Кърк Дъглас
Танц с дявола (5)

Глава трета

1945 г., Сиракюз, Ню Йорк

През целия полет от Триест до Сиракюз Дани беше замаян. Стиснал юмруци, седеше напрегнат на борда на военния транспортен самолет, притиснат плътно срещу Тайроун, черния морски пехотинец, който го бе извел от Сан Саба. Взводът от парашутисти, който се състоеше само от чернокожи, пееха и се шегуваха, щастливи, че се прибират у дома, но Дани не бе сигурен какво означава „у дома“. Знаеше само едно — че той и Тайроун ще бъдат разделени.

Те бяха заедно от деня, в който преди три месеца Тайроун го изведе от Сан Саба. В началото Тайроун мислеше да го качи на големия военен камион с другите освободени евреи, но Дани се държеше отчаяно за врата на негъра.

— Отивате на хубаво място, не се страхувай — опита се да го успокои Тайроун. Но Дани продължаваше още по-здраво да се държи за него, спомняйки си камиона, който бе отвел цялото му семейство от фермата. Войникът го остави на земята и се наведе, за да разговаря с него, но очите на Дани изразяваха ужас.

— Да те вземат дяволите — каза накрая Тайроун, хвърляйки момчето на рамото си, и скочи върху зеления джип. Взе Дани със себе си в малкия изоставен хотел, където бе разквартируван взводът парашутисти. Командващият лейтенант се престори, че не вижда това малко бяло момче сред своите войници.

Дани стана талисманът на взвода. Войниците се забавляваха с неговия огромен апетит. Дани си насипваше огромни порции телешка яхния. Научиха го на елементарен английски, като първите думи, които научи, бяха „Geronimo“^[1] и „осирам се“. После взводът бе върнат в базата му в Сиракюз.

— Не се притеснявай, Дани, идваш с нас — увери го Тайроун. Но когато военният транспортен самолет запали двигателите си, Дани започна да трепери като лист. Къде отиваше? Какво щеше да стане?

Когато най-после се приземиха, мъжете изреваха и изкрещяха радостно. Тайроун го взе на ръце и го отнесе до един голям черен автомобил с надпис на вратата „Сиропиталище Сейнт Джон“. Отвътре изникна една пирамида от черен плат.

— Аз съм сестра Мария Тереза — каза тя.

Дани погледна нагоре към дундестото и бледо лице, изпъкващо на фона на черното й покривало на главата и преливащо над ярко белия й нагръдник.

Тайроун каза:

— Тя ще се погрижи добре за теб. — Прегърна набързо Дани и извика през рамо: — Довиждане, парашутист, — тичайки да се присъедини към взвода си.

 

 

Сиропиталището не бе нищо повече от един реконструиран склад. Усилията на монахините да го разкрасят — с живописни картинки на страдащи светии и мъченици — не допринасяха много за това да се прикрие мрачният изглед. Сиропиталището приютяваше сто и двадесет момчета на възраст от шест до десет години. Повечето от тях бяха дадени като бебета за осиновяване в домове за отглеждане до училищна възраст и след това изпратени тук.

Заведоха Дани в стаята му — гола килия, боядисана в бяло, с шест легла покрай стената. Прозорците представляваха тесни процепи, разположени толкова високо, че трябваше да се стъпи на стол, за да се погледне навън. Нещо тук напомняше на Дани за Сан Саба. Чудеше се какво би могъл да види през прозореца.

Сестра Тереза му обясни, че тъй като е по-голям от другите, ще отговаря за чистотата и оправянето на леглата. Той й отговори:

— Няма да се осера.

— Света Богородице — възкликна сестра Мария Тереза, прекръствайки се. — Никога не използвай такива думи.

Оттогава Дани само кимаше, когато получаваше указания.

Управителката на сиропиталището бе по-малко дружелюбна. Бе поразена, когато той й каза, че циганите не получават религиозно образование. Малките й очи, поставени дълбоко в изпитото й лице, го изучаваха през дебелите стъкла на очилата с метални рамки.

— Трябва да поправим това — каза тя и незабавно му определи часове по катехизис, за да се подготви за кръщаване и за светото причастие. Той не се противопостави пряко, но се учеше зле, преструвайки се, че не разбира достатъчно английски. Управителката най-после се съгласи да отложи работата с една година. Междувременно го записаха в близката гимназия.

Дани знаеше, че минава за чудак. В сиропиталището момчетата страняха от него и имитираха зад гърба му тежкия му акцент. В училище децата бяха дори по-жестоки, подигравайки му се открито винаги когато бъркаше думите в клас.

