Робърт Б. Паркър
Обредът (16)

Глава 16

След половин час вече бяхме в хотел „Балтимор плаца“. Беше студено, а Ейприл нямаше връхна дреха. Не можахме да намерим такси, затова трябваше да й дам якето си. Пистолетът ми остана открит и някои от минаващите край нас хора ме поглеждаха накриво. Когато влязохме във фоайето на хотела, аз си взех обратно якето и прикрих пистолета.

Успях да стегна багажа си за половин час, да уредя сметката в хотела, да взема колата и да потегля за Бостън. През цялото това време Ейприл мълчеше и само се притискаше плътно до мен. След като излязохме на магистрала 95 й казах:

— Нямаш нищо против, ако вечеряме в Бостън, нали?

— Става.

— Била ли си в „Уорън таверн“?

— Не.

— Тя е в Чарлстаун, хубаво място. Старинно. Храната също е добра.

Тя нищо не каза. Госпожа Рос и приятелчетата й, собствениците на овцефермата, не ме бяха уплашили особено много. Предполагах, че имаха пряка връзка, а Анджело бе само едно долнопробно куче — пазач. От друга страна, те нищо не знаеха за мен, а вероятно имаха добро попълнение от непълнолетни курви. От време на време поглеждах в огледалото, но и преди, и сега никой не ни следваше.

— Да не смяташ да ме водиш вкъщи?

Гласът й бе по-висок, отколкото преди в стаята й, по също толкова безжизнен.

— Ако искаш.

— А ако не искам?

— Тогава няма.

— Старите те наеха, за да ме накараш да се върна, нали?

— По-точно, за да те намеря.

— Ще ме накараш ли да се върна вкъщи?

— Не.

— Не искам да остана там.

Беше се стъмнило. При Атълборо минахме границата с Масачузетс.

— Толкова ли е зле при родителите ти?

Тя мълчеше.

— По-зле отколкото в овцефермата?

С ъгъла на окото си видях, че тя потрепери.

— Откъде са охлузванията по китките ти?

— Някои обичат да те връзват, когато го правят — каза тя с тихия си монотонен глас.

— А синините отзад?

— Някои обичат да те бият.

Магистрала 95 имаше широка, разделителна лента. Пътуващите на юг коли почти не се виждаха, а тези, които отиваха на север, бяха малко. Двамата с Ейприл седяхме в малката спортна кола и си говорехме в тъмното.

— Значи вкъщи е по-зле, отколкото там?

— Поне там, когато не работиш, те оставят на мира.

— Само дето ти не можеш да ги оставиш.

— Оставят те на мира и… — гласът й секна.

— Харесва ли ти този живот?

— Естествено. Никой не те юрка. Не ти казва к’во да нравиш.

— Само дето понякога непознати мъже решават да те вържат и да те насинят с дървеното гребло.

— Да. И още други неща.

— Мога да си представя.

— Подробности искаш ли?

— Само ако ти искаш да ми разкажеш нещо.

Тя вдигна рамене.

— Някои обичат да слушат такива неща.

— Аз не съм от тях. Ако ти искаш да ми разкажеш нещо, готов съм да те слушам.

Тя поклати глава. Гледах пътя и от време на време й хвърлях по някой бегъл поглед. Беше се отпуснала неподвижно на седалката и бе изпънала напред крака.

— Как попадна в Провидънс?

— Ред ме изпрати.

— Защо?

Отново вдигна рамене. Трудно беше да се следи този разговор, особено ако трябва да внимаваш и за пътя.

— Как се запозна с Ред?

— Да не си ченге?

— Не.

— Тогава защо носиш пистолет?

— Частно ченге.

— А-ха.

— Това впечатлява всички. Как се запозна с Ред?

Тя поклати глава.

— Преди си работила за него на улицата?

— А-ха.

— Черна работа. Човек би си помислил, че за момиче от класа като теб ще се намери място на повикване.

Никакъв коментар.

— Не започна ли като момиче на повикване?

— Да.

— И как така те понижиха?

— Ред ме юркаше твърде много. Не обичам да ме юркат.

— Така се озова на улицата, а после тук?

— Да.

— След това наказвал ли те е?

— Не. След това не съм му създавала главоболия. Докара ме до Провидънс и ми каза, че трябва да работя тук.

— Кога?

— Миналата седмица.

— Кога миналата седмица?

Тя нетърпеливо разтърси глава:

— Не знам, по някое време миналата седмица.

— Днес е понеделник. Преди колко дни те докара?

Тя гледаше коленете си, краката й се запънаха в пода на спортната кола. Беше тъмно, но виждах недоволната извивка на раменете й.

— Хайде Ейприл, преди колко дни?

Тя поклати глава с отвращение, дълбоко и нетърпеливо пое дъх, после демонстративно се замисли и започна да брои на пръсти. Преиграваше непоносимо — вече бях готов да повярвам, че мисленето и създаваше проблеми.

— Пет дни — каза тя.

— Това прави четвъртък.

— Сигурно.

— По кое време?

— Господи, какво значение има? Я ми се разкарай от главата!

— По кое време?

— Не знам, късно следобед.

— Беше ли тъмно?

— Започваше да се смрачава.

— На фарове ли караше Ред?

— В началото не.

— Четири, четири и половина?

— Вероятно.

— И нямаш вече никакви проблеми с Ред?

— Не. Когато започнах, не бях в линия и Ред ме опердаши. Каза, че трябва да поработя около месец в зоната.

— Колко остана?

— Две седмици.

— И не успя да влезеш в линия?

— Не.

— Защо след това те изпрати в овцефермата?

— Не знам.

— Там като че ли пращат момичетата, които им създават проблеми.

Тя кимна.

— Ти от тях ли си?

— Само за малко, съвсем честно. Това беше много отдавна.

— Какво направи?

— Обадиха ми се за един и аз не отидох. Чат ли си? Казах, че отивам, излязох — и всичко останало, но не отидох. Отидох на кино. Ред разбра и се разбесня. Хвърли ми един бой за урок и ме изпрати в зоната. Но после си кротувах. След това нищо такова. Исках да се върна на повикване, разбираш ли? Водят те в хубави хотелски стаи. Можеш да останеш за цяла нощ, понякога има видео, закуска в леглото, душ, всичко точно. Исках да се върна. Затова си кротувах и не им създавах главоболия.

— Всеки си има мечта.

— Само тогава, един-единствен път, когато съм направила нещо лошо.

Замълчахме отново. Тя — потънала в мечти за хотелските стаи с видеофилми и румсървис, а аз — замислен над това колко бързо след разговора ми с Ейми Гурвиц са я изпратили в Провидънс — дори преди да са срещна с Тръмс и много преди Ред да ми каже адреса на улица Чандлър.

— Можеш ли да спреш за малко. Искам да отида до тоалетна.

— Ако искаш, ще завия на следващата отбивка и ще потърсим някоя бензиностанция.

— Не, спешно е. Спри тук, ще изтичам до гората. Моля те, страшно е бързо.

Отбих на разширението и Ейприл изскочи веднага щом колата спря да се движи. Тя изтича по малкия канал, изкачи се от другата страна и изчезна в тъмната гора. След десет минути разбрах, че ме бяха преметнали. Почаках още десет минути, излязох от колата, тръгнах из гората и започнах да викам. Извън обсега на светлините гората изглеждаше непроницаема. Не можех да видя нищо и бях напълно сигурен, че вече нямаше какво да се види.