Робърт Б. Паркър
Обредът (27)

Глава 27

От удара на Маркас челюстта ме болеше непоносимо. Ченето ми се беше схванало и трябваше да говоря със стиснати зъби. Някой можеше да си помисли, че току-що съм завършил Харвард.

Не успях да впечатля заместник главния детектив от отдел „Нравствена полиция“ Макнийли, който, седнал зад бюрото в кабинета си на улица Бъркли, ме слушаше, докато му излагах плана си.

— Нямаме друга работа, освен да се навъртаме наоколо и да чакаме да ни кимнеш, така ли?

— Това е единствената възможност. Сключил съм сделка и държа на обещанието.

— Той бил сключил сделка. Кой, по дяволите, си ти? Имаш сведения за порнобизнес, даваш ми ги и толкова.

Белсън се бе облегнал на един шкаф до бюрото на Макнийли. Цигарата му беше почти изгаснала и преди да се намеси, той отлепи от устната си едно парче мокра цигарена хартия.

— За бога, Том, той ти поднася оня боклук готов и опакован. От теб се иска само да отидеш и да си го прибереш.

— Това не е отдел „Убийства“, Белсън. Тук сме нравствена полиция. Доведе ми го и го представи, добре, но повече няма защо да ми висиш на главата.

Белсън ми смигна:

— Внимавай в отговорите. Тези от нравствения отдел са много кисели.

Макнийли беше набит, размъкнат мъж с оплешивяваща глава. Той се взираше сърдито в Белсън в продължение на една безкрайна минута. Белсън му се усмихна. Тясното му лице имаше добродушно изражение. Виждаше се синкавата сянка на гъстата му набола брада, въпреки че бе едва десет сутринта.

— Ще отмина това, Белсън — накрая каза Макнийли.

— И аз така си помислих.

Макнийли отново ме погледна.

— Как мога да съм сигурен, че няма да провалиш работата?

— Защото съм добър, а и това е лесно. Иначе нямаше да дойда първо при вас. Можех да си свърша работата, а след това да се обадя на 911. Реших да ви предупредя, за да координирате цялата история — вие си знаете: подходящи вестници и други такива. Скандалът ще гръмне в целия щат, вероятно и извън него. Можех да се обадя в щатската полиция или ФБР и да ви оставя да го духате. — Макнийли отново погледна Белсън.

— Тоя нормален ли е?

— Кошмарен е — успокои го Белсън. — Но прави това, което казва.

Макнийли си играеше с един ластик — разтягаше го между палеца и кутрето на лявата си ръка. После се облегна назад във въртящия се стол и съсредоточено погледна ластика. Разтвори останалите пръсти на ръката си, разтегна ластика на кръг и отново го погледна.

— Добре. Тоя път ще те послушам. Ако обаче я оплескаш, губиш си работата. Това мога да ти го гарантирам.

— Именно от такова потвърждение се нуждаех.

— Получи го. Ще чакам да се обадиш.

Кимнах и станах. Излязохме с Белсън от стаята.

— Чаровник — обадих се в коридора, докато отивахме към асансьора.

— Най-страхотният в целия отдел — потвърди Белсън.

Асансьорът пристигна и слязох на първия етаж. На улица Бъркли бе студено. Когато се прибирах от главното полицейско управление в офиса си, духаше страхотен вятър, който разнасяше пепелака и проникваше под коженото ми яке. Ако закопчаех ципа и на подплатата, якето щеше да ми стане тясно. Едно от решенията в живота, които ми напомнят за реалността. Студено или тясно. А може би трябваше да си купя нов шлифер. Нещо, с което бих приличал на Робърт Мичъм. Размер 48 не предлагаше голям избор.

Седях в офиса си и гледах през прозореца. От креслото си виждах част от Бойлстън. Ако се изправех, можех да видя и Бъркли. В такива ветровити дни обичах да стоя прав до прозореца и да гледам как вятърът повдига и усуква полите на младите момичета, които работеха в застрахователните компании отсреща. Но днес бях твърде зает — опитвах се да реша какво ще правя с Ейприл Кайл, след като Пойтрас си получи своето. Ейприл нямаше да се върне при родителите си, но дори и да го направеше, едва ли щеше да остане за дълго, а ако останеше, това само би й навредило. Сюзън каза, че имало специални организации, които можели да се погрижат за нея, но опитът ми с тях не бе обнадеждаващ.

