Кърк Дъглас
Танц с дявола (14)

Глава дванадесета

1987 г., Лос Анджелис

Дани замина, без да се обади на Люба. Този период от живота му бе приключил. Нямаше да я види никога повече. Благодарен бе, че се намира на самолет, който бързо го отдалечава от нея.

Седеше неподвижно с леко схванати крака и гледаше с празен поглед към небето, изпълнено с пухкави облачета. Пиеше третото си мартини. След известно време му се приспа. Използвайки чара си, успя да убеди една привлекателна стюардеса да свали подлакътниците на четирите средни седалки в салона на втора класа и да ги застели с одеяла. Олюлявайки се, той се премести на импровизираното си легло и изпъна дългото си тяло.

Сложи ръка върху очите си, за да се скрие от светлината и действителността и да потъне в сън без сънища. Но докато самолетът летеше стремително през стратосферата, обърканите му мисли не го оставяха. Люба събуди в него нещо, което бе стояло потиснато у него толкова дълго време.

„Целият ми живот е бил една лъжа — помисли си той. — Кога ли съм минал точката, от която няма връщане?“

— „В кръв съм/Отишъл съм толкова далеч, че повече не бива да нагазвам/ Връщането е така трудно, както продължаването…“ — промърмори той, търсейки отговор на въпрос, който сега го измъчваше.

Защо така отчаяно се бе придържал към една глупава детска лъжа? Лъжата на Мойше, съчинена, за да го спаси от удавяне в кървавата река на спомените му. В алкохолната мъгла на своето съзнание той се видя във водовъртеж от червена вода. Изведнъж настана пълна тишина. Постепенно в далечината се появи сребриста светлина. Започна да расте, приближавайки се, и когато стигна до него, той видя разпятието на баща си. Опита се да различи лицето на човека на кръста, но бе обхванат от бели купести облаци. Те бяха меки на пипане и го накараха да се почувства в безопасност. Но след проблясването на една светкавица облаците станаха тъмни и зловещи — черен дразнещ дим от високите залцбургски комини. Чу викове в тъмнината: „Евримен! Евримен!“ Започна да тича по покривите, потейки се и треперейки, и изведнъж се озова лице в лице срещу Люба, гола. Тя се смееше и викаше срещу него: „Лицемер, лицемер!“ Вдигна ръка, за да й удари плесница, но тя го отбягна лесно, тичайки по ръба на покрива. Той я последва, викайки: „Проститутка! Курва!“ Точно когато протегна ръка, за да я хване, тя изчезна зад един комин и той падна надолу от покрива.

Летейки във въздуха, видя под себе си голямо огледало, което се разпръсква на милиарди парченца. Те се превърнаха в рояк искри от горелката на неговия баща. Искрите прераснаха в червен пламък и осветиха сестра му Рахел, лежаща гола върху легло от човешки скелети. Комендантът, в униформа, стоеше изправен над нея. Лъскавият му черен подкован ботуш ритна един от черепите. Ударът прозвуча в главата на Дани, когато с внезапен тласък колелата на самолета удариха пистата на международното летище в Лос Анджелис.

Събуди се облян в пот. Прие с благодарност горещата кърпа за лице, която му предложи стюардесата. Остана да лежи неподвижно няколко минути. Накрая размърда скованото си тяло и се протегна. Погледна през прозореца. Зад пелената от мъгла не се виждаше нищо. Помисли си какво ли го очаква зад тази мрачна завеса.

 

 

Колата на студиото потегли по булевард Сепълвида и те се отправиха към Бевърли Хилс. Дани седеше сгънат в ъгъла до прозореца.

— Тауър Роуд след Колдуотър ли е? — попита шофьорът.

— Не, Бенедикт Кениън. Близо до хотел „Бевърли Хилс“.

— Благодаря ви — каза учтиво шофьорът.

Беше млад и с привлекателна външност, може би безработен актьор.

— Актьор съм — каза той, сякаш прочете мислите на Дани. — Харесвам много всичките ви филми, мистър Денисън.

— Благодаря. От колко време карате кола?

— От три месеца, сър, но очаквам добра роля в „Парамаунт“.

— Добре, надявам се, че ще я получите — каза Дани и затвори вътрешната преграда зад шофьора.

