Кърк Дъглас
Танц с дявола (8)

Глава шеста

1986 г., Брайтън, Англия

Полковник Джонсън ги очакваше на железопътната гара усмихнат.

— След малко ще имате възможност да поздравите новия си дом — обяви той, като държеше отворената врата на колата, докато двете жени довлякоха тежките си чанти и ги сложиха в багажника.

Надписът гласеше: „Грийнфилдс ин“^[1].

„Какво приятно име — мислеше си Люба, докато се приближаваха. — Толкова мирно и спокойно.“

Представляваше четириетажно здание във викториански стил с осемнадесет стаи и много тераси.

На предната седалка полковник Джонсън обясняваше на Магда, че поради големия й опит тя ще отговаря за готвенето и снабдяването с провизии. Той планираше да се заеме с бизнеса. Имаше да се работи много, сезонът едва започваше.

На втората седмица хотелът бе напълно зает. Магда се трудеше в кухнята, приготвяйки закуска за тридесет души. Повечето гости на хотела прекарваха обеда на плажа, но много от тях носеха сандвичи там. След това тя трябваше да приготвя вечерята.

През деня всички стаи трябваше да бъдат изчистени и леглата оправени. Това бе работа на Люба. Той обеща да наеме допълнителен персонал, но все още не бе намерил подходящ човек. Междувременно държеше на качество, военна прецизност. Критикуваше всичко, което правеха, като недостатъчно добро и недостатъчно бързо. Когато не беше доволен, ставаше твърде неприятен. Но пред гостите винаги бе с дежурната си усмивка, споменавайки за тях като „чудесната съпруга“ и „красивата дъщеря“.

Люба бе доволна от едно нещо — имаше собствена стая. Намираше се на четвъртия етаж, където бяха най-малките и най-евтините стаи, а нейната бе най-малката от всички. Всъщност не бе истинска стая, а приспособен килер, но си беше нейна.

В края на третата седмица той й я отне. Беше събота вечер и Люба се чувстваше смъртно уморена. Очакваше с нетърпение да свърши работа и да се излегне в малката си стаичка. Помагаше на майка си да измие последните чинии, когато полковник Джонсън влезе в кухнята.

— Люба, изнеси си нещата — заповяда той.

Тя го погледна втрещена.

— Бегом. Имаме клиент за твоята стая. Сложи дрехите си в гардероба в нашата спалня. Можеш да спиш на кушетката в моя кабинет.

И той излезе, като си възстанови дежурната усмивка.

— Защо не е казал, че стаята е заета? — възмути се Люба.

Магда продължи да мие чиниите мълчешком.

— Не можеше ли да каже „Не давам стаята на дъщеря си?“ Никакви уроци по балет, никакво плуване. А сега няма и стая! Какво ли още е замислил?

— Сега е сезонът — каза накрая Магда. — Нервен е. Опитва се да задвижи успешно бизнеса. Люба, скъпа, моля те, бъди търпелива.

— Търпелива? Слугуваме тук цял месец. Продължава да говори за допълнителни помощници — къде са те? На него му е лесно. Слага си бялото сако и само стои, усмихвайки се. Бива го да играе ролята на стопанин… и да брои пари.

Магда тръшна на масата една тенджера.

— Престани! Не искам да те слушам повече. Намираме се в чужд град. Искам да имаме добър живот, така че ние…

Тя млъкна внезапно. На вратата стоеше полковник Джонсън. Не бе чула стъпките му.

— Никакъв чужд език не трябва да се говори тук, никога! — каза той рязко. — Тук говорим английски. Това е заповед!

Изгледа ги продължително, сякаш за да подчертае значението на думите си, обърна се рязко и излезе.

Люба се опита да сдържи гнева си. Как бе могла майка й да сгреши толкова много с този човек? Как бе възможно? Разбира се, Магда се стремеше отчаяно нещата да тръгнат добре. Не можеше да си позволи нов провал.

