Робърт Б. Паркър
Обредът (21)

Глава 21

Когато в петък сутринта след закуска пиехме останалия от обяда коктейл от вино и лимон, аз попитах Сюзън за Мишел Пойтрас.

— Разбира се. Познавам Мишел.

— Живее заедно с Ейми Гурвиц в една много скъпа къща на улица Бийкън.

— Пойтрас? — Сюзън ме погледна недоверчиво. Дразнеше ме навикът й да нарича хората с фамилните им имена. Не ми беше работа да я поучавам как да говори, затова преглътнах досадата си.

— Той самият. Освен това има лаборатория и студио, в което прави порнофилми и видеокасети с млади момичета и момчета.

— Пойтрас?!

— Мишел Пойтрас — наблегнах на първото му име. — Доколкото разбирам, не е отбелязал любимото си занимание в своята автобиография.

— Господи, сигурен ли си?

— Да.

— Откъде си толкова сигурен?

— В сряда се вмъкнах в къщата му, докато той и Ейми отсъстваха за празника.

— Но защо реши… да, разбира се, защото там си видял Ейми, а тя е приятелка на Ейприл и нищо друго не ти е оставало. Защо, по дяволите, не ми спомена за него по-рано?

— Не мислех, че го познаваш, докато не разбрах, че работи в отдел „Образование“.

— Мишел Пойтрас? — Така е по-добре, помислих си. — Боже, ти имаш ли представа кой е той?

— В писмата пише, че е изпълнителен координатор, запетая, дирекция „Съвети и консултации за учениците“.

Сюзън кимна:

— Неговата длъжност му осигурява достъп до информацията за всяко дете с проблеми в щата — психологичния му профил, докладите на учителите, мнението на директора, препоръките на възпитателите, а место и полицейски сведения. Господи боже мой!

Умът й работеше изключително бързо.

— „Бабо, защо са ти толкова големи зъбите?“

— Точно. Все едно да откриеш, че бавачката е предрешен вълк. Казваш, че има всичко необходимо за онези неща?

— Абсолютно. Той не само колекционира, но и произвежда. И разпространява.

— Дори само да колекционираше, пак би било достатъчно лошо.

— Е, хайде, възрастен мъж в самотата на своя дом.

— Не и човек, който е на такава работа. Това все пак може някак си да се приеме. Но самият той да ги произвежда… възможно ли е това да е друг човек?

— Противен дебелак, облечен сякаш има сметка в Уълъртс.

Сюзън кимна. Тревогата бе изострила чертите на лицето й.

— Какво смяташ да правиш?

— В крайна сметка ще пусна полицията по дирите му, но преди това искам да разбера дали знае къде е Ейприл.

— В крайна сметка?

— Не ми плашат, за да се грижа за морала на щата. Плащат ми да намеря Ейприл. Всяко нещо по реда си.

— Но…

— А, не! Не ми изнасяй лекции за благоденствието на мнозинството и съдбата на индивида. Мнозинството е абстракция. Ейприл не е. Тя се вози в колата ми. Затова първо ще намеря нея.

— Едно от правилата. — Сюзън не се усмихваше, когато го каза.

— Естествено.

— Доколко го правиш за себе си и доколко за нея?

— Това няма никакво значение — казах аз. — Това е моят начин на живот. Всичко останало е бъркотия.

Сюзън седна и погледна в чашата с кафе:

— Не съм съгласна.

Кимнах.

— Естествено — продължи тя, — това е твоят живот. Понякога аз също върша неща, които ти не одобряваш.

Кимнах отново.

— И тъй, първо намираш Ейприл, а после… — Направи жест с едната си ръка, като обърна дланта си нагоре, а после бързо надолу.

— А после ще поразчистя дирекцията за консултации и съвети на учениците.

— Добре. А междувременно, аз самата мога да се поразровя.

— Ще се опиташ да разбереш дали вербува хората? — предположих аз. Тя кимна.

— Обзалагам се, че е точно така.

Тя кимна отново.