Разговорите с млади актьори го потискаха. Всички бяха толкова наивни, изпълнени с ентусиазъм и самоувереност. Малко по малко ентусиазмът им се изпаряваше и отстъпваше място на отчаяние.

Жените го потискаха повече от мъжете. Появяваха се в кабинета му с пристегнати колани, в блузи с по няколко копчета разкопчани, откриващи малко повече от повдигнатите им гърди.

Тези, които успяваха, бяха винаги несигурни, като великолепната Силвия Кош, звездата в неговия филм „Земята на бизоните“. Преди всяко снимане тя поглеждаше към камерата като към бог и се молеше: „Направи ме красива.“ И ако тя вярваше, може би това ставаше.

Тези, които не успяваха, а това бяха повечето, ставаха плячка на посредници и продуценти, които ги завличаха в леглата си, обещавайки им роли. По-възрастните представляваха най-тъжната гледка — с грим, внимателно прикриващ бръчките под очите им и все още видими белези от лошо направени пластични операции. Приемаха малки подаръци, състоящи се от парфюми, шалчета, рокли, а после и от пари. Ставаха проститутки, дори без да съзнават. Люба знаеше каква е и не се преструваше, че е нещо друго. Беше откровена и тази откровеност й даваше сила — сила, каквато искаше да притежава той. Защо тя се промъкваше в неговите мисли?

„Забрави я“ — каза си той отново.

Но всички ние не сме ли проститутки, които продават нещо? По дяволите! Той нямаше повече да прави компромиси по отношение на своите принципи, да бъде бавачка на Брус Райън. Най-после ще впрегне всичките си сили, за да направи филм, от който да се гордее.

Колата минаваше покрай хотел „Бевърли Хилс“. Погледна часовника си — пет и тридесет. Точно по това време салонът бе пълен с хора от филмовата индустрия, уговарящи сделки. Всички се мъчеха да прогнозират какво би купила публиката в своя постоянен стремеж да направят удар. Но несигурността винаги ги караше да се застраховат с насилие, секс или ужас. Можеше ли да се надява, че „Евримен“ би имал шанс?

Колата влезе в двора на къщата му. До един раздрънкан стар форд мустанг бе паркирано елегантно сребристо ферари, което не бе виждал.

На задната седалка на мустанга забеляза ракети и топки за тенис. Това трябва да беше на Боб, треньора по тенис. Бе предложил на Боб да използва тенискорта му, докато го няма.

„Трябва да започна да играя“ — помисли си Дани и ръката му инстинктивно се насочи към стомаха му.

— Само оставете чантите пред вратата — каза той, излизайки от колата.

— Да, сър — отговори шофьорът и излезе бързо да му помогне. Дани му даде банкнота от двадесет долара.

— И се надявам да получите ролята.

— Благодаря ви — каза шофьорът признателно.

Дани мина отстрани на къщата и се изкачи по стъпалата, водещи към тенискорта. Боб го нямаше там. Близо до автомата за топки се търкаляха няколко жълти топки.

Когато се върна пред входа, колата си бе заминала, а багажът му стоеше пред вратата.

Той влезе в къщата, остави чантите и се отправи към всекидневната. Когато мина покрай аквариума, забеляза, че две от тропическите рибки плаваха отгоре, обърнати наопаки. Това го натъжи. Бе прекарвал часове, хипнотизиран от красивите цветове и движения на тези рибки. Бе уредил някой да ги храни.

„По дяволите! Не можеш да разчиташ на никого“ — помисли си той.

Качи се в спалнята си, където го удари силна остра миризма — на нощно гърне. Щорите бяха пуснати и в стаята бе тъмно. Вдигна бързо щорите и отвори прозореца. И тогава ги видя — Стефани и Боб, дълбоко заспали. Чаршафът не покриваше напълно гърдите на Стефани.

Дани ги загледа втренчено. Трябва да е било една много уморителна игра на тенис.

Той ритна силно леглото и Боб отвори очи. Стефани промърмори нещо, но не се събуди. Боб се облещи, когато позна Дани, и се измъкна от леглото, мърморейки несвързани извинения. Той си взе потните дрехи за тенис и маратонките и се оттегли заднешком през вратата.

Дани не свали очи от Стефани. Все още заспала, тя се преобърна, показвайки голия си задник. Чу как Боб се препъна в чантите. Стефани не помръдна и Дани я плесна по задника. Тя се извърна замаяно и погледна бившия си съпруг.

