Кърк Дъглас
Танц с дявола (9)

Глава седма

1968 г., Бевърли Хилс, Калифорния

Дани бе работил с Милт и агенцията „Феймъс Артистс“ в продължение на почти петнадесет години, но нито веднъж не беше поканен на официалния годишен обяд, даван от Чарли Гросмън, шефа на агенцията. Дори Милт, чийто кабинет бе на две врати от този на Гросмън, не бе канен никога. Списъкът от около шестдесет избрани хора се обсъждаше от авторите на клюкарските рубрики и се отнасяше до категорията „Кой кой е в Холивуд“. Сега за пръв път Милт и Дани бяха включени в списъка. Милт бе безкрайно радостен, дори си купи нов смокинг, но на Дани му стана неприятно, че името му бе сбъркано на поканата.

Милт караше колата, до него седеше Дани, а върху задната седалка Сара се опитваше да не смачка безкрайните си метри тафта. Стигнаха до Голдуотър Кенйън, номер 2000. Едно момче взе колата им и те се изкачиха по каменните стъпала, водещи до главния вход, като Сара непрекъснато предупреждаваше Милт да не стъпва на роклята й.

Дани бе изненадан от скромността на къщата. Убитите цветове, най-често в бежово, придаваха на семпло обзаведените стаи сдържана елегантност — идеален фон за великолепната колекция от картини на импресионисти — Моне, Вламенк, Матис, Шагал и някои други, които Дани не можа да разпознае.

Чарли Гросмън се приближи до тях и за първи път Дани имаше случай да разговаря с човека, чиято агенция прибираше десет процента от целия му доход. За да предотврати евентуална грешка, Милт побърза да каже:

— Това е Дани Денисън, един от нашите сериозни клиенти, Чарли.

Гросмън потупа Дани по рамото, сякаш го познаваше от много години.

— Вземете си питие, Дани — каза той. — Чувствайте се като у дома си.

Той се отдалечи бавно към Джак Уорнър и Даръл Занък, двамата филмови магнати, които се мразеха, но пред обществото се представяха като най-добри приятели. Като тримата мускетари Дани, Милт и Сара се шляеха по дългия коридор, надничайки във всяка от стаите, препълнени със знаменитости. Компанията си я биваше — Джоан Кроуфорд, Рита Хейуърт, Кетрин Хепбърн, всичките шефове на студия. Шърли Маклейн, в минипола, се смееше шумно за нещо, което нейният брат Уорън Бийти й бе казал от другия край на стаята. Джейн Фонда, забравила за всички други, се държеше за ръце с френския си съпруг Роже Вадим. Но независимо от това, колко звезди присъстваха в стаята, всички хвърляха погледи крадешком на Елизабет Тейлър, която преднамерено пренебрегваше Ричард Бъртън.

Когато началото на вечерята бе обявено, всички се изсипаха навън в осветената със свещи градина, следвайки губернатора Роналд Рейгън и съпругата му Нанси.

Пауните, които се разхождаха в градината, се конкурираха с пауните, седящи върху масите около декоративния басейн. Всяка маса бе украсена с орхидеи в средата и сервизи от фин холандски порцелан. Дани забеляза, че името му върху картичката на масата бе също сбъркано. От дясната му страна седеше мисис Чандлър, наричана от приятелите си „Бъф“^[1], основателката на Мюзик Сентър, дома на операта, балета и театъра в Лос Анджелис. Столът от лявата му страна бе празен. На картичката пишеше „Мис Стефани Стоунъм“.

„Чудесно — помисли си той, — да бъдеш притиснат между богата вдовица и стара мома за цялата вечер.“

От другата страна на празния стол седеше Адолф Бърнз, бивш оптик и настоящ шеф на МТТ, който си говореше с мисис Чандлър през чинията на Дани, сякаш Дани беше невидим. Носеше очила с метални рамки и Дани си мислеше дали сам си пише рецептите. Внезапно шъткане прекъсна разговора им. Бърнз се загледа над главата на мисис Чандлър и се усмихна. Дани завъртя стола си, за да погледне в същата посока.

По каменната пътека вървеше една жена. Всички се обръщаха към нея, докато тя минаваше, и нищо чудно — това беше най-красивото същество, което Дани бе виждал някога. Висока и стройна, със златисторуса коса до раменете, тя сякаш плаваше грациозно между масите. Идваше право към него. Адолф скочи на крака, за да я поздрави, целувайки я по двете бузи.

— Стефани, скъпа, опасявах се, че си решила да не идваш тази вечер.

— Разбира се, че не.

Тя се настани на стола си с елегантно движение.

Дани загледа безупречните й голи рамене и погледът му неволно се спусна надолу по млечнобелия й врат до един облак от син шифон, къдрещ се над пълните й гърди.

Тя го погледна с премрежени сиви очи и взе картичката му.

— Денисън?

— Да, но с двойно „ен“.

Тя се усмихна.

— А вие сте Стефани Стоунъм — каза той, поглеждайки към картичката й.

— Колко умно от ваша страна.

— Актриса ли сте? — продължи той.

— Господи, не! — отговори тя с дрезгав смях. — Това е последното нещо на света, което бих искала да бъда.

Толкова красива и никакво желание да стане актриса? Дани бе решил, че всяко красиво момиче в Холивуд бе там, за да става актриса. С крайчеца на окото си забеляза, че икономът шепне нещо на Адолф Бърнз, който веднага стана.

Стефани се обърна.

— Изоставяш ли ме?

— Казват ми, че трябва да заведа Агнис вкъщи. Коктейлът продължи твърде много за нея… отново — добави той кисело.

— О, съжалявам… Целуни я от мен.

— Ще го направя. И не забравяй — петък вечер у дома.

— Не мога да дойда, Адолф. Трябва да бъда в Лонг Айлънд.

— Много лошо. Ще ни липсваш. Но не забравяй да кажеш на Д. Л., че очакваме да се видим с него в Южна Франция.

Той си тръгна, без да поглежда към Дани.

Докато Стефани отпиваше от виното, пренебрегвайки супата, Дани се опита да поднови разговора.

— В Лонг Айлънд ли живеете?