„Добре — реши Люба, — ще й помогна с всичко, което мога. Колкото и да е трудно.“

Тя тръгна послушно, за да си изнесе нещата.

 

 

В кабинета имаше голямо старомодно бюро с извит сгъваем капак. На него той работеше всеки ден, преглеждайки сметките и счетоводните книги. Държеше го постоянно заключено, като ключа пазеше в джоба на жилетката си, закопчана винаги до долу. Люба го виждаше често да се потупва по джоба, сякаш да се увери, че ключът е там.

Спейки за втора нощ на твърдата кушетка, тя внезапно се събуди от ярка светлина. Отвори очи и видя полковник Джонсън, който работеше на бюрото си.

— Какво става? — попита тя сънливо.

— Не ме прекъсвай, когато работя — сряза я той.

Люба видя, че брои пари — голяма купчина банкноти, която, изглежда, че преброява отново и отново. През цялото време мърмореше нещо за „мързел“ и „некомпетентност“. Полковник Джонсън не вярваше на спестовни влогове или банкови сейфове. Бе загубил състоянието си, когато англичаните дадоха независимост на колониите си и африканците национализираха банките. Люба се питаше колко ли пари е събрал вече в това бюро. Когато свърши, той внимателно затвори бюрото, внимателно го заключи и сложи ключа в джоба на жилетката си.

Това бе първото, но в никой случай последното от многобройните нощни посещения.

Веднъж той се втурна в кабинета, облечен в пълна военна униформа, кряскайки:

— Ставай! Ставай! Сега е рожденият ден на кралицата, ставай! Събираме се точно в пет.

Напълно замаяна, Люба се запрепъва надолу по стълбите. Магда се мъчеше да закрепи на пръта националния флаг на Обединеното кралство. Той им изкомандва да застанат мирно, докато издигаше знамето.

— Ние отдаваме почести на знамето на всеки национален празник — обяви той след церемонията, последвайки ги в кухнята.

„Какви глупости — помисли Люба. — Необходимо ли е това да става преди зори?“

Погледна към стенния часовник. Беше малко след пет, два часа по-рано, отколкото бе необходимо, а те вече работеха. Той искаше специална закуска, за да отбележи случая.

Полковник Джонсън крачеше из кухнята, като ги наблюдаваше нетърпеливо. Внезапно стовари юмрук върху купчината от маслени топки.

— Трябва да бъдат направени както трябва! — изкрещя той.

Те бързо започнаха да оформят наново крема, докато той продължаваше да ги мъмри. Магда не поглеждаше към Люба.

След три часа полковник Джонсън бе в трапезарията, облечен в униформата си и накичен с медалите си, с изгладени панталони и лъщящи обувки. Усмихваше се с предразполагаща усмивка.

— Добро утро… Как спахте?… Милата ми жена е приготвила нещо специално тази сутрин.

Този ден той реши, че всички провизии трябва да бъдат пренесени от мазето на тавана, където никой не може да ги открадне.

„Кой по дяволите би искал да краде тоалетна хартия?“ — чудеше се Люба, докато за десети път се изкачваше по стръмната желязна стълба, която водеше от четвъртия етаж за тавана. Но не каза нищо, вярна на своя обет да бъде търпелива.

Когато изтощена се покатери за последен път, тя го завари горе, сгъвайки униформата си в големия сандък, в който държеше военните си спомени. Той затръшна богато украсения капак, козирува и излезе, без да обръща внимание на присъствието й.

 

 

Най-после сезонът свърши. От морето задуха хладен септемврийски вятър и разсея лятната топлина. Хотелът бе почти празен. Магда каза, че нещата сега ще се променят. Полковник Джонсън би трябвало да си почине. Хотелът бе пълен през цялото лято, така че би трябвало да са спечелили доста, макар че той не споменаваше дума за това. Никога не обсъждаше финансови въпроси с тях.

Да, нещата се промениха. Тръгнаха по-зле.