Учителката му по английски, мисис Маргарет Денисън, изключително много му съчувстваше за тези проблеми. Поглеждаше строго към учениците, които се осмеляваха да му се подиграват. Тя бе висока, привлекателна жена на средна възраст с аристократична осанка. Винаги носеше дантелени яки и леко миришеше на лавандула. В първия му учебен ден тя го задържа след училище и му даде един учебник по английски за начинаещи, като му показа как да го ползва. С нейна помощ ученето му се стори по-малко мъчително.

Тя бе първият му приятел в Америка. Вторият бе Рой, шестгодишно момче, което спеше в стаята му.

Рой бе слаб и хилав, с рядка коса, мигащи кафяви очи и лунички на горната част на носа си. Постоянно разтеглените му в усмивка устни разкриваха два предни зъба, раздалечени един от друг. Дани забеляза, че другите момчета често използваха Рой да им върши работата — чистене на пода или миене на чиниите. В замяна му позволяваха за кратко време да играе бейзбол. Дани не разбираше играта, но виждаше, че Рой съвсем не е атлет независимо колко усърдно се стараеше.

Един ден, подстрекаван от другите момчета, Рой започна да се подиграва на Дани под душа:

— О, имаш смешна пишка — закикоти се той, сочейки с пръст обрязания член на Дани. — Може ли да я видя?

Когато малкото момче се приближи към него, Дани почувства, че гневът се надига в него. Той го блъсна, Рой се подхлъзна и падна върху покритата с плочки стена. Рой удари носа си и веднага от него бликна кръв. Дани нямаше намерение да го блъсне толкова силно, но Рой бе толкова крехък, толкова лек, че просто полетя. Другите момчета се разпръснаха бързо, но Дани, виждайки, че малкото момче се е свило до стената, се опита да спре кръвта с кърпата си.

Сестра Мария Тереза стоеше отвън, раздаваше кърпи и проверяваше дали момчетата са се измили зад ушите си. Когато Рой излезе, все още кървящ и със сълзи по лицето си, тя възкликна:

— Рой, какво се е случило?

— Нищо — промърмори Рой.

Тя погледна заплашително към гузното лице на Дани и настоя:

— Някой удари ли те? Блъсна ли те?

— Не, не — каза Рой. — Сам се подхлъзнах и паднах.

Същата вечер, когато изгасиха лампите, Дани се приближи до леглото на Рой.

— Благодаря ти много — пошепна той.

— Ще ме научиш ли да играя добре бейзбол? — отвърна му шепнешком Рой.

— Не знам да играя бейзбол — отвърна му Дани.

— Ще ми прочетеш ли приказка? — настоя Рой.

— И в това не съм добър — каза Дани, като си спомни колко много обичаше да слуша приказки в леглото, — но ще се опитам.

От този ден станаха неразделни. Хранеха се заедно, Дани го пазеше от по-яките момчета, които му досаждаха. Рой подкупи едно момче да спи на леглото до Дани, като му даде най-ценното нещо от своята кутия за пури — изсъхнала кожа от жаба. Момчето донесе тайно една стара бейзболна топка и те си я подхвърляха напред-назад, докато Дани учеше правилата на играта.

После Рой успя да се сдобие с фенерче отнякъде, за да може Дани да му чете приказки в леглото, след като сестра Мария Тереза загасваше лампите. Обикновено Рой заспиваше, преди Дани да е свършил приказката.

Дани прекарваше часове в мизерната библиотека на сиропиталището, опитвайки се да намери интересни приказки за Рой. Когато намери екземпляр от приказките на Ханс Кристиан Андерсен, той взе в ръце богато илюстрираната книга и започна да я прелиства възбудено. Изведнъж спря. Пред очите му бе картина на Дявола и неговите ученици, летящи сред облаците със своето огледало. Гледаше втренчено картината, докато очите му почнаха да горят. Стисна ги силно и затвори книгата. Захвърли я толкова силно на рафта, че тя падна на пода зад него.

 

 

Дани напредваше бързо в училище и мисис Денисън се гордееше с него.

Един ден тя предложи Дани да ходи по-често на кино — това щеше да бъде по-добре за неговото произношение и за мисленето му на английски.

Дани се почувства неловко.

— Никога не съм ходил на кино.

— Никога? Разбира се, трябваше да се сетя. Ти си в тази страна само от шест месеца. Ще трябва да поправим това. Един от най-хубавите ми спомени от младостта е посещението ми на дневно представление.