— Не, не, баща ми организира парти за принцеса Маргарет. Настоява да присъствам.

Будалкаше ли го? Може наистина да е красива, но приказва глупости.

Когато сервираха основното ядене — сьомга с ориз и аспарагус, тя не яде нищо, занимавайки се с това да разделя ориза на малки купчинки. Дани наблюдаваше как дългите и деликатни пръсти играеха нервно с вилицата и се чудеше какво да каже.

Изведнъж тя стана.

— Ще трябва да пообщувам малко и да намеря някой, който да ме закара вкъщи — каза тя.

— Общувайте с мен и аз ще ви закарам вкъщи — отговори Дани бързо.

Очите й срещнаха неговите. Почувства, че го преценява, и усети, че тя хареса това, което видя.

— Защо не? Ще бъда готова след малко — каза тя и тръгна.

Тогава Дани си спомни, че няма кола. Бе дошъл с Милт и Сара. Къде ли са те сега? Мисис Чандлър, без да говори конкретно с някого, бе започнала току-що да описва една оперна постановка на „Мюзик Сентър“. Той внимателно огледа градината, докато забеляза Милт, който му махаше. Когато в един момент мисис Чандлър прекъсна монолога си, за да си поеме дъх, Дани се измъкна.

— Милт, коя е тази Стефани Стоунъм, до която седя?

— Не знаеш коя е?

— Е, говори глупости, но е красива. Харесва ми.

— Тя е дъщеря на Д. Л. Стоунъм.

— Д. Л. Стоунъм?

— Да, този, който коли и беси на Уол Стрийт. Един от най-богатите хора в страната.

Дани бе удивен.

— Тя наистина ли отива в Лонг Айлънд?

— Не зная, но мисля, че там живее баща й.

— И ще вечеря с принцеса Маргарет?

— Ако така казва, сигурно.

Дани винаги се гордееше с това, че разпознава хора, които се надуват. И все пак тя му бе казала истината, а той не бе й повярвал.

Огледа се, но не я видя никъде. Хората започваха да си тръгват и той си помисли, че може би някой друг я е завел у дома. Тогава усети подръпване за ръкава.

— Смятате да си тръгвате без мен?

Очите й се усмихваха и тя изглеждаше дори по-красива отпреди.

— Разбира се, че не. Просто се уговарям с нашия шофьор — отговори той и посочи към Милт.

— Здравейте — каза Милт и се ръкува с нея. — Аз съм посредникът на този блестящ млад режисьор. Той е толкова преуспяващ, че трябва да му бъда шофьор, за да светя с отразената от него светлина. — И Милт избухна в обичайното си кискане.

Влизайки в колата, Дани видя, че Сара разглежда роклята на Стефани, отличаваща се с класическо сдържано съвършенство. В контраст с нея Сара представляваше странен феномен от пищно накъдрена тафта с фльонги, които подскачаха по щедрия й бюст.

Милт бе в радостно настроение и Дани се почувства облекчен от това, че той бърбори непрекъснато. Беше му трудно да води разговор със Стефани в присъствието на другите на предната седалка.

Излязоха от Голдуотър Кенйън и тръгнаха по Роудиоу Драйв за хотел Бевърли Уилшир, където живееше Стефани.

— Чували ли сте това — каза Милт и започна да се хихика още преди да е продължил, — за пияницата, който отишъл да лови риба под леда? — Без да дочака отговор, той продължи. — Пробива той дупка в леда, потапя въдицата си и чака. Изведнъж чува над себе си силен гърмящ глас: „Там долу няма риби.“ — Милт произнесе фразата с гърмящ глас, обръщайки се назад, за да види реакцията на задната седалка.

— Милт, внимавай в карането — каза отегчено Сара. Очевидно бе слушала вица много пъти.

Без да реагира, Милт продължи:

— Така че човекът става, премества се на няколко метра и пробива друга дупка. Чува гласа отново: „Там долу няма риби“. Поглежда нагоре и пита: „Кой говори?“ и гласът му отговаря: „Директорът на пързалката за кънки.“

Милт се затресе от смях и Сара се протегна да хване кормилото, в случай че той загуби управлението.

— Не си Боб Хоуп^[2] — въздъхна тя.

Стефани се смееше невъздържано както Милт. На Дани му хареса това, че тя се държеше свободно. Преди да стигнат входа на хотела, той събра смелост да притисне крака си леко към нейния. Тя не реагира, но не го и отдръпна. На вратата той галантно й пожела лека нощ, като й целуна ръка.

В колата Милт се кискаше:

— Учиш се от мен, момченце.

Сара въздъхна отново:

— Милт, не си също и Казанова.

 

 

На следващия ден Дани побърза към цветарския магазин и избра букет от бели рози, който да изпрати на Стефани. На картичката написа:

Преди да увехнат, обади ми се.

Дани Денисън

С двойно „ен“.

После отиде в офиса на Милт, който напоследък Сара бе обзавела в ориенталски стил. Дори шахът изглеждаше китайски, а снимката на най-новата актриса бе поставена в бамбукова рамка.

— Не мога да престана да мисля за нея — сподели Дани с Милт, гледайки през прозореца към булевард Уилшир.

— По-добре се опитай да я забравиш — каза Милт, — защото Д. Л. Стоунъм няма да те допусне близо до нея. Той е един долен кучи син.

— Какво искаш да кажеш?

Милт се почеса по внимателно подравнената си брада и се приближи до него.

— Дани, всеки знае историята. Собственият му баща умирал в болница. Той прехвърлил състоянието на фамилията Д. Л. Но, няма да повярваш, баща му се възстановил. И получил ли обратно парите? Не! Старецът умрял от сърдечен удар, изоставен без нито едно пени. Сега, питам те, не е ли това долен кучи син?

— Не се интересувам от Д. Л., а от Стефани. Кога се връща тя?

— Откъде, по дяволите, мога да знам?

Точно в този момент секретарката на Милт ги прекъсна.

— Мистър Шулц… „Ейс Филмс“ току-що изпратиха тези документи за мистър Денисън.

Милт грабна документите, широко ухилен, и потупа по канапето, правейки знак на Дани да седне до него. Заедно прелистиха бързо договорите, които бяха за следващия филм на Дани, шести поред, на базата на „Много шум за нищо“, наречен „Нещо за нищо“.