— Какво правиш тук? — попита тя с дрезгав глас.

— Това е моят дом, Стефани, не си ли спомняш?

— Да, но това е и моя къща!

— Не, скъпа, ако си спомняш, току-що се разведе с мен.

Стефани не отговори нищо и разтърка очите си.

— Моля, чувствай се свободна да използваш тенискорта, но бъди така любезна да се чукаш у дома си.

— Когато Патриша е в съседната стая ли?

Дани настръхна.

— Мислех, че е на училище.

— Тук сме в Бевърли Уилшир.

— Обличай се — каза Дани рязко и излезе.

Слезе долу и се отправи към ъгъла на всекидневната, където стената бе покрита със снимки в рамки — история в картини на дъщеря му: като бебе в розовото креватче, учейки се да ходи по поляната, пляскайки в басейна, докато татенцето я придържа под коремчето на повърхността на водата, върху нейното първо пони, докато треньорът държи юздите. Той погледна снимката на тримата на плажа в Малибу, където бяха отпразнували нейния десети рожден ден.

„Изглеждахме щастливи, но някога били ли сме щастливи?“

Имаше по-късна снимка на Патриша на бюрото му. Беше направена преди няколко години, когато бе на петнадесет години. Беше с шорти, откриващи дългите й стройни крака, също като на майка й. Имаше лицето на Стефани, свежата й бяла кожа и златна коса — мляко и мед. Бе красива. Той не я беше виждал от четири месеца. Копнееше да разговаря с нея. Дали все още искаше да прави филми? Имаше ли си приятел? Колко малко знаеше за собствената си дъщеря.

Завъртя телефона, не знаейки какво да говори с нея. Погледът му попадна на етажерката под аквариума. На нея бяха подредени четиринадесет тома елегантно подвързани с черна кожа сценарии. Не бе нужно да ги брои. Беше го правил достатъчно често. Повече от дузина филми, а утре щеше да започне работа по петнадесетия. Не се гордееше с нито един от тези филми. Една добре подредена редица от компромиси.

Седна до телефона и започна да драска по календара си. Редактирането на „Лондонски рок“ щеше да му отнеме месец. Днес бе октомври. Той спря.

Погледна в календарчето — днес бе Йом Кипур, най-свещеният от всички свещени дни. Това бе денят на изкуплението, когато Книгата на живота бе окончателно запечатана. В нея бе написано кой ще живее и кой ще умре, кой от вода и кой от огън. Спомняше си този ден от фермата, когато семейството постеше. Малкият Мойше бе толкова гладен. Той се промъкна в кокошарника и бързо сграбчи едно от яйцата изпод кудкудякаща кокошка. Точно бе пробил дупка в него и изсмукваше жълтъка, когато видя Тате на вратата на плевнята, който го гледаше. Тате не му се скара. Изведе го на полето и му обясни, че трябва да пости и да прекарва всеки момент от Йом Кипур в оценка на живота си, молейки прошка за минали грехове. Това уплаши Мойше. Помисли за Бог, който го наблюдава, докато смуче яйце, вместо да се моли. Страхът потисна глада му.

Сега Дани бе обхванат от същия страх. Но колко по-големи бяха греховете му! Обзе го желание да се моли. Толкова дълго не бе го правил.

„Моля те, Господи! Прости ми. Помогни ми да спася дъщеря си.“

Вдигна слушалката и набра Бевърли Уилшир. Но когато попита за Патриша Денисън, му казаха, че няма никой, регистриран с такова име! Тогава разбра грешката си.

— Апартамента на мистър Стоунъм, моля.

След две позвънявания чу гласа й.

— Патриша!

— Да. — Последва пауза.

— Обажда се баща ти.

— О, татенце, ти си се върнал.

— Точно влизам — продължи той с радостен глас.

— Как беше работата по „Лондонски рок“?

— Би била по-добре с твоя помощ.

— О, татенце… — гласът й звучеше така, сякаш щеше да заплаче. — Толкова много ми се искаше да бъда с теб, повече от всичко друго на света.

— Зная, скъпа. Съжалявам, че не можа да стане.

— Стана така, защото Д. Л…

— Не е нужно да обясняваш.

От стаята й се чу звънец.

— Можеш ли да почакаш малко, татенце? Някой звъни на вратата…

След малко тя се върна.