На следващата събота двамата взеха автобуса за града. На Дани почти му се виеше свят от вълнение. Никога не бе виждал толкова много хора — всички бързаха, носеха пакети, блъскаха се. Преминаваха коли, разплисквайки рядка кал, свиреха клаксони, дрънчаха звънци на тролейбуси, светваха червени, зелени и жълти светлини, на всеки ъгъл се виждаха живописни надписи, рекламиращи предимствата на напитки, перилни препарати, автомобили. Минаха покрай улични продавачи, които продаваха печени кестени и странни сухи бисквити, за които мисис Денисън каза, че се наричат солети, и въпреки че бе зима, видя деца, които ядяха сладолед. Всеки бързаше нанякъде и никой не се притесняваше от какофонията от звуци или от лабиринта от улици.

Мисис Денисън го заведе до една пресечка и тогава Дани го видя. В следобедната светлина грееше яркосин надпис — „Риалто“. Наредиха се на дълга опашка и бавно започнаха да се приближават до касата за билети, която приличаше на миниатюрна Тадж Махал. С усмивка мисис Денисън подаде на Дани четвърт долар, за да си купи сам билета. Той бе зашеметен, когато влязоха в кръглата зала. Пред очите му танцуваше фонтан от разноцветна пяна — червена, зелена и синя вода. Как ли го правеха? Мисис Денисън го поведе по огромен кръгъл килим до една вита стълба с масивни мраморни перила. Дани не забеляза пукнатините по мрамора, оръфаните краища на килима или лющещата се боя. Това, което възприемаше, бе магията.

Качиха се на балкона. Пред тях се простираше грамадна зала. Огромни колони, боядисани в златно, се издигаха към небосвода на тавана, където блещукаше цяла галактика от звезди. Заведоха го до стол от червено кадифе, докато все още зяпаше с широко отворена уста, опитвайки се да възприеме това, което виждаше. Внезапно долетя величествен звук от високи златни тръби, разположени в един ъгъл. Той потрепери. Дори не се сещаше за мисис Денисън. Точно пред тях една тежка завеса почна бавно да се вдига, докато музиката затихваше и светлините постепенно отслабнаха. Зад завесата се появи голям бял екран. В залата стана съвсем тъмно и Дани се уплаши.

— Надявам се, че ти харесва — чу се гласът на мисис Денисън, но той не можа да отговори. В този момент сноп светлина проряза тъмнината, осветявайки екрана с образите на един друг свят. Затръбиха тромпети и рицари в доспехи се впуснаха по един хълм. Кралят препускаше в галоп към своя замък, крал Хенри V — Лоурънс Оливие. Това бе първото запознаване на Дани с Шекспир.

Това се превърна в седмичен ритуал. Всяка събота след обяд Дани и мисис Денисън седяха един до друг и ядяха пуканки в полупразния киносалон с очи, приковани към екрана.

Дани не помръдваше от мястото си, докато и последният образ на екрана не изчезнеше. Мразеше, когато екранът оставаше безжизнен и лампите светваха. Сега вече знаеше всичко за филмите, звездите, продуцентите, сценаристите, кинематографите. Не познаваше постиженията на Джаки Робинсън в бейзбола през 1947 година (нещо, което всички момчета в сиропиталището, в това число Рой, можеха да рецитират наизуст), но със сигурност знаеше, че Роналд Колмън е получил „Оскар“ тази година за „Двоен живот“.

Дани обичаше тези сенки, проектирани от сноп светлина. С възхищение наблюдаваше как Харолд Ръсел в „Най-добрите години на нашия живот“ си наливаше чаша кафе със стоманените куки, които бяха заместили ръцете му. Когато лампите светнаха, Дани, преглъщайки сълзите си, с изненада забеляза, че някои от мъжете, които си отиваха, плачеха.

Когато се върна в реалния свят, Дани забеляза, че и мисис Денисън също е трогната. Тя му каза тихо:

— Филмите трогват хората от цял свят. Те са една много важна форма на изкуство, толкова колкото и литературата и може би по-въздействаща.

„Да — мислеше си Дани, — чувствам тази сила.“

През следващата седмица той работи по-усърдно от всеки друг път в училище и направи старателно в сиропиталището всичките си домашни работи. Мечтаеше за събота, предвкусвайки следващото приключение — Фред Астер във „Великденски парад“. Но мисис Денисън не можа да го вземе.

Той бе съкрушен. Прекара сутринта, крачейки из стаята си неспокоен, самотен. Рой беше навън. Бейзболният отбор най-после го бе приел като резервен играч. Дани чуваше виковете им. Стъпи на един стол и погледна през тесния прозорец към играчите. Рой седеше на една пейка сам, с измъчено изражение на лицето и държеше бухалка, която изглеждаше голяма колкото него. Очевидно Дани не бе единственият, който се съжалява.