Милт посочи с пръст към една точка от договора, която се отнасяше за голямо увеличаване на заплащането. Той засия:

— Сега можеш да направиш този тенискорт и басейна зад къщата си — той прелисти страницата. — И погледни тук. За пръв път над заглавието ще има надпис „Филм на Даниъл Денисън“. — Обърна се към секретарката. — Направете копия. Мистър Денисън ще иска да ги постави в рамка.

Дани само поклати глава. Когато секретарката излезе, той зарови лице в ръцете си.

— Дани, аз съм горд с договора, който съм уредил. Не си ли щастлив?

Милт не можеше да скрие обидата в гласа си.

— Ти свърши страхотна работа, Милт. Въпросът е, че нещо за нищо е историята на моя живот. Получавам добри пари за филми, които не казват нищо. Но кой се интересува от това?

— Грешиш, Дани. Хората се интересуват. Харесват твоите филми. В течение на два часа забравят проблемите си. Това е важно…

— О, Милт, не разбираш…

— Момченце. — Милт го прегърна през рамо. — Много хора биха били адски щастливи да бъдат на твое място, да имат твоята работа, твоя талант.

Дани само направи гримаса.

— Да! Бих искал да видя какво биха направили Казан и Уайлдър^[3] с тези сценарии, които трябва да преработваш.

— Това е проблемът, Милт. Боклук са. Искам да направя филм, който казва нещо.

— Хайде, пак почваш.

— Да! Не нещо за нищо. Нещо, което има значение.

— Разбирам, момченце. Дъра-бъра. Какво беше това нещо, което ме накара да прочета — „Фелоумен“?

— „Евримен“.

— Да. Според теб това е нещо? Това е нищо. Никакви герои. Добри дела — това трябва да е герой? Никакъв сюжет. Това е просто една дълга проповед.

— Зная, че още нямам ясно виждане за него, Милт. Но, повярвай ми, имам дълбоко в себе си чувството, че съдържа универсално послание. Той…

Милт се хвърли пак на канапето, раздразнен, и погледна към Дани.

— Отново Кафка.

— Какво?

— Слушай, имах един клиент. Много талантлив режисьор. Говореше ми същите врели-некипели. Искаше да направи филм по разказите на Кафка. Бях още начинаещ и се оставих да ме подведе. Той го направи и знаеш ли какво стана? Пълна катастрофа.

— Какъв разказ беше това?

— Беше за един евреин. Спомняш си, че ти казах: „Не прави никакви филми за евреи. Никой не се интересува.“ Но този човек също имаше универсално послание. И все пак стана един боклук. Искам да те предпазя от това.

— Но аз правя боклук сега! Искам да направя нещо добро. Не говоря за еврейска история…

— Виж какво, не искам да споря с теб, Дани. Нека оставим засега този въпрос. Съгласен ли си?

 

 

Единственият начин за Дани да остави този въпрос настрана бе, като мисли за Стефания. Мислеше за изящния й дълъг врат, златната й коса, падаща върху раменете. Припомняше си момента, в който премрежените й очи срещнаха неговите. След една седмица тя се обади.

Беше почти единадесет вечерта, когато се прибра вкъщи от студиото и намери бележка под вратата:

Аз идвам, ти излизаш. Позвъни ми. И благодаря за цветята.

Дали бе изпратила бележката по някого, или бе възможно тя сама да е идвала? Дани не можеше да повярва. Погледна часовника си. Не беше ли твърде късно да се обади? Реши да опита.

— Ало? — гласът й не можеше да бъде сбъркан с друг.

— О, съжалявам, че се обаждам толкова късно… — започна той, но тя го прекъсна.

— Не, не, не е много късно. Ела за едно питие преди лягане.

Малко изненадан от поканата й, той взе набързо душ, обу спортни панталони и облече риза от оксфордски плат. Побърза към Бевърли Уилшир. Тя го очакваше в сатенена дълга рокля с цвят на шампанско, който подхождаше идеално на златната й коса. Не можеше да се сдържи да не си мисли за това, дали е облечена с нещо под роклята.

— Току-що се върнах и се нуждая от силно питие, за да забравя Лонг Айлънд.

— Ще се присъединя към теб.

Тя наля за двамата двоен скоч и седна до него.

— Значи не си прекарала добре?

— По обичайния начин — болна в леглото. О, как го мразя.

— Кого?

— Баща ми. Винаги когато го видя, ми става зле.

— Но защо, не е ли добър към теб?

— Разбира се, ако правя това, което иска, получавам всичко. Виждаш ли този чудесен апартамент? — За пръв път Дани се огледа в слабо осветената стая и видя свръхмодерното обзавеждане с бяла кожа и кристал. — Негов е. Ако не му се подчинявам, ще ме изхвърли.

— Сериозно ли говориш?

— Правил го е преди. Никога не мога да задоволя изискванията му. Каквото и да облека, е неподходящо, каквото и да кажа, е глупаво. Никога не мога да бъда това, което иска от мен да бъда. Мразя го.

Очите й почнаха да се насълзяват.

Дани я прегърна през раменете.

— Не се ядосвай. Да забравим за него. Харесваш ми такава, каквато си, Стефани.

Разплаканото й лице се проясни.

— Никой досега не ми е казвал това — пошепна тя и се премести по-близо до него с кокетна усмивка. — Толкова се радвам, че си тук, Дани.

Целуна го по ухото. Докосването бе едва доловимо. Усети тръпка по цялото си тяло.

Обърна лицето си към нея и устните им се срещнаха. Нетърпеливо, той зарови с език в устата й, докато тя разкопчаваше ризата му. Тези дълги нервни пръсти, които го бяха омагьосали по време на вечерята, сега се движеха по гърдите му, разкопчаваха колана му и предизвикаха неговата ерекция.

После тя загаси лампата и се спусна от канапето на пода. Единствената светлина в стаята идваше от една леко открехната врата. Видя я да се изтяга на килима и бавно да разтваря роклята си. Голото й тяло бе изумително красиво.

