Робърт Б. Паркър
Обредът (14)

Глава 14

Провидънс е на около час път южно от Бостън по магистрала 95. В града се намира университетът Браун, училището за дизайн и красивата сграда на щатското правителство, гражданският център и Федерал хил, възстановеният италиански квартал с бетонните арки в началото на Атуел авеню.

Този път не отседнах в хотел „Федерал хил“. Отидох в „Билтмор плаца“ на площада до гарата и наех стая.

— Къде тук може човек да се пораздвижи? — попитах пиколото, когато ме заведе до стаята ми. Носех бяла немачкаема риза, шушляково яке в червено и бяло каре, черни широки спортни панталони с бял колан и бели спортни обувки. За това се бях изръсил почти $100 в скъпия магазин „Заур“. Когато работя в нелегалност, не се скъпя. Тъмната ми вратовръзка на малки конски главички бе разхлабена при яката. Бях сложил розов пръстен с циркон, инкрустиран в оникс и смърдях на „Брут“.

— Пускаме музика във фоайето, господине.

Сгънах една петдоларова и му я бутнах.

— Не схвана интимната ми мисъл. Движение, дъски, нещо такова?

— Извинете, господине, но наистина не мога да знам нищо за подобни места.

Той се усмихна, запъти се към вратата и излезе. Оставих сака си, слязох пред хотела и взех такси.

— Карай по Дорънс. Искам да разгледам града.

— Да, господине — каза шофьорът.

— Къде тук човек може да се позабавлява?

Държах сгъната между пръстите си още една от пет и тактувах с нея по гърба на седалката му, когато се наведох напред, за да говоря с него. — Да знаеш някое подходящо място?

Шофьорът хвърли бегъл поглед назад:

— Какво по-точно, господине?

— Ами, вино, жени и песни — ухилих се. Мъжки разговор. — Ако се наложи, мога да мина и без песни.

Шофьорът беше негър на средна възраст с късо подстригана побеляваща коса и прошарени мустаци.

— Курви ли търсиш?

— Точно така, приятел, съвсем точно си ме разбрал. Ще ми помогнеш ли?

Шофьорът поклати глава.

— Аз не съм сводник. Ако имаш адрес, закарвам те и толкова.

— Мислех си, че можеш да ми подскажеш нещо.

Размахах банкнотата пред лицето му.

— Не — той спря. — Защо не опиташ в друго такси?

Излязох, без да протестирам, и той потегли. Спрях друго такси и процедурата се повтори. Около 3 часа се мотах из Провидънс в таксита на най-задръстените шофьори, които някога съм виждал. В 4 без 10 най-после ми провървя. Таксито приличаше на земноводна жаба.

— Мога и да се опитам да те свържа с един мой човек — каза шофьорът. Беше дебел и нисък, от годините, прекарани в тази трошка, тялото му сякаш бе добило формата на седалката. Когато минахме по улица Фаунтин, покрай полицейския участък, а след това и край пожарната, той не се обърна. В Провидънс полицаите носеха кафяви униформи, а колите им бяха боядисани в кафяво и бяло. Бях абсолютно сигурен, че полицай в кафява униформа не може да се справи с никое престъпление. А може би това бе жест към традиционни цветове на местния университет.

— Правиш ми страхотна услуга. Имаш от мен една десетачка от благодарност. — След два часа търсене бях увеличил мизата.

— Ще ти струва 20 долара, за да те свържа с приятелчето, плюс парите за таксито.

— Само за да ме свържеш с твоя човек!? Ще ми излезе доста солено.

— Ти си решаваш — гласът му беше дрезгав. Вратът му се диплеше на тлъсти гънки над яката на ризата.

— О, по дяволите! В края на краищата това са само пари, нали така? Не можеш да ги отнесеш със себе си на оня свят.

Без да се обръща, шофьорът протегна назад ръка. Дадох му две по десет. Той ги натика в джоба на ризата си, зави надясно и след две минути спря на улица Дорънс пред Уестминстър Мол. Без да поглежда назад, той каза:

— Три и осемнайсет дотук.

Дадох му 5 долара и той ги сложи в другия си джоб.

— А рестото?

— Остава бакшиш.

После ми подаде обикновен лист хартия:

— Навий го на руло и го дръж в лявата си ръка. Моят човек се казва Еди. Той ще ти се обади.

Взех листа, навих го на руло и слязох от таксито. Жабата потегли. Отляво се намираше най-лъскавият салон на „Бъргър Кинг“ в целия свят, пред мен — пешеходна зона с няколко затворени за ремонт магазини. Изискани фасади стояха до много скапани сгради, но мястото пораждаше онова приятно усещане, което човек винаги изпитва в гъмжащите от хора открити зони на големите градове.

Тръгнах надолу по улицата. В средата на пешеходната зона, до една рекламна будка, бе завързан червен руански полицейски кон, полицаят навярно бе влязъл в будката, за да си поприказва с гражданството. Близо до някакъв магазин, който предстоеше да бъде „Даден под наем след приключване на реконструкцията“, ме заговори един тип:

— Как си? Аз съм Еди.

— Здрасти, как си.

Тръгна до мен.

— С какво мога да ти помогна?

— Един приятел ми каза, че можеш да ми намериш нещо по-интересно.