Той настояваше да продължават да поддържат хотела по същия начин. При толкова много празни стаи Люба все още трябваше да спи на кушетката. Нареди им да сменят чаршафите в празните стаи, макар че никой не спеше в леглата, и да чистят подовете, въпреки че по тях не се ходеше.

— Трябва да бъдем готови за посетители по всяко време — каза той.

„Той е луд — мислеше си Люба. — Трябва да е луд.“

Сякаш отговаряйки на мислите й, Магда каза:

— Той се надява да приеме голяма група търговци на бира, за конференция.

Хвърли бърз поглед към вратата. Винаги когато говореха на полски, се страхуваха, че може да ги чуе и да избухне отново.

Нощните му посещения в кабинета сега бяха почести. Влизаше, пускаше лампите и се разхождаше шумно из стаята, мърморейки недоволно.

Люба реши, че трябва да обсъди нещата с Магда, но внезапно посещенията престанаха. Изпита голямо облекчение. Една вечер, докато се събличаше преди лягане, изпита странното чувство, че някой я наблюдава. Втурна се към вратата и я отвори рязко. Пред нея стоеше клекнал полковник Джонсън. Беше гледал през ключалката.

— Проверявам ключалките — каза той, като се изправи бързо и си тръгна.

 

 

Люба лежеше на кушетката, слушайки поройния дъжд. След инцидента през миналата седмица бе сложила кърпа на дръжката на вратата, за да покрие дупката на ключалката. Чувстваше се ужасно. Трудно й бе да удържи надигащия се в нея гняв. Търсеше нещо приятно, за което да си мисли. Опита се да си представи въртележка с коне, които се въртят и въртят постоянно. Представяше си музиката, като заглушава дъжда и образът на Валентин почти се появи пред нея, когато изведнъж чу силен удар и някакво стържене по пода, сякаш местеха мебели. Сега ясно чу викове, изразяващи болка. Беше майка й.

Люба изскочи от леглото, хвърли върху себе си някаква дреха и се затича по коридора. Стигна до вратата на спалнята. Беше заключена.

— Шибана мръсна курва, ще те убия!

Безупречният полковник Джонсън ли говореше това? Никога не бе го чувала да произнася мръсна дума.

— Моля ти се, спри, моля те! — викаше Магда.

Той я биеше. Люба затропа по вратата.

— Магда! Магда!

Последва внезапна тишина, после той изръмжа:

— Върни се в стаята си!

Боят продължи. Люба успя да различи удари на кожа върху плът и скимтенето на майка си.

Тя заблъска отново вратата.

— Махай се, кучко! — изрева той. — Ще я убия, ако влезеш!

Тя изтича навън в дъжда. Босите й крака разплискваха локвите, докато тичаше към полицейското управление. Когато стигна там, бе мокра до кости и от косата й шуртеше вода. Втурна се в стаята, облицована със зелени плочки.

— Ще убие майка ми! Той ще убие майка ми! Моля ви!

— Спокойно, момиченце, успокой се — каза полицаят, седнал на едно бюро върху подиум. Беше дебел и плешив, с гъсти мустаци, които компенсираха липсата на косми върху главата му.

— Помогнете й! Вторият ми баща ще я убие!

— Съжалявам — каза полицаят, като разместваше спокойно някакви документи. — Не можем да се намесваме.

— Не разбирате ли?! — каза Люба, оглеждайки се отчаяно из стаята с надежда някой друг полицай да чуе. — Той я убива!

— Нямаме права да се намесваме при семейни спорове.

Люба остана безмълвна. Дори в Полша полицията би дошла да види какво става.

Забелязвайки акцента й, той прибави:

— Такъв е английският закон.

Един висок млад сержант, който стоеше наблизо, се приближи. Изглеждаше любезен и за момент Люба си помисли, че може би ще й помогне.

— Желаете ли чай? — попита той учтиво.

Тя го погледна втренчено. Изглеждаше притеснен. Бе се изчервил над момчешките мустаци, които бяха току-що наболи на горната му устна.