Той протегна ръка и започна да гали копринената й коса, врата и стегнатата й гърда, усещайки с ръката си твърдото й зърно. Легна до нея и намери мекото влажно място между краката й. Докато го галеше нежно, тя прехапа устни.

— О, Дани — застена тя, въртейки глава насам-натам. — Вземи ме… вземи ме.

Той застана върху нея и тя разкрачи широко краката си, за да го приеме, дърпайки го към себе силно с две ръце. Дани почувства, че гърдите му ще смачкат нейните, но тя продължаваше да го притиска още по-силно.

— Сега, Дани… сега — изстена тя, когато движенията му се ускориха.

Дани се почувства силен, всемогъщ. Сякаш порой се изсипа от него.

Дишайки тежко, той лежеше върху треперещото й тяло. Ръцете й все още го държаха здраво.

 

 

На следващата сутрин тя събра няколко неща в една чанта и дойде с него в малката му къща на Тауър Роуд. Дани изпитваше чувство за нереалност — тази красива жена от висшето общество се премества да живее при него.

Той с изненада откри, че Стефани е чудесна готвачка. Когато се връщаше от студиото, от кухнята го посрещаха екзотични аромати. Тя поръча свежи цветя, купи нови лампи и килими. После го изненада с аквариум с тропически риби, оцветени пищно. Къщата изглеждаше друга.

Сутрин, когато се събуждаше, той се обръщаше, за да я види, дълбоко заспала, с коса като златен воал, покриващ ангелското й лице. Често, когато се връщаше от студиото, я чуваше на входа, че го вика. Втурваше се нагоре по стълбите и я заварваше изтегната във ваната. Тя му подаваше сапуна с подканващ поглед. Сексът с нея бе чудесен. Беше толкова послушна, като дете, караше го да се чувства всемогъщ. Тогава защо се поколеба, когато Стефани предложи да се оженят? Дани не можеше да разбере своята нерешителност. Беше тридесет и шест годишен. Никога преди не бе привличан от жена толкова силно. Наистина това бе сериозната връзка. Защо да не се ожени?

Но всичко се разви твърде бързо за него. А между красивите моменти имаше периоди, в които настроението рязко се променяше. Беше готова да заплаче и изведнъж започваше да се смее хистерично. Беше непредсказуема. Молеше го да се ожени за нея, но той отлагаше решението.

Нещата стигнаха кулминацията си, когато след един месец по телефона му се обади Д. Л. Стоунъм.

Един сърдит глас каза:

— Изцяло съм против това.

— За какво говорите, мистър Стоунъм?

— Моята дъщеря е много импулсивна и не знае в какво се набърква. Не искам тя да се ожени за артист.

— Аз не съм артист, мистър Стоунъм. Режисьор съм.

— Няма значение. Вие сте част от тази еврейска индустрия.

— Аз не съм евреин — отговори той твърде бързо.

— Но сте заразен.

— Какво искате да кажете?

— Вие никога няма да се ожените за моята дъщеря.

Дани отговори потресен:

— Не мислите ли, че това е нещо между Стефани и мен?

— Не! — отвърна остро Д. Л. — И преди съм се справял с такива ловци на зестра.

— Слушайте, мистър Стоунъм… — кипна Дани, но не можа да продължи.

— Трябва да ви предупредя, че ако се ожените за нея, няма да получите нито долар и двамата…

— Мистър Стоунъм, не мога да повярвам…

— … но ако стоите настрана от нея, ще се погрижа да получите повече от долар.

— Опитвате се да ме подкупите?

— Всичко си има цена, синко. Нека се споразумеем.

— Нямате достатъчно пари да купите всичко — каза Дани и затвори телефона.

На следващата вечер той и Стефани се ожениха в Лас Вегас.

 

 

От страна на Д. Л. Стоунъм не последва никаква реакция. Мълчанието му беше многозначително. Не беше ясно дали това притеснява Стефани. Във всеки случай не си личеше. Бяха щастливи и изглеждаха щастливи. Винаги когато влизаха в ресторант „Бистро“, погледите се насочваха към тях. Красивата двойка — Дани, висок енергичен, тъмнокос, красив, и Стефани, една златна красавица до него.

Стефани обичаше да я виждат с Дани на места, посещавани от висшата класа. Тя дори уреди да бъде приет в изключителния Уестсайд Кънтри Клъб, за да може да играе голф с приятелите й.

Единственият отрицателен резултат от тази женитба със Стефани бе охладняването на приятелството му с Милт и Сара. След първата вечеря с рибени кюфтета и борш не остана никакво съмнение, че двете съпруги не могат да бъдат първи приятелки. Но Дани и Милт компенсираха това, като се събираха по-често отпреди, само двамата.

 

 

Д. Л. Стоунъм наруши най-после мълчанието си чрез едно писмо от своя адвокат, чрез което уведомяваше Стефани, че предприема юридически действия да я лиши от наследство:

Мистър Стоунъм ви информира, че в бъдеще няма да ви признава за своя дъщеря.

Това хвърли Стефани в паника. Дани се върна вкъщи след едно пътуване за издирване на места за снимки и я завари почти в безсъзнание. Очевидно бе пила в продължение на няколко дни.

Когато тя дойде на себе си, Дани се опита да изясни нещата с нея.

— Стефани, ние знаехме какво ще се случи. Защо си толкова отчаяна?

— Но той ме лиши от всичко.

— Какво от това? Не се нуждаем от неговите пари. Аз изкарвам достатъчно.

— Не разбираш ли? Проблемът не е в парите. Чувствам се така, сякаш никога не съм имала баща. Като че ли съм незаконородено дете.

— О, Стефани, в това няма логика.

Но той не можа да я убеди. Тя настояваше, че е изоставена от баща си и не можеше да преодолее това състояние.

Така бързо, както дойде, нейната дълбока депресия изчезна и тя отново изглеждаше весела както преди. Следващата неприятност дойде след един месец.

Стефани предложи да организират малко парти. На Дани му стана приятно. Щеше да покаже хубавата си къща. Стефани щеше с удоволствие да приготви вечерята, нещо, което правеше така майсторски. Той покани Арт Гън и няколко други важни хора от бранша.

Сутринта в деня на партито той откри, че нищо не е приготвено. Стефани бе в нервна криза. Отново бе започнала да пие.

