Робърт Б. Паркър
Обредът (18)

Глава 18

Когато влязох в бара на улица „Галахар“, Хоук пиеше бяло вино и сода. Беше облякъл тъмносив костюм на фини райета, бяла риза с раирана яка, розова копринена вратовръзка и розова кърпичка. Върху златните му бутонели мигаха диаманти, а един блещукаше в ухото му. Главата му лъщеше в меката светлина на бара, сякаш бе полирана с олио. След като го видях, вече не се чувствах толкова удобно в своето кожено яке.

— Защо не се отбиеш някъде малко да понамалиш това сияние около главата си?

Той ми направи място на бара.

— Това е ореол.

Поръчах си бира.

— Научил си нещо или се чувстваш самотен, а аз съм единственият човек, който все още може да те понася?

— Тони Маркас каза, че ще те зарови, ако не оставиш курвите му на мира. — Изпи чашата си с вино. Повдигнах вежди:

— Значи и тя е от неговите?

— Всички са негови, сладурче.

— И какво толкова се е загрижил за една повече или по-малко?

— Не казва. Каза да ти предам, че ако не мирясаш, ще те зарови.

— Той самият ли ти каза това?

— А-ха — Хоук се ухили. — Отивам му на гости, мазен, мазен, опитвам се да науча нещо, да посъбера сведения, без той да заподозре нещо. Тони казва: „Още ли сте гъсти със Спенсър?“, по-точно каза: „Още ли сте гъсти с онова мръсно копеле?“, но аз си знаех кого има предвид. „Да“, казвам, и той ми казва: „Кажи му да стои по-далеч от моите курви — или го закопавам.“.

— Този е расист.

— Абсолютно. Но има достатъчно хора, за да изпълни заканата си.

— Знам. Някаква идея защо така се е хванал с момичето? Да няма нещо по-специално около нея?

Хоук вдигна рамене.

— Успя ли да я намериш?

— Намерих я и я загубих.

Хоук се изкикоти от удоволствие:

— Изпуснал си я!? Доколкото разбирам, намерил си си майстора. На колко години е?

— На шестнадесет.

— Поне пистолета ти остави, нали?

— По дяволите, не съм аматьор.

— Сега какво смяташ да правиш?

— Продължавам да я търся. А ти? Все още ли работиш за мен, или Тони Маркас успя да те отмъкне?

— Винаги ще се радвам да ти взема парите, в случай че си още жив.

— Добре, намери Ред и го покрий. Виж дали тя ще изникне отнякъде. Ако се появи, доведи ми я.

— Ами ако на Ред това не се хареса?

— Поговори с него.

Хоук кимна:

— Сигурен ли си, че няма да е по-добре, ако остана с теб? Маркас съвсем не се шегуваше.

— Не. Отивам в Бак бей и се закотвям да наблюдавам една къща — искам да разбера кой влиза и излиза оттам.

— Добре. — Хоук допи виното си и остави пет долара на бара. — Ако нещо се случи с теб, Сюзън ще бъде бясна.

— И на двама ни.

— И за моето ли плащаш?

— Разбира се. Ще мине за моя сметка.

Станахме, придвижихме се пред събралата се за обяд тълпа и излязохме навън.

Хоук тръгна по улица Стейт към Уошингтън, а аз — към колата си. Няколко пъти обиколих съседните на Бийкън улици, докато намеря място, откъдето можех да наблюдавам къщата на Ейми Гурвиц. Хоук щеше да се справи в зоната по-добре от мен — имаше предимството, че Ейприл не го познаваше; другата възможност бе да наблюдавам къщата. Не беше кой знае какво, но все пак бе по-приемливо, отколкото да се шляя по улиците и да зяпам витрините — единственото друго занимание, което можех да измисля.

Ейприл и Ейми са били приятелки — или поне така са казвали пред залата за боулинг в Смитфийлд — избягали са заедно от къщи, без пари, за бога, дори без топла дреха. Нищо чудно, че Ейприл бе стигнала дотук. Бе слънчево и ясно, сравнително топло за ноември и слънцето така огряваше покрива на колата, че вътре се получаваше парников ефект, който ми позволяваше да изключа отоплението. Пуснах назад облегалката, протегнах крака и през останалата част от следобеда фиксирах с поглед входната врата на Ейми Гурвиц. Никой не излезе. Никой не влезе. Никой не погледна през прозореца. Никакви димни сигнали от комина. Никакъв заглушен смях не отекна по коридорите.

Светнаха уличните лампи, светнаха и прозорците по цялата Бийкън. Около 5:15 се запали крушката на верандата в къщата на Ейми. Малко след шест същият дебел тип, когото бях видял и предишния път, се затъркаля по улица Феърфийлд, качи се по стълбите и си отключи. Носеше кариран шлифер, който приличаше на чул за хипопотам. След това светлината на верандата изгасна и това бе всичко. Висях почти до единадесет часа, после се върнах у дома, изядох един сандвич с бял хляб, майонеза, варен боб и маруля и си легнах.

На следващата сутрин бях на поста си на улица Бийкън преди осем часа. Оставаше един ден до Деня на благодарността и улицата бе пълна с деца, които се прибираха вкъщи за ваканцията. Днес се бях подготвил за продължителна обсада. Носех сандвичи със сирене и маслини. Бях взел голям термос с кафе и малкото си радио. Хапвах, слушах джаз, пиех кафе, гледах облечените в дънки ученици и обмислях менюто за празничния обяд и денят постепенно минаваше.

Слушах предаването на Рон Дела Чийса. Беше пуснал албум на Анита Елис, когато дебелакът се зададе по обичайния си път и влезе в къщата. Рано. Погледнах часовника си — 3:20. Излязъл по-рано от работа заради празника. Точно слушах Теди Кинг и акомпаниращото й тръпнещо пиано на Дейв Маккена, когато дебелачко, помъкнал два куфара, излезе заедно с Ейми. На гости при баба, поканени на вечеря с гъска? На излет в малко хотелче с празничен обяд от печена гъска и сос от сливи? Те завиха по Феърфийлд, слязоха по алеята и може би след две минути се появиха в едно волво комби, което прилягаше на дебелия, както шит по мярка костюм. Караха по Бийкън, а аз все още не можех да реша какво да правя. Когато стигнаха до пресечката с Глочестър, вече знаех. Ще почакам малко в колата и ако не се върнат, ще нахълтам в къщата и ще поразгледам на място.