— Мистър Маккрачън е дошъл да ме вземе. Д. Л. ме чака в колата. Винаги се сърди много, когато закъснявам.

— Разбирам. Нека да обядваме утре заедно, скъпа.

— О, с удоволствие, но сега веднага заминавам с Д. Л. за Сан Франциско. Ще се върна следващата седмица — прибави тя бързо.

Дани се постара да не издаде разочарованието си.

— Това ще ми даде възможност да започна изрязването на филма. Какво ще кажеш за следващата сряда?

— Когато кажеш, татенце.

— Ще дойда в хотела и ще обядваме в Ел Падрино.

— Чудесно.

— Тогава в един часа? Толкова искам да те видя, Патриша.

— И аз искам да те видя. Нямаш представа колко много ми липсваше, татенце.

Чу затварянето на телефона, преди да успее да й каже довиждане. Но разбираше, че тя трябваше да бърза — Д. Л. чакаше. Тя наистина изглеждаше щастлива да го чуе, успокои се Дани, докато се отправяше да вземе багажа си.

Качи се в спалнята си и ги постави на разхвърляното легло. Стефани бе вече напълно облечена, седнала пред тоалетната масичка и слагаше на устните си кораловочервеното червило, което винаги носеше.

Той застана зад нея. Тази жена бе негова съпруга в продължение на деветнадесет години. Все още бе със стегнати гърди, плосък корем и дълги мускулести крака. Как бе възможно да злоупотребява с алкохола и да изглежда толкова добре?

— Една добра среща у дома — каза той.

— Какво, по дяволите, трябва да правя? — попита тя, гледайки го в огледалото. — Не сме женени.

— Не критикувам действията ти, а избора на мястото.

Тя се обърна назад.

— Дори не ревнуваш, нали?

— Не.

— За какво, по дяволите, се ожени за мен? Някога обичал ли си ме? — каза тя тихо.

— Моля те, Стефани, ще говорим, когато си трезва.

— Не съм пияна.

Дани отвори една от чантите, търсейки отговор на въпроса й. Дали наистина някога я бе обичал, или я бе използвал за защита на фасадата, която бе изградил?

Тя се изправи и се облегна на масичката.

— Искам да чуя да го кажеш само веднъж…

— Да кажа какво? — Той вдигна глава. Лицето й имаше тъжно изражение.

— Кажи „Обичам те“, дори и да не го мислиш.

Той се престори, че е съсредоточен в изпразването на куфара си.

— Може би и двамата се оженихме поради неподходящи причини — промърмори Дани.

Стефани не каза нищо. Той не смееше да я погледне.

— Страхувам се — каза тя с празен глас.

— От какво?

— От баща си — отговори тя просто.

— Това е глупаво. Не си малко момиче.

— Не, малка съм. И ти го знаеш. Баща ми никога не ми даде възможност да порасна, а ти много не ми помогна.

— Значи моя е грешката? — каза остро Дани.

Тя го погледна тъжно.

— Грешката е и на двама ни.

Дани не знаеше как да разговаря с нея, когато беше толкова спокойна. Обикновено изпадаше в хистеричен плач или пиянска ярост, когато се опитваха да спорят и на него не му се налагаше да й възразява с логични доводи. „Ти си пияна“ — бе удобният завършек на всеки спор.

Стефани продължи със същия тих глас:

— Но аз съм ти благодарна, Дани. Ти си ми дал малкото щастие, което някога съм имала в живота си. Аз просто очаквах твърде много — мислех, че си достатъчно силен, за да ме спасиш от баща ми. — Погледът й стана далечен. — И знаеш ли кога съм те обичала най-много?

Той седна на ъгъла на леглото.

— Когато си бил най-слаб. — За първи път тя се усмихна. — Когато си бил най-несигурен, разочарован от работата си, говорейки за този филм, който искаше да направиш… как се казваше?

— „Евримен“ — каза той тихо.

— Да, този. Ще го направиш ли някога?

— Надявам се. Сега съм намерил гледната точка.

— Разкажи ми за него. Аз съм добър слушател.

— Твърде уморен съм да говоря.

Слънцето бе вече зад дърветата, разположени около тенискорта. В стаята започна да става тъмно.

Тя се приближи и седна на леглото до него.

— Дани, нека да ти помогна.

Той я погледна с изненада.

— Да ми помогнеш?