Погледна към стенния часовник. Беше почти дванадесет и половина. След половин час Фред Астер щеше да танцува в Риалто. Трябваше да види това. Сложи си кепето на сиропиталището, което всички момчета бяха задължени да носят, и се измъкна на пръсти покрай канцеларията на управителката.

— Къде отиваш, Даниъл? — стресна го гласът на сестра Мария Тереза точно когато стигна до изхода.

— Мисис Денисън ме чака — промърмори той.

Тя кимна и се прибра в канцеларията, поклащайки се. Премалял от облекчение, Дани изтича на улицата.

Нямаше пари, но бе измислил нещо. Когато пристигна в киното, мушна кепето си в джоба и застана на опашката до една солидна на вид жена. Когато тя приближи касата, Дани застана на входа до разпоредителя.

— Майка ми купува билет в момента — каза той, сочейки зад себе си.

Когато го пуснаха вътре, Дани побърза по стълбите към балкона и се сви на един стол в ъгъла. Не се успокои, докато светлините не избледняха. Но щом музиката засвири, забрави всичко, потропвайки заедно с Фред Астер с такова увлечение, че жената до него го подритна по крака.

Малко преди края на филма Дани се измъкна през една странична врата и побърза към сиропиталището. Танцуваше по стъпалата, покрай които минаваше, като въртеше в ръце един клон от дърво, имитирайки Астер, и си пееше: „Пристъпвайки с моята любима… чудесно е да се чувстваш толкова добре… никога не съм се чувствал така щастлив…“

Когато отвори вратата, видя, че сестра Мария Тереза е все още дежурна.

— Благодаря ви, мисис Денисън! — извика той от улицата. Кимна учтиво на монахинята и се качи бързо в стаята си.

Реши да не казва на мисис Денисън какво е направил. Не каза дори и на Рой.

 

 

Неделите бяха най-лошите дни в сиропиталището. Всички момчета трябваше да стават необичайно рано за утринната служба от шест часа в близката църква. Пасторът не обичаше те да заемат пейките през посещаваните служби в по-късните часове. Когато се връщаха, трябваше да се подготвят за срещите с кандидатите за осиновители. Управителката винаги се обръщаше към съпружеските двойки, като възхваляваше акта на предоставяне на дом на едно нещастно сираче и наблягаше на получаването на отплатата за такава постъпка от небето. После момчетата влизаха и заставаха в четири редици, изложени на показ като някаква стока. Те пееха химн, докато възрастните дъвчеха своите препечени филии и яйца, разглеждайки ги с интерес. До края на закуската поне едно от момчетата се сдобиваше с нови родители.

В сиропиталището Дани често бе чувал хората да си говорят, че е твърде голям, за да бъде осиновен. Това го радваше. Бе свикнал с нещата и не му се искаше те да се променят отново. Учеше се добре в училище, бе загубил акцента си и вече бе приет от другите. Единственото нещо, което го безпокоеше, бе, че могат да вземат Рой. Както много други момчета Рой гледаше с надежда съпружеските двойки и обичаше да си мечтае за новия дом. Той каза на Дани, че е бил захвърлен като бебе и не познава родителите си.

— Помниш ли майка си и татко си, Дани? — попита той веднъж.

Но Дани отбягна въпроса му, като отговори сухо:

— Не искам да говоря за това.

В неделя вечер, след като отново бе отхвърлен, Рой имаше кошмари и понякога се подмокряше. Това ужасно го притесняваше. Наказанието за напикаване бе сурово. Ако хванеха някое момче, то не получаваше обяд и трябваше да стои в трапезарията с надпис на врата „Аз подмокрям леглото си“. На няколко пъти Дани му донесе тайно чисти чаршафи от шкафа в коридора, докато другите все още спяха, и помогна на Рой да оправи леглото си, преди сестра Мария Тереза да е разбрала. Влажният чаршаф се скриваше в пружините на леглото до следващото пране.

Една нощ Дани се събуди от шепот в ухото:

— Изпишках се в леглото.

— О, не! Пак ли?

Сънен Дани се измъкна от леглото и се отправи към шкафа в коридора. Но когато бръкна вътре, се оказа, че е празен. За момент изпадна в паника. После се върна тихо в стаята.

— Само мълчи — заповяда той на Рой, измъкна мокрия чаршаф и го размени със своя.

— Но ти ще бъдеш наказан — промърмори Рой.

— Заспивай — каза му Дани сърдито, като се мушна в мокрото легло. — Много си слаб, за да пропуснеш още един обяд.

Заспивайки, той чу гласа на Рой.

— Дани…

— Какво сега?

— Може би ще ни осиновят заедно.

