Робърт Б. Паркър
Обредът (10)

Глава 10

В южния квартал съжителстваха странна смесица от алкохолици и млади мъже от висока класа, облечени в дрехи на Гучи, които приличаха на манекени от рекламни списания. Стените на старите къщи бяха набити с пясък и овесени с гирлянди от пълзящи растения — напомняха ми малките ресторантчета, в които сервират вино в гарафа и киш. Много сгради бяха оставени на произвола на съдбата — техните обитатели спяха по четирима-петима в едно легло.

Номер триста осемнадесет и половина не беше от поддържаните. Вратата на партера бе облепена, за да не се затваря. Бутнах я и ние с Хоук влязохме. Входът беше абсолютно празен, само по пода се въргаляше някаква опаковка от хляб и един отдавна умрял скорец. Отляво бяха подредени месингови пощенски кутии. Вратите им бяха откъртени и кутиите зееха празни. Имаше звънци с поставени до тях правоъгълни прорези за имената. Имената, разбира се, липсваха. Стъклото на вътрешната врата бе счупено и подлепено с шперплат. Върху него със спрей бяха напръскани цветни криволици от графити.

Хоук блъсна вътрешната врата. Тя се отвори широко. Резето на вратата беше изкъртено — изглежда някой доста якичък бе пробвал ритника си. Влязохме. Подът бе покрит с малки осмоъгълни плочки, които много отдавна сигурно са изглеждали бели, но сега бяха кафеникавосиви. Отдясно започваше стълбището.

— Предпочитам да се скатавам в твоето МГ — каза Хоук.

— Няма да ти е много весело, ако мадамата ти те домъкне на такова място.

Тръгнахме нагоре по стълбището. Стените бяха измазани, след това отново боядисвани и пребоядисвани и сега повърхността им бе покрита с дебел, неравен слой боя. Цветът беше почти същият както на пода. На площадката на втория етаж стоеше празна бутилка. „Водка с лимонова есенция“ — пишеше на етикета. На третия етаж имаше три врати. На тавана светеше електрическа крушка без абажур.

Вратите нямаха номера. В тесния коридор, под грозната светлина на крушката, заобиколен от голите врати, внезапно се почувствах самотен, отделен от Сюзън, от откритото море, от бейзбола. Доближих ухо до най-близката врата. Мъртва тишина. Хоук се ослуша пред следващата, после се премести на третата врата. Нищо.

— Откъдето и да броим, B трябва да е в средата — реших.

Хоук кимна и почука на средната врата. Никакъв отговор. Почука отново. Никой. Натисна бравата. Вратата не се отвори.

— Я се дръпни — казах.

Хоук отстъпи встрани. Аз ритнах вратата. И ние влязохме. Върху пода, на някакъв матрак лежаха двама — една млада негърка и бял мъж на средна възраст с нещо завито около бедрата му. Опитваше се да си нахлузи панталоните. В момента, когато нахълтахме в апартамента, той вече бе успял да ги обуе, но все още не ги бе закопчал. Момичето бе голо и не направи никакъв опит да се покрие. Тя седеше, облегнала гръб на стената и изпънала крака. Имаше същото изражение като танцьорките в „Слийпър“. Всички мълчахме. Мъжът продължаваше да се бори с панталоните си.

— Спокойно — започнах вместо извинение. — Няма да ви безпокоим. Търсим едно момиче, казва се Ейприл Кайл.

— Тук такава няма — отговори черната.

— Казаха ни, че живее тук — апартамент 3B.

— Тук е 3C.

— Елементарно, драги Холмс — обади се Хоук.

Не му обърнах внимание.

— Къде е B?

Мъжът вече беше успял да закопчае панталоните си и сега работеше над обувките. По-точно, ботушите — черни с цип — и се опитваше с влудяващо упорство да натика крака си в единия от тях, както бе полулегнал.

— В другия край на коридора — каза момичето.

— Познаваш ли Ейприл Кайл? — попитах я. Тя поклати глава. Нахлуващата от коридора груба светлина имаше почти театрален ефект — очертаваше тъмни сенки под скулите и гърдите й. Показах й снимката на Ейприл. — А тази, да си я виждала някога тук?

Момичето не си направи труд дори да погледне. Тя продължаваше да клати глава.

— Погледни!

Тя продължаваше да клати глава. Тъмните й очи бяха празни. Бе отпуснала ръце, опрени с дланите надолу върху матрака, раменете й бяха изгърбени. Партньорът й бе успял да обуе единия си ботуш и сега насочваше всичките си усилия към втория. Дебелото му, космато тяло почти се сгъваше на две, докато той се опитваше да дръпне ципа.