— Чай, моля? — повтори той с усмивка.

Тя не вярваше на очите си — един мъж убиваше майка й, молеше ги за помощ, а той й предлагаше чай.

— Хубав е и топъл — прибави той.

Поклащайки глава, тя излезе от сградата и бавно тръгна по обратния път.

Когато стигна до хотела, треперейки от студ, завари външната врата заключена. За щастие преди време си бе скрила резервен ключ в една саксия с пластмасов здравец. Когато влезе, се ослуша със затаен дъх. Цареше мъртва тишина.

 

 

На сутринта Люба завари Магда в кухненския килер.

— Откога продължава това? — попита тя тихо.

Очите на Магда бяха изпълнени със страх.

— Да не говорим за това, Люба. Добре съм.

— Добре? — възкликна Люба със саркастичен смях. — Той е луд. Да се махаме оттук.

— Къде ще отидем?

— Където и да е!

— Той е мой съпруг. Нещата ще се оправят, ще видиш — настоя Магда и се върна към своите тенджери и тигани, когато видя, че полковник Джонсън се приближава.

Полковникът влезе бавно и започна да се разхожда около работната маса в средата на кухнята, като ги гледаше. Спря се, погледна надолу и извади носната си кърпичка от джоба на жилетката, за да избърше праха от обувките си. После внимателно я сгъна и я прибра. Постави ръце върху масата с разперени пръсти, надвеси се напред и се втренчи в Магда.

— Тук говорим на английски, не си ли спомняш? Само английски. Разбираш ли, Магда?

— Да — каза Магда тихо.

— Отговори! Разбираш ли? — каза той, натъртвайки всяка дума.

— Да, да — отговори Магда по-ясно.

Люба погледна встрани, за да не може той да види яростните сълзи, които напълниха очите й.

Люба рисуваше с червен пастел в скицника си, който беше сложила върху затворения капак на бюрото. В яростта си бе нарисувала карикатура на полковник Джонсън, изобразявайки го като дявол. Стискаше зъби. Чувстваше се като че ли се върти безпомощно в някаква вихрушка заедно с Магда. Трябваше да се махне. И двете трябваше да се махнат.

Бе необикновено топъл ден за края на септември и Люба се потеше. Не знаеше дали от горещината или от омраза. Остави скицника и си свали блузата. Отиде зад един параван пред мивката, пусна крана и започна да се плиска със студена вода. Изведнъж чу, че вратата се отваря. Той бе в стаята.

Люба стоеше, без да каже нищо, надявайки се, че ще си отиде. Не можеше да разбере какво прави от другата страна на паравана. Наведе се, за да чува по-добре. Може би си е отишъл.

Изведнъж откъм гърба й една ръка я хвана за гърдата.

— Ще ти помогна — каза той.

Тя се извърна рязко. Беше гол и имаше ерекция. Започна да търка мокрото й тяло с ръцете си.

— Не ме докосвай!

Тя го изблъска и взе бързо блузата си. Той откъсна страницата от скицника със своя неласкателен образ и започна да го размахва срещу нея, крещейки пискливо:

— Мръсно момиче… мръсна малка курва!

Накъса хартията, разпръсквайки парчетата из въздуха като конфети. Започна да се върти все по-бързо и по-бързо, търкайки си члена, като сипеше поток от обиди:

— Курва, гъз, лайна… мръсно, мръсно момиче.

Тя изхвръкна от стаята в момента, в който той се изпразваше.

Удивена от това, което бе станало, Люба се опитваше да отбягва Магда. Как би могла да й каже? Какво да й каже? Магда щеше да си спомни за Хаим и да си помисли, че отново й изменя.

Люба приготвяше масите за вечерята, хвърляйки сърдито приборите. Не след дълго откъм кухнята влезе полковник Джонсън, облечен с обичайната бяла жилетка. Погледна я насмешливо.

— Защо си толкова съкрушена?

Излезе от трапезарията, без да чака отговор.

