме стигнали до крайния южен квартал на града. Бензиностанция, зала за боулинг, няколко магазина от отсрещната страна на улицата. В бензиностанцията продаваха само бензин. Точни пари или кредитни карти след 18:00 часа. Боулингът преди е бил нещо друго. Залепени на стената на залата стояха няколко хлапета с вдигнати яки и пушеха цигари, скрити в шепите им.

— Момчето с кожената яка и полуразвързаните ботуши — каза Каталдо.

— Какво?

— Това е Хамър.

— Защо не ме оставиш малко по-нататък. Аз ще се върна пеша и ще си поговоря с него.

— Ще ти надрънка всевъзможни глупости. Искаш ли да дойда с теб?

— Това ми е работата — поклатих глава — Да слушам глупости.

Каталдо кимна.

— И моята — каза той.