Много ядосан, той я разтърси за раменете.

— Съвземи се!

— Не мога, не мога — изхлипа тя.

— Какво толкова трудно има в една вечеря? Ти го правиш така добре.

— Не мога! — повтори тя, отдръпвайки се от него, и побягна нагоре по стълбите. Чу се затръшването на вратата на спалнята.

Дани изхвръкна от къщата. Трябваше да помоли секретарката си да позвъни на всички поканени, за да отмени вечерята, извинявайки ги с това, че Стефани е болна. Чувстваше се много притеснен.

Той се върна вкъщи вечерта с намерението да се разправя с нея.

Но нея я нямаше. Никаква бележка, нищо. В продължение на два дни едва не се побърка от притеснение. И тогава тя се появи.

— Стефани, къде, по дяволите, беше?

— В Лонг Айлънд.

— Срещна се с баща си?

— Не — тя започна да плаче. — Той не ме пусна да вляза. Нямаше къде да отида.

Дани я прегърна.

— Стефани, разбира се, че има къде да отидеш. Твоето място е тук. Това е твоят дом. Толкова се притеснявах през последните два дни. Липсваше ми.

— Наистина ли ти липсвах? — засия тя, гушейки се в него.

Вечерта сексът им достави такова удоволствие, както никога преди това.

Дани реши да бъде по-търпелив с нея, да бъде по-старателен. Играеше тенис с нея, излизаше по-често с нея на партита. За известно време изглеждаше, че дава резултат, докато в един момент пристигна писмо от Д. Л., в което той канеше Стефани в Лонг Айлънд без съпруга й.

Стефани замина незабавно, извън себе си от радост, че баща й в края на краищата не я е изоставил. Дани скри обидата си, не желаейки да наруши радостта й. Може би срещата с баща й щеше да я успокои. Но тя се върна по объркана отпреди, макар и накичена със скъпи бижута. Сърцето на Дани се сви, като си помисли колко скъпо е платила за това.

От този момент тя започна да пие повече от всякога. Една вечер, връщайки се от студиото, той я завари полусъблечена, с разрошена коса. По красивото й лице имаше размазан грим. Бърбореше несвързано за нещастното си детство.

За първи път Дани чу историята на нейния живот — истински кошмар. Стефани никога не му бе казвала, че майка й се е самоубила. От този момент баща й станал твърд като гранит и обсебил напълно живота й, изисквайки пълно подчинение. Когато проявявала дори и малка човешка слабост, той я унижавал, наричайки я безгръбначно, слабо същество като безполезната й майка. Използвал пари, за да я накаже или възнагради.

Дани я изслуша търпеливо, оставяйки я да излее всичко, което й тежеше. Накрая тя се отпусна в един стол изтощена. Той се приближи и коленичи до нея.

— Скъпа, бих искал да ти помогна, но не мога. Трябва да отидеш при психиатър.

Стефани се отблъсна и се отправи към бара.

— Ходила съм при толкова много психиатри — каза тя, като си наля остатъка от бутилката в чашата. — Всички искат да ме затворят.

— Но ти си нещастна. Трябва да си изясниш нещата.

— Не! — отвърна тя и изпи остатъка от уискито.

— Ти се нуждаеш от помощ, Стефани. Моля те. Направи го заради мен.

Дани се приближи до нея и взе ръката й.

— Остави ме! — Тя се отдръпна от него, гледайки го сърдито. — Ти си този, който се нуждае от помощ.

— Послушай ме, Стефани…

— Не, не, ти ме чуй! Ти си нещастният. Имаш големи претенции — каниш се да правиш голям филм и накрая завършваш с още един боклук.

Тя излезе, залитайки, от стаята.

Това го засегна дълбоко. Беше твърде вярно.

Не се видяха в продължение на няколко дни. Дани спеше в стаята за гости. Знаеше, че е направил всичко, което може. Грешката не беше нейна, не беше и негова. Просто не се получаваше. Той трябваше да приключи с това.

Връщайки се с колата от студиото, взе решение да й каже, че нямат друг избор. Би могла да остане в къщата или да се изнесе. Той би поел вината при бракоразводното дело.

Когато влезе вътре, я завари да храни тропическите риби, гърбом към него. Когато се обърна към него, той остана абсолютно изненадан. Косата й бе гладко вчесана, а гримът й безупречен. Тя сияеше.

Дани не знаеше как да започне. Стефани го стори вместо него.

— Бременна съм — каза тя.

 

 

Сега всичко бе мирно. Стефани престана да пие. Беше щастлива, докато преобразуваше стаята за гости в детска стая.

Един ден, когато се върна вкъщи от студиото, той завари входа на улицата блокиран от камион. Двама работници с мъка пренасяха един огромен стенен часовник. Дани трябваше да почака да минат през вратата, за да може да влезе в къщата.

— Ей там в ъгъла — насочи Стефани работниците.

Дани гледаше изумен. Часовникът стигаше до тавана.

— Ще ми обясниш ли това? — попита той, когато работниците си отидоха.

— Това е за бебето!

— За какво говориш?

Тя възбудено започна да навива часовника с ключа.

— Четох в едно списание — отговори тя, задъхана от усилието. — Бебетата обичат тиктакането на часовници. Мислят, че е сърцето на майка им.

— Един малък будилник няма ли да свърши същата работа?

— О, не. — Лицето й сияеше. Той си помисли, че бременността се отразяваше чудесно на вида й. — Само най-доброто за нашето бебе.

Дани се усмихна. В нейните представи най-доброто означаваше също най-голямото и най-скъпото. Но какво пък.

 

 

Бинг-бонг! Бинг-бонг! Часовникът биеше на всеки час. Дани не можеше да го понася.

Опита се да се съсредоточи върху сценария, докато Стефани гледаше телевизия в спалнята. Изведнъж чу, че тя го вика, крещейки. Втурна се уплашен нагоре по стълбите.

— Какво има?

Стефани се усмихваше.

— Дай ми ръката си.

Той се приближи с тревога до леглото с протегната ръка. Тя постави ръката му върху корема си и Дани усети ритането на бебето, което се опитваше да излезе. Той се изпоти.