В сградата на центъра по изкуствата от другата страна на улицата младата директорка с черна коса и красив ханш се бе подпряла на статива си и гледаше през прозореца. Очите ни се срещнаха. Тя се усмихна и ми махна. Махнах й в отговор. Никога не се бяхме срещали и връзката между нас се състоеше в разменяне на погледи през прозорците над оживената улица. Може би когато си купех нов шлифер… Колкото повече си блъсках главата с Ейприл Кайл, толкова по-малко знаех какво да правя с нея.

Сюзън настояваше да побързам с Пойтрас. Понякога тя беше непреклонна. За да отстрани Пойтрас от следващата реколта на доброволно напуснали училището ученици, тя би жертвала Ейприл. Беше права, разбира се. Най-голямото благо за най-голямата част от населението. Демокрация. Западна цивилизация. Хуманизъм. Работна дефиниция за етично поведение.

През прореза на вратата пуснаха днешната поща. Нямаше нищо, което бих искал да прочета. Хвърлих я, без да я отворя. Застанах пред прозореца с ръце в джобовете и погледнах надолу към улицата. Вятърът разнасяше във въздуха вестници и хартии от сандвичи, а повечето момичета от застрахователните компании бяха с панталони. „Защо ли вятърът не ме вълнува?“. Пресякох стаята, подпрях ръце върху шкафа с папките и облегнах брадичката си върху тях. Защо ли не познавах някоя монахиня? Някоя волева, усмихната сестра с чувство за хумор, която би приличала на Селесте Холм. Градът за момичета на сестра Фланагън. Тя не е бременна, тя ми е сестра. Къде, по дяволите, е движението за правата на жените точно когато човек се нуждае толкова от него?

Не познавах никакви монахини. Дори свещеници не познавах. Познавах няколко сводника, няколко биячи, няколко ченгета, няколко курви и няколко M-me. Всъщност познавах само една мадам.

От дъното на коридора се чуваше чаткането на пишеща машина. Водата шумолеше в тръбите за парното в офиса ми. Чувах грохота на колите, заглушени от затворения прозорец, а в коридора чифт обувки с високи токчета отривисто изтрополиха покрай моята врата.

Познавах една мадам в Ню Йорк, която се казваше Патриша Утли. Но това беше много отдавна. Пресегнах се и издърпах второто чекмедже с папки. На съответното място в азбучния каталог намерих папката с надпис „РАБ“ и я извадих върху бюрото си. Набързо прехвърлих подробностите в тази история, която бях разследвал преди седем години. На един лист за писма от хотел „Холидей Ин“ беше записан адресът и телефонът на Патриша Утли. Оставих папката на мястото й, седнах в креслото си и набрах номера.

Обади се мъжки глас. Попитах за госпожа Утли. Гласът се интересуваше кой се обажда и аз отговорих. Тридесет секунди по-късно чух гласа на Патриша.

— Спенсър? — каза тя.

— Значи все още ме помниш?

— Да, лятото на 75-та. Съвсем ясно си го спомням.

— Знам, че ти дължа една услуга, но не за това ти се обаждам. Искам да те помоля за друга услуга.

— Слушам.

— Все още ли си в бизнеса?

— Да.

— Бих искал да видиш едно момиче, което познавам. Интересува се от твоя бизнес.

— Да не си започнал да работиш на комисионна? — Гласът й прозвуча така, сякаш тя се усмихваше.

— Не.

— Мога да кажа, че молбата ти ме изненадва много, най-вече защото идва от теб. Но, да. Ще поговоря с нея.

— Добре. Не знам точно кога. В момента работя по този случай. Но ще е скоро. Ще те предупредя.

— Разбира се. Оправиха ли се нещата с младата жена, към която преди седем години имахме взаимен интерес?

— Да.

— Хубаво. Надявам се да те видя скоро.

Затворихме, облегнах се назад в креслото си и се замислих.