— Да, както се казва в песента, „Нека се опитам отново“. Зная, че аз съм тази, която наистина се нуждае от помощ. Бог знае колко пъти баща ми е казвал това… Но ако можех да помогна на теб по някакъв начин поне малко… бих се харесвала повече.

Дани стана и се загледа в здрача през прозореца. По-добре помогни на себе си.

Тя го изгледа продължително, наклонила глава встрани.

— Ще се опитам — каза тя и стана, взе портмонето и пуловера си и излезе от стаята.

Дани чу ударите на токовете й върху паркета. После тя спря. Чу се бръмчащ звук. Стефани навиваше големия часовник с махало.

— Благодаря за използването на къщата ти — извика тя и затвори вратата зад себе си.

Звукът от затварянето отекна в главата му — затварянето на вратата към живота му със Стефани. Още една връзка се прекъсна. Колко ли врати оставаха отворени?

Ферарито потегли шумно от двора. После шумът се стопи в далечината. Стана тихо, много тихо.

Отвън настъпващата тъмнина се бореше с последните остатъци от великолепния залез. От другата страна на тенискорта на фона на избледняващото оранжево небе се очертаваше кафяв хълм. Картина на Търнър. Лъчите на залязващото слънце оцветяваха листата, люлеещи се леко от бриза.

Почувства се толкова самотен. Утре сутринта щеше да купи търговските вестници „Холивуд Рипортър“ и „Върайъти“. Първо щеше да прочете рубриката с некролозите, за да види дали са починали някои, които са по-млади от него. Той се чувстваше успокоен, когато прочиташе, че е починал някой по-възрастен от него. Това му даваше надежда, че ще живее достатъчно дълго, за да направи нещо значимо. Беше само на петдесет и пет. Не бе старец. Щеше да влезе отново във форма, да намали богатата храна и да играе тенис. По дяволите, сега трябваше да намери нов треньор по тенис.

Приближи се до тоалетната масичка, където бе седяла Стефани. Включи осветлението над увеличителното огледало. Бръчките по лицето му бяха дълбоки, косата над слепоочията — сива. Разгледа внимателно малките бръчици около очите си.

Не се чувстваше стар, когато бе с Люба. Младостта й се преливаше в него. С нея можеше да стане отново млад.

Бинг-бонг! Бинг-бонг! — заби часовникът. Кух звук, отекващ в неговата самота. Не можеше да понесе това чувство. Обади се на най-добрия си приятел.

 

 

Скоро Милт дойде с колата си. Втурна се през вратата с вдигнати ръце, изразявайки капитулация.

— Направих го. Уредих среща с Арт Гън. „Евримен“ получава своя шанс във вторник от два часа. Не искам да чуя дума повече за него.

Дани почти го сграбчи в прегръдките си.

— Благодаря ти — каза той, докато Милт минаваше покрай него на път за кухнята.

— За какво? Аз съм твой посредник. Това ми е работата.

Милт затръшна празния хладилник с консерва от боб в ръка.

— Благодаря ти, че дойде.

— Момченце — каза Милт, борейки се с отварачката за консерви. — Аз би трябвало да ти благодаря. Ти ме спаси от Йом Кипур. Нека Сара да пости! — Той бръкна с една лъжица в кутията. — Тръгвахме за синагогата, когато ти се обади. Казах й, че е спешно. — Милт се захили с пълна уста. — И беше наистина! Умирах от глад!

Дани не се сдържа да не се засмее.

— Но ти нямаш никаква храна. Това е проблемът при изисканите хора.

— Съжалявам, но току-що се върнах.

— Не се притеснявай — каза Милт, преглъщайки. — Това е много вкусно, въпреки че мразя боб.

Дани трябваше да се засмее.

— Добре е, че се смееш. По телефона звучеше така, сякаш ще умираш. Какво, по дяволите, се е случило?

— Всичко и нищо.

— О, разбирам — каза Милт. — Сега зная цялата история.

Настаниха се във всекидневната. Дани се облегна на полицата над камината, а Милт се изтегна на канапето. Милт идваше винаги когато го повикаше. Не питаше защо. Бе единственият човек в Холивуд, на когото Дани можеше да разчита. Колко странно, че най-добрият му приятел е евреин.