Усмивката й изчезна при вида на пребледнялото му лице.

— Какво ти е?

Дани издърпа ръката си, втурна се в банята и повърна.

— Добре ли си? — извика му тя.

— Добре съм… добре.

Той излезе от банята, бършейки лицето си с кърпа.

— От какво ти прилоша?

— Нищо… нищо. Толкова се радвам за бебето.

— Не се радваш. Причината съм аз. Намираш ме за противна!

— Не бъди глупава.

— Аз съм дебела, грозна… и това те кара да повръщаш.

— Разбира се, че не, скъпа. Храните в магазина на студиото си влошават качеството — той се опита да я успокои, като я прегръщаше.

Усещаше втори пристъп. Но не можеше да й каже, че чувството, което изпита при ритането на детето в корема й, го върна към Сан Саба. Как би могъл да разкаже такава история? Но ако я обичаше, защо да не й довери тайната си? Любовта не е ли доверие? А може би не я обичаше.

Всички неприятни мисли се стопиха, когато момиченцето се роди. Сега Дани имаше нова цел в живота — да защитава този малък живот, толкова чист, толкова невинен, да й помага да расте, винаги да бъде при нея. Гледайки през стъклото в родилния дом тази малка купчинка от розово сбръчкано месо, той даде обет пред себе си да се погрижи никога нейното мъничко лице да не бъде помрачено от нещастие. Желаеше тя да получи всичко, което можеше, от живота.

Дани едва дочака детето да се прибере вкъщи. Двамата решиха да не наемат бавачка. Щяха нощем да се редуват да й сменят пелените.

Малката Патриша, кръстена на името на майката на Стефани, изглеждаше напълно доволна, когато я сложиха в новото й креватче. Заспа веднага.

Дани целуна Стефани нежно по устата.

— Сега си легни и почивай. Прекарала си тежка сутрин — подкани я той, влизайки в ролята си на идеален баща и съпруг.

— Не съм уморена, скъпи.

— Моля те, Стефани. Легни си заради мен.

Помогна й да стигне до леглото.

— Добре — съгласи се Стефани с неохота, — ако и ти си легнеш. — Тя му намигна. — Ти си в безопасност. Докторите казват, че трябва да се въздържам от секс една седмица.

И двамата се разсмяха и се изтегнаха в леглото.

— Никога не съм била толкова щастлива — промърмори Стефани в прегръдките му.

— Аз също.

— О! — Тя седна в леглото. — Кого ще поканим за кръстници на Патриша?

— Наистина никога не съм си мислил за това.

— Бих поканила Беатрис. Отдавна не съм я виждала, но тя бе толкова добра с мен във Фокскрофт. Ти реши кой да бъде кръстникът.

— Това е лесно. Трябва да бъде Милт.

— Но не е възможно да бъде Милт.

— Защо не. Той е най-добрият ми приятел.

— Евреин е.

Дани стисна челюсти.

— Какво имаш против евреите?

— Нищо. Но ние сме членове на епископалната църква. Кръстниците трябва да бъдат от нашата вяра. Знаеш това, Дани.

— Да, разбира се — каза той и затвори плътно очи. Стефани бърбореше за някой на име Тед Роузмънт от Уестсайд Клъб.

— Да, това е добра идея — каза Дани с помръкнал глас.

 

 

След като кръщението свърши, у него остана само блед спомен за един висок, внушителен свещеник, облечен в бяло, който изливаше вода над махащата с ръце и крака Патриша. Налагаше се да преодолее желанието си да вземе бебето и да избяга от църквата. По-късно, на официалния обяд, Тед Роузмънт го дръпна настрана.

— Постарайте се да дойдете на събранието на клуба следващата седмица. — Той се наклони към Дани. — Няколко радикали се опитват да променят правилника. Но това би означавало да отвориш вратата, за да пуснеш чифутите.

Дани трябваше да си отдръпне главата, когато смехът на Тед изсипа дъжд от слюнки в ухото му. Погледна към изкуствените зъби на Тед. Не можа да се въздържи да не попита:

— Между другото, да не сте член на САЕ?

Тед отново избухна в смях и сграбчи ръката му, ръкувайки се с него съзаклятнически.

Когато обядът свърши, Дани имаше силно главоболие.

 

 

Времето се измерваше чрез малки неща, които правеше Патриша — първата й усмивка, гукането й, което напомняше на думата „Тате“, лекото стискане на мъничката й ръчичка, обхванала пръстите му.

Връщайки се вкъщи, той винаги се отправяше направо към детската стая. Една вечер, влизайки, се препъна във велосипедче с три колела. Велосипедче за бебе? Полудяла ли бе Стефани? Влезе в стаята и се стъписа. Беше пълна с още много други играчки, също толкова неподходящи. Още повече го изненада присъствието на бавачка, седнала до спящото дете. Бавачка? Стефани толкова се радваше да се грижи сама за бебето.

— Къде е мисис Денисън? — попита той.

Отговорът й го стресна.

— Тя е с мистър Стоунъм отвън при басейна.

Обзе го неприятно предчувствие. Сърцето му биеше силно, когато се отправи към вътрешния двор.

Спря се на вратата. Стефани бе гърбом към него и слушаше един мъж с бяла коса, който седеше изправен.

Значи това е той.

Те не забелязаха Дани. Чу Стефани да казва:

— Но татко, защо определяш Тед Роузмънт да се грижи за попечителския фонд на Патриша вместо нейния собствен баща?

— Защото Тед е солиден бизнесмен, президент на банка и защото, скъпа, аз имам твърде много въпроси относно твоя съпруг, а ти имаш твърде малко отговори.

Дани се закашля, отваряйки вратата. Стоунъм се обърна.

— А, мистър Денисън — каза той. — Елате да седнете.

Дани се почувства като гост в собствената си къща.

Приближи се и целуна Стефани. Тя не каза нищо.

Стоунъм продължи:

— Току-що обясних условията, които съм предвидил за моята внучка.

— Мистър Стоунъм, аз мога да осигуря достатъчно добре дъщеря си.

