Робърт Б. Паркър
Обредът (1)

Глава 1

— Тя е една долна курва — каза Хари Кайл. — Кракът й да не е стъпил повече в тази къща!

— За бога, Хари, говориш за собствената си дъщеря — обади се жена му.

— Тя е една долна курва.

— Вие не може да бъдете толкова сигурен, господин Кайл — намеси се Сюзън.

— По дяволите, как ли не. Видях я както се беше обесила на врата на един тип, по-стар и от мен. Видях я точно какво правеше и може да продължава да си го прави, защото няма да я пусна в къщата си.

— Но това не означава, че тя е проститутка, господин Кайл.

— Не ме поучавай какво значи или не това, госпожо. Няма нужда някаква скапана добрячка да ми се натресе в къщата, за да ми дрънка сърцераздиращи глупости, каквито ги говорят в даскалото.

— Хари! — той започваше да ме ядосва.

Сюзън ме погледна. Погледът и заповядваше: „Млъквай!“. И други хора са ме гледали така, но на Сюзън обръщах внимание. Бяхме в един образцов хол на една образцова къща в образцовия квартал на Смитфийлд. Тапицерията беше в синкаво, килимът, стените и пердетата — в подходящи цветове. Мебелите бяха от масивен средиземноморски дъб. Личеше си, че всичко е купувано наведнъж. Пълен комплект холна гарнитура. Можех да се обзаложа, че и в столовата имаше нова гарнитура и че на горния етаж бяха сложили поне четири спални гарнитури. Вероятно и в килера имаше килерска гарнитура с цвета на пещта.

Кайл беше висок и дебел, лицето му изглеждаше неестествено червено, месестият му врат се разливаше над яката на ризата. Сюзън ми бе казала, че е натрупал доста пари от продажбата на застраховки. Човек можеше да си помисли, че Кайл харчеше половината от тях за дрехи. Не носеше сакото, но от панталоните и жилетката личеше, че костюмът му бе шит по поръчка и сигурно струваше най-малко 750 долара. Въпреки че беше дебел, жилетката покриваше колана на панталона му.

— Дадох й всички възможности — каза Кайл — и тя ми ги хвърли в лицето.

— Моля те, Хари — обади се жена му.

— Скапах се от работа, за да създам положение за семейството си. И след всичко, което съм й дал, да ми погажда такива номера? На мен? Не, благодаря. Повече нямам дъщеря, ясен ли съм?

— Може да е било друго момиче, Хари — каза жена му.

Тя беше слаба с мургаво лице и жилава черна, късо подстригана коса. Чертите й бяха фини, а лицето — тясно. Носеше розова блуза, панталони и розови обувки. Очите й бяха зачервени. Предположих, че е плакала. Напълно я разбирах. Като гледах Хари, и на мен ми се доплакваше.

— Господин Кайл — каза Сюзън… — Поговорете със Спенсър. Той е отличен детектив. Той ще намери Ейприл и ще я върне вкъщи. Не може да се откажете от дъщеря си само защото тя не ви се подчинява. Нека да опитаме.

— Послушай я, Хари — проплака жена му. — Тя е твоя собствена дъщеря.

Кайл ме изгледа.

— Добре, хайде да те чуем и теб.

— Нямам нищо за казване.

— Как да разбирам това?

— Господин Кайл — започна да обяснява Сюзън.

— Ейприл може да има сериозни неприятности. Ако тя е била момичето, което сте видели във ВОЕННАТА ЗОНА с възрастния мъж, трябва да се опитаме да я измъкнем оттам. — Сюзън ме погледна още по-строга, отколкото преди.

— Тогава, какво толкова ми опявате? — попита той.

— След като се тревожите за нея, търсете си я!

— Защото трябва да намеря дом, в който да я върна, господин Кайл — казах аз.

— Аха, можете да я върнете, а не искате да я приберете при себе си. Така значи?