— Как е сексуалният ти живот? — попита Дани, подхващайки любимата тема на Милт. — Как е името й — Ивет? — Трудно му бе да помни имената на момичетата на Милт.

— Не питай…

— Какво искаш да кажеш? Карахте ли се?

— Не, не я виждам повече.

— Защо?

Милт нагласи очилата си и махна от брадата си няколко бобени зърна.

— Тя стана порнографска звезда.

— Каква?

— Чу ме добре — порнографска звезда.

— Не мога да повярвам. Мислех, че й осигуряваш малки роли в някои добри филми.

— Точно така — малки роли. Но тя бе нетърпелива. Бързаше да стане звезда. И успя.

— Милт, сигурен ли си?

— Видях лентата: „Около света за петнадесет минути“. Във филма правеше неща, каквито никога не е правила с мен.

Дани сподави смеха си.

— Забрави за това, Милт. Докато траеше връзката, ти доставяше удоволствие.

— Да, така направих — каза Милт, гледайки замечтано в пространството. После се обърна към Дани. — Чувал ли си за града, който бил толкова малък, че единствената проститутка била девствена? — И той се закикоти силно.

Дани поклати глава.

— Бедният Милт — толкова дълго време ти трябва, за да преодолееш едно разочарование.

Милт отново се изкикоти.

— Дани, срещнах ново момиче…

— Ето пак отново.

— Не, Дани. Това е различно. Това е сериозно.

— Добре, кажи ми.

— Мерилин е най-голямото нещо в живота ми — въздъхна Милт. — Тя е на снимки в Тусон. Участва във филм, за който аз съм посредничил. Вече не мога да измислям причини пред Сара за отиванията си в Тусон. — Той погледна към Дани с надежда.

— Нека се разберем, Милт — нямам никаква причина да летя за Тусон.

— Не се тревожи, момченце, ще намерим някаква.

— От това се страхувах — ухили се Дани и се стовари в един стол.

— Дани, тя е най-изисканото момиче, което съм виждал. Красиво момиче, богата фамилия. Баща й е шеф на борсова посредническа фирма.

— Дали Д. Л. Стоунъм им е клиент?

— Какво?

— Няма значение, продължавай.

— Тя лапна по мен, честно. Опитах се да го избягна. Но тя имаше проблеми с ролята си и ме помоли да й помогна… през следобедите.

— Обзалагам се, че си й помогнал.

— Оказа се много напориста, наистина много за такава изискана жена. Не можех да повярвам. Наистина бе хлътнала по мен, еврейчето от Бронкс. Бе отегчена от дебютантския си живот и глупавите момчета от снобските колежи.

— Има ли къща в Лонг Айлънд?

— Не — отговори Милт, изненадан от несвързаността на въпроса. — Тя се нуждаеше от някой като мен, стъпил на земята, талантлив, за да я спаси.

Дани го погледна крадешком. Милт бе много сериозен.

— Казах й, че съм твърде стар за нея, но тя отхвърли този довод. Чудесна е — една млада Дайна Мерил. Аз съм пленен. Имаме голяма любов. О, Дани, когато съм в леглото с нея, се чувствам само наполовина евреин.

— Това е страхотно — каза Дани без ентусиазъм.

— Но е ревнива — добави гордо Милт. — Веднъж изпадна в ярост, когато се обади Сара. Не иска да ме дели с никого. — Той въздъхна. — Завиждам ти. Ти си разведен. А Сара е като воденичен камък на врата ми.

Дани въздъхна тежко.

— Всички носим воденичен камък на врата си, Милт.

Милт погледна въпросително към Дани.

— Проблем ли имаш?

— Да.

— Значи не си ме поканил тук, за да говорим за моя любовен живот?

Дани не отговори.

— Добре, кажи на Милти.

— Това е Люба.

— Това момиче от Лондон, за което ми каза?

— Да.

— О, не, Дани. Мислех, че си приключил с това.

— Опитах се Милт, повярвай ми. Би ме било срам да ти кажа какво направих, за да скъсам връзката. Но не мога да я забравя. Мисля, че съм влюбен в нея.

— Влюбен в нея? Дани, не говориш сериозно. Казах ти по телефона — тя ти носи само проблеми. Тя е проститутка!

— Забрави това, Милт — каза Дани остро.

— Дани, Дани — опита се Милт да го успокои. — Ти сам каза — тя е проститутка. Вероятно се чука с някой в този момент.