Робърт Б. Паркър
Обредът (2)

Глава 2

— По-добре да не се показва в Деня на благодарността — казах. Седяхме в големия форд „Бронко“ на Сюзън. Колата имаше огромни гуми и малки възможности за маневриране. Сюзън твърдеше, че фордът можел да се движи в снежни бури и в планини и й давал усещането, че може да победи зимата.

— Той е ужасен пуяк, нали? — попита Сюзън.

— След като намерим момичето, може ли да му смачкам фасона?

Сюзън поклати глава.

— Да му срежа гумите?

— Не.

— Да намажа прозорците му с бира?

Сюзън зави по съседната улица.

— Разбирам защо е излязла на улицата.

— Момичето ли?

— Да, Ейприл. Опитах се да я спася, това не е точната дума… да предотвратя нещастието, към което се бе насочила още в десети клас.

— Сега е последна година?

— Да, трябваше да завърши през юни.

— Освен това, че е дъщеря на баща си, какъв друг й е проблемът?

Сюзън зави към гаража си.

— Нямам точна представа. Знам нейната версия. Няколко пъти се срещах с родителите й, но и сам може да си представиш какъв е бил резултатът. — Тя изгаси предните светлини и изключи двигателя. Той се задави и спря. Седяхме в тъмната кола. — Може случайно да си подочул, че в пубертета децата обикновено отхвърлят авторитета на родителите си, за да утвърдят собствената си индивидуалност.

— Чувал съм за това.

— Напълно ти вярвам — каза Сюзън. — Ти си все още в стадия на утвърждаването.

— Аз пък си мислех, че харесваш момчешкия ми дух.

Сюзън изсумтя, дори и това тя успяваше да направи някак изискано.

— Както и да е — каза тя, — в случай като този, когато родителските очаквания са определени и родителската позиция не е гъвкава, реакцията на детето може да стигне до крайности.

— Боже, а аз си мислех, че училищните консултанти само раздават каталози на колежите и наборни брошурки.

Сюзън се засмя тихичко в тъмната кола.

— Всъщност ние се занимаваме най-вече с учебните планове.

— Старият Хари съвсем не ми се струва да е човек, готов на компромиси.

— Да — каза Сюзън, — съвсем не е такъв. В много отношения той представлява типичния гражданин на Смитфийлд. Малко по-краен, по-коравосърдечен, но по принцип той е човек от съвсем различна социална среда — може би първото поколение, което е завършило колеж и ходи на работа с костюм. Хора като Кайл са скъсали с миналото си. Откъснали са се от стария квартал в буквалния и преносния смисъл. Старите правила на този квартал са неприложими в новия му свят. Или поне така си мислят хората като Хари Кайл. А те не знаят новите и затова се вкопчват в конвенциите на медиите и в културата на рекламите от списанията и телевизионните серии. Опитват се да изглеждат като всички останали и лошото е, че всички останали се опитват да приличат на тях.

Излязохме от колата и в тъмната вечер се отправихме към задната врата на къщата. Оставаха десет дни до Деня на благодарността и навън бе студено. В кухнята на Сюзън беше топло и миришеше едва доловимо на ябълки. Тя натисна ключа до задната врата и лампата на тавана светна.

— Нещо за вечеря? — попита.

— Да — тършувах за бира в хладилника. — Искаш ли аз да приготвя нещо?

— Не — каза тя. — Все някога трябва да се науча да готвя.

Седнах на масата и отворих бутилка бира „Лизнър Ъркуел“.

— Да не би да си намерила богат любовник?

— Помислих си, че може да искаш да я опиташ.

Отпих още малко: Х-м…

Сюзън извади няколко картофа от шкафа и започна да ги бели над мивката.

— И тъй, искаш да разбереш какъв е проблемът на Ейприл Кайл.

— Тя не се разбира с родителите си, беше отговорът, който ми даде, — казах аз.

— Да. За щастие аз имам харвардско образование — тя заби острието на ножчето в един обелен картоф и го завъртя, за да измъкне едно черно око. — Това не означава, че са искали от нея нещо лошо — просто не са били достатъчно гъвкави и не са се интересували от мнението й. Искали са тя да си учи редовно, да е послушна, да получава добри оценки, да излиза с капитани на футболни отбори, да си намери съпруг, с който биха се гордели.

Изпих бирата си. Отидох до хладилника и взех още една. С чувство на нарастващо задоволство забелязах, че там ме очакваха още десет.

— Не мислиш ли, че такава хубава бира трябва да се пие от чаша?

— Абсолютно си права — казах аз.

Сюзън привърши с беленето на картофите. Наряза ги на филийки, отиде до хладилника и извади няколко дребни лукчета.

— За какво говорех?

— Обясняваше, че Кайл искал дъщеря му да е Дорис Дей.