Прибрах снимката.

— Искаш ли да те заведем някъде?

Отново същото бавно завъртване на главата наляво, после надясно, пак наляво, пак надясно.

Хоук кимна към 3B. Кимнах му в отговор. Мъжът бе успял да закопчае и другия си ботуш. Отново погледнах момичето, което стоеше като вцепенено. Обърнах се и излязох в коридора. Хоук излезе след мен.

— Няма никаква логика в подреждането на номерата — опитах да се оправдая.

— А защо си мислиш, че трябва да има.

Почуках на 3B. Тишина. Почуках отново.

— Сега е мой ред — каза Хоук.

Аз се дръпнах и той ритна вратата. В стаята имаше едно легло. Тясно легло с метални, боядисани в бяло табли, дюшек и протрита плюшена кувертюра. Леглото беше празно. Стаята също. Единственият друг предмет в стаята, освен леглото бе една закачена на стената снимка. Цветна снимка на някаква къща. Струваше ми се позната — това бе домът на Ейприл Кайл. Мъжът от 3C изтича надолу по коридора и се втурна по стълбите. Момичето стоеше на вратата и ни гледаше — облегнала рамо на касата, с ръка подпряна на кръста. Огледах стаята. До вратата имаше електрически ключ. Натиснах го. Над главата ни светна крушка, настроена също толкова недружелюбно, колкото и тази в коридора. Издърпахме кувертюрата от големия дюшек, преровихме под дюшека, под леглото, около вратата. Един мръсен прозорец в другия край на стаята гледаше към въздушната шахта. Отворих го и опипах отвътре във всички посоки, докъдето можех да стигна.

— Нищо няма да намерим, скъпи — обади се Хоук.

— Знам.

— Да пробваме и в А — предложи той.

— Добре е да знаеш, че си направил всичко възможно.

И в А нямаше никой. Нито момиче. Нито мъж. Нито страст. Нито търговия. Нито екстаз. Нямаше и никакви насочващи следи. Трябваха ни пет минути, за да се уверим в това.

Когато приключихме огледа, единственото, с което разполагахме, бе голото момиче до вратата на празната стая под светлината на голата крушка, която хвърляше драматични сенки наоколо.

Погледнах я.

— Какво ще правим с нея? — попита Хоук.

— Нищо няма да правим с нея. Продължавах да я гледам.

— Искащ ли да се позабавляваш, миличък? — накрая каза тя.

— Не, въобще не ми е до забавления.

Хоук тръгна надолу по стълбите:

— Хайде, пречиш й да си върши работата.

Последвах го. Надолу по тясното, гадно стълбище. Проверихме останалата част от блока. Беше празен. След като излязохме на улицата, казах на Хоук:

— Това не ми харесва. Нещо трябва да се е случило.

Тръгнахме към колата.

— Трябва. И двамата знаем колко струва това трябва.

— Колко години й даваш? — кимнах към блока.

— Тя е на средна възраст, скъпи. На тридесет вече ще е мъртва. Когато влязохме в колата, лицето му, осветено от уличните лампи, бе напълно безизразно.

Когато се върнахме в „Слийпър“, Ред вече го нямаше. Нямаше го и там, където бихме могли да го намерим. Тръмс също бе изчезнал. Започвах да се чувствам като Мечо Пух. Колкото повече търсех Ейприл Кайл, толкова повече я нямаше. Беше 11 часа — втората ми поред нощ във ВОЕННАТА ЗОНА. Емоциите за днес стигаха, за да се справя с тях.

Пред входа на едно кино, където вървеше забранен за непълнолетни филм, само с мъжки състав, Хоук ми каза:

— Всичко това не ти ли намирисва?

— Имаш предвид всичките ни усилия да намерим едно момиче, за което от самото начало знаехме къде се намира?

— Ъ-хм.

— Може би. Или просто все още не сме се натъкнали на нея.

— Обикновено бързо се ориентираме, когато трябва да се „натъкнем“ на някого.

— Тогава сигурно околните прелести доста са ни поразсеяли.

Някои от мъжете, които влизаха в киното, хвърляха възхитени погледи към Хоук. Никой не го заприказва.

— Кара кръвта ти да закипи във вените, нали? Целият този блясък?

— Опа! Предпочитам да се прибера у дома и да си измия зъбите. Искаш ли да те закарам донякъде?

Хоук поклати глава.

— Предпочитам да се поразходя.

Кимнах му и тръгнах по Тремонт.

— Пази се от Тръмс. Той не е от хората, които обичат да губят — предупреди ме той.

— С това трудно се свиква.