— Може би.

Най-лошият момент за него в сиропиталището бе, когато трябваше да стои в трапезарията с този ужасен надпис на врата.

 

 

В края на учебната година имаше рецитал в приемната и мисис Денисън накара Дани да запомни едно стихотворение.

— Не се страхувай, Даниъл. Сега английският ти е много добър. Ще бъда на първия ред. Ако се уплашиш, само ме погледни. Аз ще шепна думите заедно с теб.

Но на него не му се наложи да поглежда към нея, докато рецитираше без акцент:

Ако можеш да мечтаеш, но не позволиш на мечтите

да те овладеят;

Ако можеш да мислиш, но не позволиш мислите

да станат твоя цел;

Ако можеш да посрещнеш триумфа и нещастието

и да се справиш с тези два измамника…

Публиката започна да го аплодира. Това му бе приятно. Същата вечер той разказа на Рой за това. Рой също бе запомнил стихотворението. Нямаше избор, след като Дани в течение на две седмици му бе чел само това, докато и двамата го научиха наизуст без грешка.

Дани насърчи Рой да рецитира стихотворението на следващата среща с осиновители. Рой го направи и реакцията бе възторжена. Дори и управителката се усмихна. Една бузеста двойка съпрузи го аплодираха по-шумно от другите. Дани пръв забеляза, че те разговарят с управителката, докато момчетата миеха чиниите. Досети се, че искат да осиновят приятеля му.

Дани трябваше да прикрие чувствата си, когато видя щастливото лице на Рой. Трябваше да си признае, че родителите на Рой му бяха симпатични. Кръглите им розови лица се озаряваха от широки усмивки. Щяха да бъдат добри родители за слабичкия дребен Рой. Сигурно щяха да го охранят. Каза това на Рой, докато му помагаше да си приготви нещата. Не отне много време. Всичко, което Рой притежаваше, се събра в неговата кутия от пури. Позволиха му да вземе със себе си само дрехите, които имаше на себе си. Новите му родители чакаха долу.

Рой се втурна към вратата. Дани не можа да помръдне. Дъхът му секна и имаше чувството, че потъва надълбоко под вода, без да има сили да изплува нагоре за въздух.

Изведнъж Рой се обърна с разтревожено изражение на лицето.

— Дани, не бихме ли могли да измъкнем един чаршаф от шкафа, само един, и да го сгънем плътно в кутията за пури. Знаеш, нали, за всеки случай…

— Не се тревожи — успокои го Дани. — Няма да се случи пак. Ще имаш нов баща, нова майка, хубава къща, собствена стая. Няма да имаш кошмари вече. Ще спиш добре.

— Но какво ще правя, ако… — настоя Рой.

— Е, просто кажи на майка си да ти прочете приказка.

После му извика рязко:

— Хайде!

Дани занесе кутията на Рой долу, където чакаха родителите, все още усмихнати. Когато го поведоха към колата, Рой се откъсна от тях и се втурна назад. Обви ръце около Дани в силна прегръдка. Крехкото му тяло се тресеше от силни ридания.

— Обичам те, Дани. Никога, никога няма да те забравя.

Дани замръзна на мястото си. Когато колата изчезна от погледа, той все още бе там. Буцата, заседнал а в гърлото му, остана още за дълго.

 

 

Сега повече от всякога бе благодарен за приятелството си с мисис Денисън. Каза й, че малкият Рой вече има истински дом и за това, колко много му липсва.

— Може би някои добри хора ще дойдат и ще те осиновят — каза тя.

Дани поклати глава:

— Не. Твърде голям съм. На петнадесет години съм.

На следващата неделя, докато пееше в хора, Дани с изненада забеляза, че мисис Денисън е седнала на една висока маса до слаб мъж с дълги кичури сива коса, покриващи оплешивяващо теме. Той помисли, че е неин баща, но по-късно научи, че е съпругът й. Мистър Джон Денисън бе пенсионираният бивш директор на гимназията. Бяха се оженили преди десет години, когато тя бе назначена там за учител по английски. Това бе първи брак и за двамата.

След закуска Дани бе повикан в канцеларията на управителката, където чакаха семейство Денисън. Знаеше, че ще се случи нещо важно — всички лица издаваха това.

Управителката му кимна зад очилата си.

— Седни, Даниъл. Имаме нещо да ти кажем.

Дани седна бавно и погледна въпросително към мисис Денисън.

— Даниъл — каза тя, — ние никога не сме били ощастливени с дете и бихме искали да те приемем за наш син.

— Да, мое момче. — Мистър Денисън се усмихна леко и се закашля.

Дани изпадна във възторг.