— Да, а Ейприл реши, че не желае това. По времето, когато влезе в гимназията и аз я поех, тя вече беше сред отписаните. Пушеше марихуана и фалшифицираше извинителни бележки. Ако се вярва на досието й, цикълът й беше на всеки два или три дни. Оценките й бяха лоши, в клас тя се държеше предизвикателно и беше разсеяна: Предполагам, че вкъщи това е предизвикало доста скандали, може би дори пердах. Не я пускаха да излиза със седмици, но след като се измъкнеше, тя ставаше още по-зла.

— Как се справяше с нея?

— Опитвах се да й говоря.

— И аз мога да се опитам да поговоря с Ясер Арафат. Ще му бъде страшно забавно.

— Това е всичко. Мисля, че й беше приятно да идва при мен. Все пак е по-добре, отколкото да стоиш в клас или да те откарат вкъщи веднага след училище и да те заключат в стаята ти, без да ти позволяват да гледаш телевизия. Струва ми се, че й харесваше да разговаря с мен. Но знаех, че по никакъв начин не мога да й повлияя. Преди две седмици тя окончателно напусна училище, а вчера майка й дойде да ме моли за помощ.

— От кого да започна? — казах аз.

— Ще те представя на участъковия полицай. — Сюзън изсипа нарязания лук в друга чиния. — Той може да ти даде някаква информация. Предполагам, че може да говориш и с другите отписани — единия от тях се казва Хамър… всъщност истинското му име е Карл Хумел, но никой не го нарича така. Той ходеше с нея, или нещо такова, и е… лидер е силно казано, но е най-важното хлапе в нейния кръг.

Сюзън счупи шест яйца в една купа и започна да ги разбива с вилица. Сипа малко сос Табаско и две супени лъжици от моята бира.

— Хамър от лошите деца ли е?

— Зависи какво разбираш под лошо. — Тя наля олио в тигана и изсипа картофите и лука. — Според стандартите, с които двамата с Хоук сте свикнали, той е Ребека от фермата „Слънчево поточе“. Но за Смитфийлд той е порядъчно лош. — Картофите зацвърчаха в тигана. — Ще ми налееш ли малко вино.

— Разбира се — казах аз. — Не трябваше да слагаш лука едновременно с картофите. Докато те се изпържат, той ще загори.

Сюзън ми се усмихна:

— Защо не се заемеш с онази поничка?

Подадох й чашата с вино.

— Наистина ли каза, че можеш и без моите напътствия, или само ми се е причуло?

Тя разбърка картофите.

— Единственото, без което не мога, е твоето тяло.

— Всички само това ми говорят.

— Да предположим, че намериш Ейприл… — продължи Сюзън.

— Да предположим, че котката има задник. — Не бях приятно изненадан.

— Каква поезия! Какво невероятно удоволствие е човек да разговаря с теб — каза Сюзън.

— Но…

— Да. Добре. Ще намериш Ейприл, а след това какво?

— Предполагам, че ако я заведа при родителите й, няма да се задържи много дълго…

— Не знам. Това зависи от много неща. От това какви са възможностите й за избор, как се е чувствала в Бостън. Как ще се чувства при родителите си. Ако я върнеш, тя може отново да избяга някъде, където ще се чувства по-добре.

— Местата, където ще се чувства по-добре, отколкото в къщата на Хари Кайл, са много.

Двамата със Сюзън изядохме омлета й от картофи и лук и изпихме две бутилки шампанско „Грейт Уестърн“. Лукът беше позагорял, но аз се справих с две порции омлет и четири горещи бисквити, които тя беше приготвила от полуфабрикати.

— Всекидневното ти шампанско.

— Не може всеки ден да пиеш „Дом Периньон“.

— Искрите в твоите очи ми стигат, сладко зайче.

— Колко е голяма опасността за нея, ако тя работи на улицата?

— Проститутките смятат това за неквалифициран труд — плащат мизерно, клиентите не са богати. Доста трябва да минеш на вечер, за да спечелиш някакви пари, а и сводникът обикновено обира по-голямата част от тях.

— Опасности от физическо насилие?

— Разбира се. — Намазах с масло още една бисквита и капнах малко конфитюр от боровинки. — Невинаги, но понякога клиентите са доста груби.

Сюзън отпи от шампанското. Вечеряхме в кухнята, на масата горяха две свещи и трепкащият им пламък караше лицето й да изглежда оживено, дори и при покой. Сюзън имаше най-интересното лице, което някога съм виждал. То никога не изглеждаше по един и същ начин, като че ли чертите й се променяха всяка минута, с всяко ново изражение — дори когато спеше, лицето и сякаш излъчваше сила.

— Може да ти се е струвало справедливо да се нахвърлиш върху родителите й, но в края на краищата това те кара да се чувстваш като нечия играчка.

— Напълно те разбирам.

— Най-доброто, което можем да направим засега, е да я намерим — каза Сюзън. — След това ще се тревожим какво ще правим с нея.

— Добре.

— Не бива да работиш безплатно.

Свих рамене:

— Може би Ейприл ще раздели спестяванията си с мен — казах аз.