Робърт Б. Паркър
Обредът (24)

Глава 24

— Къде си паркирала?

— На Комънуелт.

— Искаш ли да вечеряме, преди да се разделим?

Тя кимна и ние тръгнахме към улица Нюбъри.

— Как е успял този тъпанар да стане изпълнителен не знам си какво и какво още беше там в щатската администрация?

— Познавал е когото трябва, предполагам. Има какви ли не разпоредби за назначаване на работа, методи за интервю, а на практика едно телефонно обаждане проваля цялата процедура. Половината от длъжностите се разграбват, преди още да са били обявени.

— Трудно ми е да си представя, че Пойтрас има приятели.

— Той има момичета и порнофилми.

Гледах Сюзън, осветена от странната светлина под вдигналата се мъгла.

— Ставаш цинична. Красива, но твърда като диамант.

— Но това също е начин да си печелиш приятели — настоя тя.

— Разбира се. Освен това е начин да накараш един човек да се почувства задължен, особено след като си му доставил неща, към които държавните служители не би трябвало да проявяват интерес.

Завихме по Нюбъри.

— А полицията?

— А мислила ли си какво ще стане след това с Ейприл и Ейми?

Тя кимна. Пресякохме Феърфийлд. Дъждът падаше като плътна мъгла — дребен и постоянен. Температурите се бяха повишили.

— От друга страна, какво въобще би станало с тях?

— Надявах се, че ти ще измислиш нещо.

— Може би няма нужда да се измисля каквото и да било. Можем да ги върнем на родителите им. Но пък точно те са ги направили такива, каквито са.

Пресякохме улица Ексетър и влязохме в кафене „Букстор“. Вътре имаше изложени книги, мебелите бяха светли, а в дъното имаше балкон. Обичах да се храня тук. Чувствах се като интелектуалец.

Поръчах си сандвич с език, а Сюзън — салата. Разделихме си бутилка сайдер „Норман“. Не навсякъде го продават в бутилки.

— Има европейски привкус.

— Звучи страхотно. Може ли да опитам от него?

Сюзън се ухили:

— Как въобще си успял да станеш толкова висок, без да си пораснал?

— Железен самоконтрол.

За десерт изядохме парче торта „Линзер“ и аз изпратих Сюзън до колата й. Преди да се качи, тя допря чело до моето:

— Наистина трябва да измислим какво да правим с Пойтрас и момичетата.

— Добре.

Тя ме целуна леко по устата и се намести на предната седалка на големия сив форд „Бронко“.

— Не мога да разбера как го правиш, без да се притискаш към мен.

Сюзън отново се ухили:

— Железен самоконтрол — каза тя, включи мотора и потегли. Наблюдавах колата, докато зави след три пресечки наляво по Бъркли и я загубих от погледа си. Винаги се чувствах малко тъжен, когато Сюзън си отиваше или когато си отивах аз. Дори ако раздялата бе за кратко. Дори ако щях да я видя на следващия ден. Това пазеше тръпката във връзката ни. Може би досега щяхме да се побъркаме, ако непрекъснато бяхме заедно. Сигурно така бе по-добре — всеки да живее отделно, да върши своята работа и да бъдем заедно, когато искаме.

Тръгнах обратно по Комънуелт към Феърфийлд. Много умно, помислих си. Да сме разделени и да бъдем заедно. Пресякох Комънуелт и тръгнах надолу по Феърфийлд в просмукващата се влажна мъгла. Това е правилно решение. Само че защо Сюзън ми липсва толкова всеки път, когато се разделяме. Имах честитка на стъклото. Престъпление пари не прави. Правосъдието винаги бди.

Както и аз, когато се прибрах вкъщи. Или поне не се чувствах заспал. Само дето трябва да съм бил заспал, защото сънувах нещо, свързано с това, че съм със Сюзън и не съм с нея, и все се опитвах да намеря някакви деца. Събудих се, отново заспах и сънувах вариации на същата тема, докато телефонът не ме събуди в 7:15. Беше Сюзън.

— Можеш ли да дойдеш веднага? — в гласа й нямаше смях.

— Нещо сериозно?

— Убили са кучето. Моля те, ела по-бързо.

Беше преди часа пик и движението, доколкото го имаше, бе в обратна посока. Бях при нея след 25 минути. Сюзън ме чакаше пред вратата. Беше по спортната си грейка и маратонки. Без грим лицето й изглеждаше по-обикновено, както може би на осемнадесет години.

— В кухнята — очите й бяха влажни.

Влязох. Черният лабрадор лежеше на пода. Бе застрелян в главата и кръвта се бе съсирила и засъхнала, почти толкова черна, колкото козината, която се бе втвърдила. Малко кръв бе попила в килима на мястото, където лежеше кучето, между кухненската маса и задната врата. Опитах се да мръдна лапичката му. Не успях. Телцето се бе вкочанило.

— Тази сутрин ли го намери?

— Да.

— Снощи слизала ли си в кухнята?

Сюзън поклати глава:

— Прибрах се през входната врата и веднага се качих горе.

— Вероятно са го застреляли през нощта. Сигурно са мислили, че е твое. Предполагам, че задната ти врата е била отключена?

— Да, знаеш, че не заключвам.

Изправих се:

— Можеш да се обадиш в полицията и в службата за кучета.

— Беше чудесно куче. Какво ще кажа на стопаните му?

Нищо не й отговорих.

— Защо!? — Сюзън ме погледна. — Каза ми, че е имало някакви заплахи, но…

— Не знам. Може би е предупреждение. Може би кучето е заместник. Дошли са и не са те намерили, а то е било тук, докарали са го в кухнята и са го застреляли. Това няма да се повтори.

— Знаеш ли кой го е направил?

— Знам кой е поръчал да бъде направено. А това е по-важно. Обади се в полицията.