 

 

През зимата и есента нещата продължиха както преди — спокойни периоди се редуваха с нови грубости. Магда се опитваше да скрие новите си белези, а Люба се преструваше, че не ги вижда. По лицето на Магда никога нямаше следи. Някак си при своите изстъпления полковник Джонсън успяваше да не оставя белези, които биха могли да бъдат забелязани от гостите.

За да го избягва колкото е възможно повече, Люба прекарваше цялото си свободно време на тавана, нейното светилище. Там, свита върху военния сандък на полковник Джонсън със скицника на скута си, тя се опитваше да забрави това, което става в стаите долу. Но романтичните рисунки на въртележки и коне, които винаги й бяха помагали да прекарва времето си в Краков, сега отстъпиха на по-груби образи — мрачни силуети надничаха през оградата на Сан Саба, мъртва риба лежеше на брега на реката, гледайки към океана, закривани от тежките конструкции на железни стълби.

Отсъствието на Люба сякаш не правеше впечатление. Полковник Джонсън просто не й обръщаше внимание. И тогава това се случи пак.

Люба бе в кабинета, коленичила на един стол и си скубеше веждите пред малкото огледало, когато чу превъртането на ключа на вратата. В огледалото видя как той влиза бавно, облечен в пълна военна униформа. Застана мирно до вратата и разкопча дюкяна. Започна да си търка члена. Тя го гледаше в огледалото.

Когато се приближи към нея, Люба се обърна и го сграбчи за члена. Той отскочи назад, сякаш го бяха промушили с нож. Настъпвайки към него, тя го притисна към стената и изсъска:

— Хайде, нека се чукаме!

Той се влачеше покрай стената, хленчейки:

— Мръсно момиче… курва!

И тогава натрупаната ярост закипя в нея. Започна да го удря с юмруци.

— Проклет мръсен изтърсак! Да не си докоснал повече майка ми! — Тя го зарита. — Гадно лайно! Ще те убия!

Люба се изненада от собствената си грубост. Той не й отвръщаше.

Спря се изтощена и го остави сгушен до стената, мърморещ мръсотии.

Тя си взе палтото и излезе от хотела. Въздухът отвън бе свеж и чист. Пое дълбоко дъх, но тежестта, натрупана в гърдите й, не се махна. Огледа се наоколо. Минзухарите вече цъфтяха. Тази година пролетта щеше да дойде рано. Беше първият топъл мартенски следобед и жителите на Брайтън радостно се възползваха от чудесния ден.

Разхождайки се по крайбрежния булевард, тя срещна младия сержант, който й бе предложил чай.

Той докосна шлема си и я поздрави радостно:

— Добър ден, как вървят нещата?

Тя не отговори и продължи да върви покрай щастливите майки, които бутаха детски колички. На една пейка ненаситни любовници се бяха притиснали един към друг на фона на леките вълни, украсени със сребърна пяна. Заслужаваше да бъде обичана по този начин, а не да се бори с някакъв отвратителен перверзен тип. Магда също заслужаваше да бъде обичана. Толкова се бе борила, за да се измъкнат от Краков. Толкова се беше гордяла с полковник Джонсън, сигурна, че той е отговорът на молитвите й за щастлив живот. Каква жестока шега!

Той бе напълно луд. И докъде щеше да доведе тази лудост? Магда си гледаше работата в състояние на някакво вцепенение. Когато последния път Люба се опита да я склони да се махнат, Магда само поклати глава.

— Ние даже нямаме пари за билет за влак.

— Аз имам.

— Имаш пари? Не си ги откраднала от бюрото, нали?

— Бих го направила, ако можех да го отворя, но мръсникът никога не оставя ключа. Просто не му давам всичките бакшиши, които получавам.

— Но, Люба, дори и да се махнем, къде ще отидем? Обратно в Краков?

— Да! Там беше далеч по-добре, отколкото тук.

Магда примигна.

— Виж, Магда, бихме могли да отидем в Лондон. Спомняш ли си онази жена, която срещнах в Уеймът? Лоуис, от бюрото за придружителки? Все още пазя адреса и телефонния й номер.