— Сигурен съм, че можете, мистър Денисън — той едва движеше тънките си устни. — Но трябва да разберете, Стефани разбира, че като наследничка на състоянието на Стоунъм Патриша трябва да получи всичките изгоди, които можем да й дадем.

— Добре, да, но… — Дани се чудеше какво да каже.

— Основал съм попечителски фонд за нейното образование, за отглеждане, медицински грижи… и други възможни нужди, които биха възникнали.

— Много щедро от ваша страна, мистър Стоунъм, но аз бих предпочел…

— Не са нужни благодарности — прекъсна го отново Стоунъм.

Дани се почувства така, сякаш през него бе преминал булдозер.

— И, разбира се, нямате никакви възражения да виждам моята внучка.

— Не, на това не възразявам.

— Наел съм специално обучена бавачка, за да помага при пътуванията й до Лонг Айлънд. — Той се обърна към Стефани. — Тогава ще се видим следващата седмица.

— Да, татко — отговори покорно тя.

— Ще изпратя самолета — каза той и погледна часовниците си, по един на всяка китка. Излезе, преди Дани да успее да каже дума.

Стефани седеше неподвижна и отбягваше погледа на Дани.

— Това ли е, което желаеш? — каза той най-после.

Тя кимна с насълзени очи.

Дани бе ядосан на себе си. Защо не се обади? Защо позволи на Д. Л. да го манипулира?

Беше твърде късно. Но щеше да наложи някои свои правила. Д. Л. ще бъде добре дошъл на гости в собствения дом на Патриша по всяко време. Но посещенията на Патриша в Лонг Айлънд ще бъдат ограничени до рождения ден на Д. Л. и Деня на благодарността.

Как се плашеше той от тези празници. В такива дни дъщеря му му липсваше ужасно и винаги бе толкова щастлив да ги види и двете отново у дома. Той и Стефани изпитваха голямо удоволствие да бъдат с Патриша. Любимият им ден бе сряда — почивният ден на бавачката.

 

 

Една сряда Дани донесе вкъщи мече. Влезе в къщата и извика:

— Патриша, къде си?

Малката Патриша, вече на четири години, се втурна надолу по стълбите.

— Тук съм, татенце.

Дани се престори, че не я вижда. Тръгна из стаята, викайки:

— Патриша!

Малката му дъщеричка, със златисторуса коса като майка си, се затича след него и го сграбчи за крака, кискайки се.

— Ето ме.

Дани продължи да вика името й, докато Патриша се бе вкопчила в крака му.

Стефани стоеше на вратата и наблюдаваше с усмивка.

Патриша се държеше за него с всички сили и крещеше радостно, докато дългият му крак я люлееше из стаята.

— Татенце!

— Е, сигурно тя не е вкъщи. Ще трябва да върна това мече в магазина — каза Дани, отправяйки се към вратата.

Когато я отвори, той прекъсна крясъците и смеха на Патриша, като я забеляза.

— О, ето къде си!

Той я вдигна високо над главата си и погледна щастливото червено лице, искрящите сини очи, насълзени от смях. Притисна малкото й тяло до гърдите си.

— Мислех, че си ме напуснала.

— Не, не, не… — изписка Патриша и обви плътно врата му с ръчички, притискайки меката си буза до лицето му.

Той я изнесе навън при басейна, като я държеше плътно до себе си. Небето бе оцветено в красиво калифорнийско синьо, изпъстрено с малки бели петънца. Дани изпитваше пълно удовлетворение, докато се разхождаше с вкопчената в него Патриша и мечето.

— Обичам те, татенце — пошепна тя в ухото му.

— И аз те обичам — каза Дани и целуна малкото чипо носле. — Обещаваш ли винаги да бъдеш моето момиченце?

— Обещавам, татенце.

— Винаги?

— Винаги.

 

 

Постоянната неудовлетвореност на Дани от работата му бе омекотена от домашното му щастие. То бе неговото укритие, неговата защита срещу грохота на световните събития — Виетнамската война, Уотъргейт, факта, че човекът, който най-малко уважаваше във филмовата индустрия, спечели Оскар.

Всъщност той не бе неудачник. Кариерата му летеше стремително нагоре. Заради Патриша реши да направи филм, който да се хареса на децата. Съчини комедия, основана на „Принцът и просякът“. Главните герои бяха две момичета — тийнейджърки, едната богата, другата бедна, които си разменят местата за една седмица. Тя стана хит и постави началото на нова насока във филмовата индустрия — филми, ориентирани към тийнейджърите.

Дани стана един от главните режисьори на „Ейс Филмс“. Филмите му винаги носеха пари. Много отдавна бе изоставил надеждата, че ще му се отдаде възможност да направи „Евримен“ на филм. Но това не беше важно. Той притежаваше Патриша.

Дани изпитваше удоволствие да кара Патриша на училище, отивайки към студиото. Д. Л. бе убедил Стефани, че детето трябва да посещава частна академия, училището Джон Томас Дай, с други привилегировани деца. Желанието на Дани беше тя да се запише в училището Хоторн, където ходеха съседските деца. Когато я остави в училище за първи път, тя се разплака и през целия ден той не можа да се съсредоточи в работата си. Едва се сдържаше да не се обади на учителите й. Почувства облекчение, когато тя скоро свикна.

Всяка сутрин имаха специален ритуал. Докато Стефани я приготвяше за училище, Патриша пееше песента, която Дани я бе научил: „Пристъпвайки с моята любима… никога не съм се чувствал така щастлив…“ Тя се разтапяше от смях, когато Дани влизаше и я грабваше подмишница, пеейки гръмогласно: „Излизайки с моето момиченце… може би точно заради това съм се издокарал тази вечер…“

В колата малката Патриша заставаше до него и потъркваше бузата си в неговата, за да провери дали се е избръснал. Мъркаше като малко котенце, ако лицето му бе гладко, или изпискваше:

— О, татенце, лицето ти е грапаво…

За него това бяха безценни моменти.

 

 

Един следобед на Дани се обадиха по телефона в студиото. Патриша бе претърпяла злополука. Ужасен, той се втурна към къщи и пристигна точно когато лекарят излизаше. Патриша бе изпаднала от колата, когато Стефани я връщаше вкъщи от училище, но той го успокои, че нараняванията бяха повърхностни.