— Господин Кайл, тя не е моя дъщеря. Няма значение дали искам да я прибера при себе си или не, по-важно е дали вие искате да я приютите. Не разбирате ли?

— Я виж ти! В живота си съм продал застраховки за почти два милиона долара, миличка. Разбирам от много неща!

— А вашата за колко е? — просъсках.

— Какво общо има?

— Защото, ако още веднъж наречете госпожа Силвърман „миличка“, ще се наложи да си спомните за тази подробност.

— На какъв ми се правиш, на страхотен мъжага? — Кайл вече не звучеше толкова самоуверено.

— Точно — отговорих му. Сюзън, стисна ръката ми.

— Госпожо Кайл — намеси се Сюзън, — искате ли дъщеря ви да се върне?

— Да — тя погледна съпруга си. — Да, но Хари… аз… Да ви донеса ли кафе? А сладкиш? И после можем да седнем и да се опитаме да… — дясната й ръка потрепери и тя млъкна.

— За бога, Бъни! На никого не е притрябвал скапания ти сладкиш!

— Хари, аз само попитах — заоправдава се госпожа Кайл.

— Просто си затвори устата и остави аз да се оправям.

Прехвърлих тежестта си на другия крак. Погледнах Сюзън. Видях как чертите й се изпънаха от гняв, а устните й се свиха. Кайл се обърна към нас като делови човек, високомерно навирил брадичка.

— Какъв е хонорарът ви?

— Ако работя за вас ли?

— Да.

— Двеста милиона долара на ден.

Кайл се намръщи. Когато заговорихме за пари, той се бе почувствал удобно. От това той разбираше.

— Вие сте разумен човек, нали?

— Да.

— Искате ли да получите тази работа или не?

— По-скоро бих прекарал остатъка от живота си на концерт на Бари Малинов — му отговорих.

Кайл погледна Сюзън:

— Не разбирам какво, по дяволите, говори той!

Сюзън изглеждаше полубясна и полуудивена.

— Казва, че не иска да работи за вас — обясни му тя.

— Тогава защо сте го довели в къщата ми?

— Когато дойдох, още не ви познавах. Сега обаче ви познавам. На мястото на вашето дете и аз бих избягал.

— Господин Спенсър… — обади се Бъни Кайл.

Сюзън се намеси.

— Момичето, Ейприл се нуждае от помощ. — От очите й изскачаха искри. — Тя не е виновна, че има такъв баща. Направи го заради мен. — Сюзън ме гледаше право в очите. — Една услуга. За мен.

Поех дълбоко дъх. Бъни Кайл също ме гледаше. Казах й:

— Ще работя за вас, госпожо Кайл.

— Как ли не! — обади се Кайл. — И долар няма да получите от мен, ако работите за някой друг.

— Един долар. Ще работя за вас за един долар. Ще намеря детето ви и ще ви го върна.

— А, не — каза Кайл. — Това не. Щом аз веднъж съм казал не, значи не.

Наврях лицето си в неговото. Дъхът му миришеше на мартини и фъстъци.

— Ако не си затвориш устата — опитвах са да не губя контрол над себе си, — ще те ударя.

Кайл отвори уста да каже нещо, погледна ме и видя в израза на лицето ми нещо, което го накара да си я затвори, без да е издал и звук. Сюзън застана между нас.

— Хайде, пильо — каза тя, — тръгваме да търсим Ейприл.

Тя се облегна на мен, като ме избутваше назад със задник. Ако не бях толкова бесен, това щеше да ми хареса.

— Ще ви се обадя веднага щом я намерим, госпожо Кайл. — Сюзън ме изтикваше към вратата.

Кайл не сваляше от мен очи и лицето му ставаше все по-мораво.

— Така както ме буташ със задника си — прошепнах на Сюзън, — можеш ли да започнеш да го клатиш напред — назад?

Тя ме блъсна по-силно.

Казах й с фалцет:

— Не това имах предвид.

И ние излязохме.