— Наистина ли?

— Да, наистина — мисис Денисън се наведе към него и го целуна по челото.

 

 

Преди да напусне сиропиталището Сейнт Джон, той помоли сестра Мария Тереза да му даде адреса на Рой, но тя поклати глава:

— Никога не даваме такава информация, Дани. Знаеш това.

— Но той бе най-добрият ми приятел…

— Зная. Но в живота често се налага да потиснем такива временни връзки и да се заемем с това, което е важно. Спомняш си защо сме на тази земя, Дани — да обичаме и служим на Бога.

Дани усети, че буцата в гърлото му се връща. Никога повече нямаше да види Рой. Никога нямаше да може да му разкаже за фермата, за Маме, Тате и Рахел. Как му се искаше да е споделил своята тайна с единствения човек, на който вярваше, че ще я запази. Понякога беше изпитвал желание да я сподели с него, но нещо винаги го бе възпирало.

Сега имаше нов живот и ново име. Бе станал Даниъл Джон Денисън, син на мисис и мистър Денисън. Имаше собствена стая на втория етаж на малката им къща, която приличаше на другите къщи на тясната улица, залесена с дървета. Леглото му, сгушено в една ниша под наклонения таван, гледаше към прозореца, където мисис Денисън трупаше една върху друга възглавници на цветя, за да направи място за сядане пред прозореца. В чекмеджето под това място той прибра парашутистките пагони, които му бе подарил Тайроун, и бейзболната топка, с която си бяха играли с Рой.

Цялата къща миришеше на лавандулов сапун и отразяваше викторианския вкус на мисис Денисън — покритото с кретон богато канапе, лампите с ресни, плетените салфетки, за които Дани научи, че се наричат мильо.

Няколко пъти мистър Денисън подхвана въпроса за произхода на Дани, но Дани винаги даваше един и същи кратък отговор: Бе отделен от семейството си през време на войната и бе стигнал до Сан Саба. Мисис Денисън обикновено сменяше темата и никога не настояваше. Но в моменти на особена сърдечност между тях го наричаше „моето малко циганче“. Но такива нежности бяха рядкост и тя дори не го наричаше Дани, а Даниъл, сякаш бе по-голям.

Тъй като мистър Денисън, когото Дани някак си не можеше да нарече „татко“, бе често болен, Дани прекарваше много повече време с новата си майка. Всяка сутрин отиваха заедно на училище. Вечер вкъщи тя продължаваше да му помага с английския. Всяка събота продължаваха да ходят на кино.

Мистър Денисън настоя Дани да посещава сутрешните църковни служби в неделя. Те принадлежаха към Първата епископска църква и по-късно Дани научи, че мисис Денисън е убедила много трудно управителката на сиропиталището да разреши той да бъде осиновен от некатолически дом. Дани не намираше църковните служби различни от католическите. Бяха също толкова скучни. За щастие скоро му бе спестена тази досада. Когато здравето на мистър Денисън се влоши и той започна да прекарва много време в леглото, църковните служби бяха забравени.

Интересът на Дани към киното нарастваше. От време на време отиваше в универсалната библиотека в Сиракюз, за да чете книги по кинематография. Сега, когато ходеше на кино с мисис Денисън, той обръщаше внимание на това, как се създава илюзията за действителността, как светлината и сенките правят настроението.

Една събота мисис Денисън го заведе да види „Бяла топлина“. Дани седеше хипнотизиран на ръба на стола, когато гангстерът Джими Кагни, преследван от полицията, се изкачи по една стълба на върха на огромен резервоар за гориво. Застанал сред бушуващите пламъци, Кагни извика:

— Погледни ме, майко, аз съм на върха на света!

Погълнат от пламъците, резервоарът експлодира. Дани възкликна и мисис Денисън го стисна за ръката.

— Съжалявам, Дани. Не трябваше да те водя на такъв жесток филм.

— Но е добре направен. Не ти ли изглеждаше реален?

— Твърде реален. Беше зловещ.

Дани не отговори, макар че му се искаше да каже: „Само ако можех да правя филми като този.“

 

 

На шестнадесетия рожден ден на Дани семейството си раздели една шоколадова торта и малка бутилка шампанско. Мистър Денисън седеше сковано на масата, облечен в своя халат. Не пи шампанско, но все пак вдигна тост:

— Честит рожден ден на нашия син.

Той не можа да продължи, обхванат внезапно от спазъм в гърдите си. Мисис Денисън му даде хапче. Тя и Дани отпиха от шампанското и тогава тя донесе едно малко пакетче, увито елегантно. Дани го отвори. Вътре имаше ръчен часовник от неръждаема стомана с черна кожена каишка. Той бе толкова развълнуван, че не можа да закопчае каишката, и мисис Денисън трябваше да му помогне. Никога преди това не бе имал часовник. Благодари им неколкократно.