Изтича в спалнята на дъщеря си и я завари да спи спокойно с бинтовано чело. Мечето, сгушено до нея, също бе бинтовано.

Във всекидневната Стефани седеше на една кушетка с полупразна бутилка уиски до нея и пълна чаша в ръка.

— Не мисля, че това е повод за празнуване — каза Дани през стиснатите си зъби.

— Съкрушена съм. Татко се обади и…

— По дяволите, татко ти. Как изпадна Патриша от колата?

— Облегна се на вратата, но аз не карах бързо. Намалявах скорост пред един знак за стоп.

— Хората не изпадат през заключени врати.

— Очевидно не е била заключена — отвърна му тя нервно.

— Може би, ако не пиеше всеки път, когато „татко“ позвъни, щеше да се сетиш да натиснеш малкото копче, с което се заключва.

— Не ми говори като на малоумна.

— Ти си наистина малоумна. Ако не можеш да…

Прекъсна го плач от стаята на Патриша. Дани влезе и коленичи до леглото й.

— Не плачи, скъпа. — Той избърса обляното й в сълзи лице с кърпата си. — Татко те обича.

— А обичаш ли и мама?

— Разбира се, че я обичам, скъпа.

— Защо викаш тогава?

— И двамата сме малко разстроени от това, което се случи с теб.

— Тя не беше виновна, татенце.

 

 

След случката Дани и Стефани започнаха да се отчуждават един от друг. Винаги когато Дани заминаваше да снима филм, Стефани водеше Патриша в Лонг Айлънд при Д. Л. Дани никога не ходеше там и това задоволяваше и двамата. Нещата продължиха по този начин. Дани прекарваше повече време в работа. Тенденцията във филмовата индустрия сега бе към повече реализъм извън студиото. Стефани и Патриша прекарваха повече в Лонг Айлънд. Д. Л. даже нае частен възпитател за Патриша.

Дани щеше по-късно да си спомня колко празна му изглеждаше къщата в Деня на благодарността през 1980 година, след като се върна вкъщи от снимки. Почти се разплака, когато видя мечето, вече парцаливо, със скъсано на две ухо и липсващо око. За първи път Патриша не го бе взела със себе си.

Но наистина Дани не бе забелязал колко много Патриша се е отдалечила от него до онази слънчева сутрин на дванадесетия й рожден ден. Тя нахълта в кабинета му, облечена в дрехи за езда — бели бричове и черни ботуши.

— Ще получа кон! Кон, татенце! Мой собствен.

— Какво говориш? — Дани остави ръкописа си и я придърпа на коленете си.

— Д. Л. ми подарява кон за рождения ми ден — петниста сива кобила! — тя се сгуши плътно в него.

— Това е чудесно, Патриша, но къде ще я държиш?

— В Лонг Айлънд.

— Лонг Айлънд? Тогава няма да имаш много възможности да я яздиш.

— О, да, ще мога. Д. Л. е уредил в края на всеки уикенд да заминавам за Лонг Айлънд за училище.

Дани усети, че устата му пресъхва. Не можеше да възрази — очите излъчваха такова щастие.

— И виж това, татенце! — Тя вдигна ръка към лицето му. — Нали е красива?

Дани погледна към дебелата гривна от масивно злато, която висеше на нежната й китка. Очевидно струваше хиляди долари. Подаръкът, който й бе направил — малък детски часовник с картинка на мече отгоре, — в сравнение с това изглеждаше незначителен.

— Искам да я покажа на мама!

Когато тя се смъкна от скута му, Дани почувства, че се отделя от него напълно.

 

 

Беше тъжно, но неизбежно. Накрая той и Стефани решиха да се разведат официално. Големият часовник сега стоеше безмълвен и Стефани вече я нямаше да го навива. Тя и Патриша прекарваха почти цялото си време в Лонг Айлънд. Стефани не му липсваше много, но мъката по малкото му момиченце понякога бе непоносима.

Дани броеше дните до края на учебната година, 24 юни, денят, в който Патриша щеше да дойде със самолета, за да прекара обичайните си три седмици с него — заедно само двамата.

Колко изненадан и доволен остана той, когато скоро след като пристигна, тя попита:

— Татенце, може ли да дойда в студиото с теб? Искам да видя как работиш.

Патриша бе очарована от това, което видя. Прочете всичките му текстове. Задаваше въпроси и даваше идеи, при това много умни. Дани бе много горд с нея.

В последния ден на престоя си, докато се прибираха от студиото, тя изглеждаше тъжна.

— За какво мислиш? — попита Дани.

Гледайки през прозореца, Патриша отговори:

— Искам да бъда точно като теб. Искам да правя филми.

Дани не можа да реагира, беше толкова силно развълнуван.

— Ти си наистина моето малко момиче, нали?

— Винаги, татенце. — Тя го целуна.

Красивото четиринадесетгодишно момиче не каза: „Искам да бъда артистка.“ Тя каза: „Искам да правя филми.“ Имаше талант да пише. Имаше творчески усет. Но тя също притежаваше деликатност, граничеща с уязвимост, което понякога го тревожеше.

— Татенце… — Тя го измъкна от мислите му. — Искам да дойда на снимки с теб това лято. Може ли?

— Разбира се, че можеш. — Той се опита да прикрие обзелата го бурна радост.

Но веднага щом се върна в Лонг Айлънд, тя му позвъни.

— Татенце, толкова съм разстроена…

— Какво има, скъпа?

— Добре… аз… имах такова желание да бъда с теб на снимки… — Гласът й бе отчаян.

— Какво се е случило?

— Д. Л. не е виновен, наистина…

Дани само слушаше със свито сърце. Трябваше да предвиди какво ще се случи.

— Но той организира това сафари в Африка…

— Африка?

— Да, в училище учим за горилите…

— Значи няма да можеш да дойдеш с мен.

— Той толкова много се постара… като изненада… покани целия ми клас…

— Разбирам, скъпа — каза Дани с болка.

„Разбира се — помисли той — Д. Л. не би искал тя да се приобщи към «еврейската индустрия».“

— Ще го направим другото лято, нали, татенце?

— Разбира се, скъпа.

Това не стана никога.