— Бюрото за придружителки е същото, както да се разхождаш по тротоара.

— Е, и? Какво лошо има в това? Плаща се добре.

— Никога. Никога пак.

Гледайки сега към океана, Люба си мислеше дали грешката не е нейна. Може би животът за Магда щеше да стане по-добър, ако тя си отиде. Мрачните й мисли бяха прекъснати от слаб познат звук. Тя се затича по улицата по посока на звука и го видя — миниатюрен панаир на плажа. Мъничката въртележка въртеше деца при акомпанимента на музиката, която се смесваше със смеха им.

Валентин, къде си? Той е единствената щастлива мисъл в тъжния й живот, закътан в ъгълчето на нейните мечти. Нощем, когато лежеше на кушетката си, той се появяваше усмихнат и я окуражаваше, докато тя се въртеше на въртележката нагоре и надолу, слушайки думите на песента:

Вози се, вози се на въртележката и се протегни за златния пръстен. Никога не спирай, а почни отначало, животът се повтаря.

Обърна се и тръгна към хотела.

 

 

Пролетта бе победила и изпращаше последните следи от зимата с победоносен вик от гръмотевици и светкавици. Тази нощ валеше силно. Лежейки на кушетката в кабинета, Люба се бе увила с одеялото и очакваше да се появи Валентин в нейното въображение.

Мечтите й бяха прекъснати от силни викове. Дори и ревът на бурята не можеше да ги заглуши.

Люба скочи и се втурна по коридора. Виковете се усилиха точно когато тя натисна дръжката на вратата. Вратата бе отключена. Видя Магда на пода, а полковник Джонсън, застанал над нея, я биеше с колана си. И двамата бяха голи. Той крещеше:

— Мръсна жена, проститутка, гадна курва!

Люба се хвърли на гърба му и се опита да го отдели от майка си. Той я отхвърли с учудваща сила и с изкривено от ярост лице.

— Махай се оттук!

Втурна се към гардероба и започна да изхвърля дрехите й от закачалките.

— Махай се! — изсъска той отново, хващайки обувките й, куфара й, и започна да изхвърля всичко през вратата.

Люба стоеше вкаменена. Той приближи зачервеното си лице на сантиметър от носа й и изкряска:

— Чуваш ли ме, курва такава?!

Люба спокойно каза на майка си:

— Хайде, Магда, ела с мен.

Магда се изправи, залитайки, но полковник Джонсън я сграбчи за врата. С другата си ръка хвана едни големи ножици от тоалетната масичка и ги насочи към гърдите на Магда. Всички застанаха замръзнали, като убийствена сцена от восъчни фигури в музея на мадам Тисо.

После отчетливо, с каменен глас той каза на Магда:

— Ще те убия, ако мръднеш.

— Моля те, върви — пошепна Магда.

Люба погледна към двете голи тела, лъщящи от пот. Магда бе покрита със следи от удари, а по крака й бавно се стичаше струйка кръв. Видя острието на ножиците, частично скрито от гърдата на майка си. Опита се гласът й да прозвучи спокойно:

— Ако оставиш това, ще си тръгна.

Той бавно отдръпна ножиците и ги хвърли на леглото. По бузите на Магда течаха сълзи.

— Моля те… моля те, тръгвай.

Люба взе ножиците и излезе. Вратата се затръшна зад нея и се чу превъртането на ключа. Не се чу друг звук освен от леещия се дъжд. Събра нещата си и ги сложи в куфара.

Вървеше по коридора вцепенена.

„Отдавна й казах да напуснем. Направих, което можах, за да й помогна. Какво още мога да направя? — Опита се да задържи сълзите си. — Но се опитах, по дяволите, опитах се. И аз имам собствен живот. На деветнадесет години съм. Животът ми не може да свърши тук.“

Люба излезе в нощта. Този път не се върна. Хвана първия влак за Лондон.