— Това бе достатъчно вълнение за всички ни — каза мисис Денисън. — Джон, трябва да се върнеш на леглото — разпореди тя и му подаде хапче за сън с чаша вода.

— Ти току-що ми даде едно — каза мистър Денисън.

— О, Джон, започваш да забравяш. — Тя се усмихна, слагайки хапчето в устата му и чашата вода пред устните му.

Дани не каза нищо, докато й помагаше да занесе чиниите в кухнята.

— Добре, новорожденико, приготвяй се да си лягаш, но не забравяй да си напишеш домашните.

— Няма да забравя, Маргарет.

Приятно й бе да я нарича Маргарет, когато бяха сами. Целуна го леко по бузата.

— Малко по-късно ще се кача да ти помогна.

След като взе душ, Дани си облече чистата пижама, която бе поставена на леглото, и се зае с домашното си. Обичаше да чете стихотворенията, които учеха в часовете на мисис Денисън. Тя често го караше да ги чете на глас. Сега английският му бе безупречен. Никой не би могъл да отгатне произхода му.

Вратата се отвори тихо и тя влезе. Той с изненада видя, че е облечена с прилепнала към тялото й нощница с деколте вместо с белия хавлиен пеньоар, който обикновено носеше преди лягане.

Когато тя седна на леглото до него, Дани не можа да отдели очи от гърдите й. Очертанията на зърната й се виждаха под тънката материя.

— Честит рожден ден, Даниъл — каза тя, посягайки да го прегърне. — Ти си такава радост и за двама ни.

— Отново ви благодаря за часовника — заекна Дани, хипнотизиран от присъствието й.

Гласът й звучеше унесено и тя продължи да говори, сякаш не го е чула.

— Никога няма да забравя оня момент, когато ти рецитираше стихотворението на Киплинг в приемната. Не ти се наложи да ме погледнеш дори веднъж. Ти стоеше изправен, уверен в себе си, висок и красив. „Ако можеш да изпълниш неумолимата минута/С шестдесет секунди бърз бяг/ Твоя е земята и всяко нещо в нея/И нещо повече — ти ще бъдеш Мъж, сине мой!“

Той усещаше гърдата й на бузата си, докато тя галеше къдриците му. Сърцето му биеше лудо и се чудеше какво да прави с потните си ръце.

— О, погледни — каза тя, кимвайки към прозореца. — С другата си ръка загаси лампата. — Не е ли така много по-добре?

— Да — измърмори той.

Тялото му затреперя, когато тя легна до него. За част от секундата изпита желание да скочи от леглото и да избяга. Но в този момент тя го целуна по затворените устни, разтваряйки ги нежно с върха на езика си. Той усети топлина между краката си.

— На шестнадесет години си. Чувстваш ли се мъж? — попита тя с лек смях.

Преди да успее да отговори, тя го целуна отново. Този път устата му бе отворена, когато езикът й докосна неговия. Ръката й се вмъкна под пижамата му и го погали по корема.

Дани я обхвана с ръце и я прегърна силно. Ръката й се спусна по-надолу.

— Да — пошепна тя. — Ти си мъж.

 

 

От този момент правенето на любов с Маргарет Денисън стана част от съботния ритуал наред с ходенето на дневно кино. Дани често се чудеше дали мистър Денисън получава допълнително хапче през тези дни.

Сега той обръщаше повече внимание на момичетата в клас с техните малки напъпили гърди. Едно хубаво момиче, което седеше до него в час по биология, го покани за шестнадесетия си рожден ден. В събота след вечеря той се втурна в стаята си, където вече бе приготвил най-хубавата си бяла риза, морскосин костюм и кафява връзка. Докато си лъскаше обувките, Дани си тананикаше „Излизайки с моята любима…“. После затанцува надолу по стълбите. На площадката стоеше мисис Денисън със замръзнала усмивка.

— Надявам се, че ще прекараш добре на забавата, Даниъл?

Тонът го изведе от равновесие.

— Няма да стоя до късно, майко… а-а, Маргарет.

Очите й сякаш го пронизваха.

— Защо, Даниъл… стой, колкото искаш. Сега е събота. И не се тревожи за мен.

— Ако не искаш, може и да не отида.

— Достатъчно голям си, за да взимаш сам решения. Направи това, което смяташ, че е най-правилно.

Тя се обърна и си отиде.