Еди кимна. Светлорусата му коса бе сресана наляво, той носеше очила със златна рамка и имаше белезникава кожа. Под жилетката му се виждаше вълнена карирана риза.

— Естествено. Какво по-точно?

— Ами… — покашлях и си придадох смутен вид, — казаха ми, че тук имате нещо по-специално.

Еди спря, пъхнал ръце в задните си джобове, и ме погледна:

— По-необичайно?

Направих неопределен жест с ръка.

— А, да… малко по-извратено. Понякога на човек му се иска нещо по-различно.

— Колко даваш?

— Пари имам. Те не са проблем. Мога да си платя.

Еди кимна отново. После кимна още веднъж и ми смигна:

— Мога да ти уредя нещо такова. Ще ти струва две стотачки. Едната за мен, едната за човека, който държи мястото. Устройва ли те?

— Напълно.

— После от теб зависи. Ако искаш повече от една дъска, добре, ако ти трябва калибър S или M, пак добре. Чат ли си?

Кимнах.

— Ако искаш да оставиш бакшиш на дъската, оправяте се помежду си.

Кимнах.

— Дай ми стотачките. Ще те закарам до мястото.

Извадих от портфейла си една по сто и пет от двадесет и му ги дадох. Той ги преброи и ги прибра. После завихме по една пресечка на Ронтиак, качихме се в колата и потеглихме нагоре по хълма в посока университета. Минахме край училището за дизайн и самия университет, край едни от най-елегантните строени някога викториански къщи. След десет минути Еди паркира на улица Ейнджъл, близо до пресечката със Симпсън, пред една боядисана в тъмносиньо триетажна викторианска къща с голям мансарден етаж. Над прозорците имаше орнаменти в жълто и черно, които напомняха слънчев изгрев.

— Това е мястото — каза той и слезе от колата. Последвах го. Изкачихме три широки дървени стъпала, минахме по широката веранда и Еди позвъни на вратата. Вратата ни отвори един спортяга в зелен пуловер „Лакоста“ и бяла риза. Имаше загара на спортните клубове, космати мустаци и тъмна, оформена със сешоар коса.

— Едно приятелче иска да види госпожа Рос — каза Еди. Мъжът кимна. Еди му подаде моята стодоларова банкнота. Мъжът ми се усмихна и каза:

— Оттук, сър.

Въведе ме в стая с висок таван, мраморна камина и сводести прозорци на две от стените. Седнах на една твърда кушетка с крака във формата на лапи и мъжът изчезна. Може би след около минута влезе жената. Беше ниска, на средна възраст, бялата й коса бе бухнала от къдренето. Носеше черно поло, червена карирана плисирана пола и черни ботуши. Имаше златен медальон на верижка, големи кръгли обици и пръстени на почти всеки пръст. Тя влезе и се изправи пред мен. Нямаше грим, ако се изключи ружа върху скулите й, който изпъкваше на бялата й кожа.

— Добър ден. Аз съм госпожа Рос. Имам десет момичета. Как ще се разберем?

— Чух, че момичета ти правят по-специални услуги.

— Всичко, което пожелаете — каза тя твърдо.

— Всички?

— До една.

— Може би е най-добре да ги огледам.

— Разбира се. Две са заети в момента, но ще кажа на останалите да слязат и се представят. Нещо за пиене?

— Не засега.

Госпожа Рос кимна.

— Разбира се. Ще повикам момичетата.

Излезе заднешком и ме остави сам в тишината на викторианската стая. Навън по улица Ейнджъл минаха ученици на велосипеди. Чух енергичното тракане на токчетата на госпожа Рос по коридора и след малко тя се появи през подобната на арка врата. След нея влязоха осем млади момичета. Четири бяха бели, три — негърки и една азиатка. Третата подред бе Ейприл.

Осемте се подредиха свободно в полукръг и фиксираха средата на стаята с празен поглед като модели на ревю. Лицето на всяка от тях имаше някакво типично изражение, което не се променяше. Изражението, което бе предназначено за сцената, досетих се. Най-голямата бе може би на около 19, най-малката — на 14 или 15. Дрехите им ги правеха още по-малки — умело създаден ефект тип „малкото момиченце с големите помпони и копченца“. Ейприл например беше по бяла блузка, зелен пуловер и черни къси чорапки и равни обувки. Русата й коса бе вързана на опашка на една страна. Жизнерадостната Бъгсби.

— Коя си избрахте? — госпожа Рос не обичаше да си губи времето и определено нямаше да позволи на други това. Чудех се, дали не би трябвало да им огледам зъбите.

— Тази.

— Добре. Ейприл, покажи стаята си на господина.

Останалите седем излязоха и Ейприл се приближи до мен, подаде ми ръка и каза:

— Аз се казвам Ейприл, а ти?

— Оле Хоп.

Тя се усмихна безсмислено и без топлина.

— Добре Оле, искаш ли да дойдеш с мен?

— Бих те последвал навсякъде, сладурче — казах с голяма сърдечна усмивка.

Тя ме хвана за ръка. В коридора имаше широко стълбище, което се извиваше на 180 градуса. Тръгнахме нагоре по стъпалата хванати за ръце, направихме завой на междинната площадка и излязохме до коридора на втория етаж. Никакви мебели или килими. Стигнал си вече дотук, дал си парите, повече няма смисъл да те впечатляват. Стаята на Ейприл бе отдясно в дъното на коридора. Влязохме.