Робърт Б. Паркър
Обредът (15)

Глава 15

Стаята беше спартанска. Имаше само едно хубаво двойно махагоново легло и бюро. Прозорецът на отсрещната стена бе затъмнен с червени пердета. Зад вратата имаше друга — вероятно вратата на гардероба. Ейприл седна на леглото и небрежно разтвори крака. Ако не проявява повече въздържаност, на четиридесет ще бъде вече дебела. Сега тя беше сладка — една червенобузеста, пухкава хубост. Устните й бяха нацупени, а зъбите й — бели и равни. Когато започна да се държи по-свободно, движенията й станаха театрално предвзети. Особено, когато се изтегна върху леглото.

Отворих вратата към това, което мислех за гардероб. Оказа се, че е точно такова. В него висяха няколко рокли. Освен тях имаше окачени на куки различни кожени ремъци и едно дървено гребло — твърде дълго, за да бъде пинг-понг ракета и твърде късо за кану. На пода стояха чифт маратонки и друг чифт официални обувки с остри, високи токове — очевидно тя имаше повече от едно амплоа. В гардероба нямаше нищо друго.

Обърнах се към Ейприл. Тя беше заметнала полата си над бедрата и ми показваше достатъчно ясно, че отдолу няма никакво бельо. Погледна с театралното си изражение — нацупена невинност, Лолита, Деби Дас Далас. Вероятно в интервала между клиентите си репетира пред огледалото.

Отметнах завесата. Зад нея, пред прозореца, бе опъната гъста телена мрежа. Пуснах завесата. Огледах останалата част от стаята. Нямаше друг изход. Нищо не ми подсказваше, че в стаята има подслушвател, което не значеше, че такъв няма. Върху махагоновото бюро стоеше радио. Пуснах го. Високо.

Ейприл лежеше гола на леглото само по къси чорапки. Задникът й бе насинен и моравите петна бяха започнали да пожълтяват, китките й бяха охлузени и червени. Спомних си времето, когато момиче на нейната възраст можеше да ме възбуди. Но това бе много отдавна — когато и аз бях на нейните години. Сега имах чувството, че гледам съблечено дете.

Легнах до нея, прегърнах я, притиснах я до себе си и прошепнах:

— Не се казвам Оле Хоп, а Спенсър, и родителите ти ме наеха, за да те намеря. — Тялото й се стегна и тя се опита да се отскубне. Продължавах да я притискам до себе си. Казах й:

— Няма да те принуждавам да вършиш това, което не искаш. И ако искаш да се измъкнеш оттук, ще ти помогна.

Тя лежеше напълно скована и безмълвна. Устните ми бяха до ухото й:

— Не съм сигурен дали в стаята има микрофон, затова трябва да шепнем и да оставим радиото включено.

— Микрофон?

— Подслушвателно устройство — прошепнах.

— Не знам.

— Последно, искаш ли да се измъкнеш оттук.

Тя мълчеше.

— Струва ми се, че искаш. Не вярвам, че ти е било особено забавно, когато са ти посинили гърба.

— Не искаш ли да ме чукаш? — попита тя.

— Без да се засягаш — не искам. Искам да те изведа оттук, да ти купя вечеря и да обмисля следващата стъпка.

Тя лежеше неподвижно.

— Обличай се. — Устните ми бяха все още близко до ухото й, ръцете ми я притискаха плътно до мен.

— Няма да ми позволят да си замина.

— Ще се погрижа за това.

Оставих я и седнах на ръба на леглото.

— Анджело — прошепна тя.

— Диско принцът на входната врата?

— Да.

— Той ли е биячът?

— Да. Има пистолет.

— Но има ли чисто сърце?

Тя навлече блузата си. Спря, полуоблечена:

— Те няма да ме оставят.

— Други биячи?

— През деня е само Анджело. Отива си в седем, а през нощта остават Монте и Дей.

Погледнах часовника си. Пет и пет.

— Добре. Имаме числено превъзходство в жива сила.

Беше облякла полата си и сложила чорапките. Обу се.

— След това какво ще правиш с мен?

— Ще ти купя вечеря, може би бельо. Но първо трябва да излезем оттук.

— Анджело има пистолет — повтори тя.

Тя шепнеше и гласът и звучеше така, сякаш говореше за маловажни неща. Анджело и неговият пистолет може би я тревожеха. Но само малко.

— И аз имам пистолет. Хайде да тръгваме.

Излязохме от стаята й и тръгнахме по коридора към стълбището. Бяхме стигнали до междинната площадка, когато Анджело изникна на първото стъпало. Госпожа Рос беше до него. Ейприл спря.

— Хайде, скъпа. Досега никой зализан сладур не ми е създавал особени трудности.

Продължихме да слизаме по стъпалата. Госпожа Рос се обади:

— Много бързо свършихте, сър.

Анджело стоеше пред вратата и ме наблюдаваше внимателно. Личеше си, че бе тренирал културизъм — беше доста едър и аз очевидно не го безпокоях особено много. Той се намръщи.

— Поканих госпожица Кайл на вечеря. Разбирате — вино, свещи, малко романтика. Нещата в наши дни са твърде комерсиални, бих казал.

— Съжалявам — намеси се рязко госпожа Рос, — но не позволяваме на момичетата да излизат с клиенти. Ейприл, качи се горе!

— Хайде да не се занасяме. Ейприл ще дойде с мен, а Анджело не е толкова добър, че да ме спре.

Думите ми не обезпокоиха особено Анджело. Той явно ме подценяваше. Сложи лявата си ръка на гърдите ми и ме блъсна, както би направил с някое градско пишлеме на митинг. С лявата си ръка хванах китката му и рязко я изтеглих встрани. Пъхнах дясната си ръка зад лакътя му и го превъртях, като използвах неговата ръка за опорна точка. Докато той падаше, аз стисках китката му и след това извих ръката му зад гърба. После го хванах за косата, изправих го отново на крака и го задържах така, с извита назад ръка и наклонена глава.

— Ейприл, отвори вратата!

— Не! — изпищя Рос и Ейприл замръзна.

Поех дълбоко дъх. Винаги всичко ставаше по най-трудния възможен начин. Блъснах Анджело върху госпожа Рос. И двамата паднаха — Рос по гръб, Анджело върху нея. Докато успеят да се изправят, бях извадил пистолета си и ги държах на мушка. Отворих вратата.

Анджело дишаше шумно.

— Ти, скапано копеле, ще има да помниш! Нямаш представа кой е собственик тук, но ще научиш! — изсъска Рос.

Кимнах с глава към вратата:

— Хайде, скъпа, да се измитаме.

Ейприл не поглеждаше госпожа Рос. Тя излезе направо, без да се огледа.

— Ако някой си покаже носа през тази врата, ще му напълня синусите с олово.

Госпожа Рос повтаряше рефрена си:

— Скапано копеле — съскаше тя.

Излязох заднешком, затворих вратата зад себе си, хванах Ейприл за ръката и като я повлякох след себе си, хукнах като луд по Ейнджъл.