Дани стоеше, играейки си несъзнателно с часовника си. Бавно, с наведена глава тръгна обратно по стълбите.

 

 

Когато наближи краят на гимназията, мисис Денисън започна да го убеждава да остане вкъщи и да се запише в университета в Сиракюз, но Дани знаеше, че трябва да се махне. През последната година се чувстваше ограничен, без да може да има приятелки, усещайки негодуванието на мисис Денисън дори когато излизаше с другите момчета.

Но тя не можеше нищо да направи, след като Дани получи стипендия за Института по хуманитарни науки на Южнокалифорнийския университет.

Беше 1950 година. Другите щяха да я запомнят като годината, в която президентът Труман оцеля при атентат, или годината, в която Джоузеф Маккарти започна антикомунистическата хистерия. Но Дани я запомни като годината, в която „Всичко за Ева“ с Ани Бакстър и Бети Дейвис спечели „Оскар“. Това бе последният филм, който гледаха заедно с мисис Денисън в деня преди неговото заминаване за Западния бряг.

 

 

Той бе изненадан колко гореща е Калифорния през септември. В Сиракюз листата пожълтяваха и започваха да падат, но тук цъфтяха цветя, а към ясносиньото небе се издигаха палми, толкова високи, че се чудеше какво ги държи, за да не се прекатурят.

Дани вървеше из многолюдния университетски град с трепет, поглеждайки към другите студенти. Те се държаха напълно свободно, разхождайки се, облечени в тениски с гръцки букви, обозначаващи организациите, към които принадлежаха. Той се колебаеше дали да се обърне към някого и когато го направи, езикът му бе вързан. Беше на осемнадесет години, но се чувстваше като малкото момче, което току-що влизаше в сиропиталището Сейнт Джон.

Изпитваше носталгия към дома. Липсваше му сигурността, която му даваше мисис Денисън. През първата седмица й пишеше всеки ден. Но скоро започна да забелязва, че хубавите студентки си шепнеха „Толкова е красив“. Канеха го на много забави и той имаше все по-малко време или нужда да пише вкъщи толкова често. Зависимостта му от мисис Денисън бе напълно прекъсната, след като си намери работа като сервитьор в една закусвалня и повече не се нуждаеше от малката сума пари, които получаваше от нея всяка седмица.

Като отличен студент той получи покани от няколко организации, но когато получи предложение от една еврейска организация, бе силно развълнуван.

— Трябва да е грешка, аз не съм евреин — каза той смутено на човека, който го бе поканил.

— Това няма значение, нямаме ограничения — бе отговорът.

Дани бе изумен. Защо канеха него? Какво подозираха?

Когато се върна в стаята си в пансиона, той заключи вратата и се погледна в огледалото над мивката. Разгледа черната си къдрава коса и изви глава така, че да види правия си нос в профил. Не приличаше на евреин. Мисис Денисън веднъж каза, че прилича на актьора Робърт Тейлър. А Тейлър със сигурност не бе евреин. А може би беше?

Дани се възползва от шанса да влезе в дружеството Сигма Алфа Епсилон — САЕ, считано за най-изисканата група в студентския град. Всички членове се обличаха много елегантно, държаха се с чувство за превъзходство и имаха приятелки с дълги загорели крака и изрусени от слънцето коси. Клубът на САЕ бе най-внушителното здание в студентския град — голямо, бяло, двуетажно, със сводести прозорци и широка веранда с високи дорийски колони от двете страни.

Очаквайки нервно встъпителния разговор, Дани пристигна в клуба рано. Бе посрещнат от старши член на организацията, който носеше тъмносиня жилетка с емблемата на САЕ върху джоба на гърдите, бродирана в златно. Въведоха го в стая, която приличаше на библиотека, със стени, покрити с книги. Около голяма махагонова маса седяха четирима старши членове, облечени с еднакви сини жилетки. Дани чувстваше с притеснение колко неуместно е неговото кафяво спортно сако.

Президентът на дружеството, който говореше с предвзет, почти британски акцент и пушеше лула, задавайки учтиви въпроси, и Дани си помисли, че всичко върви много добре. Тогава президентът се облегна назад в стола си и вдигна лист хартия.

— Тук имам съобщение, че сте бил поканен да влезете в Алфа Бета Гама.

— Да, но…

— Да, сър — подсказа един от присъстващите.

— Да, сър. Искам да кажа… точно се опитвах да обясня, че… а-а… са направили грешка.

— Значи не сте евреин?

— Не, сър. Семейството ми са членове на епископска църква.

Президентът размени погледи с другите и след това се обърна топло към Дани:

— Просто задаваме по няколко въпроса на кандидатите. Надявам се, че не възразявате.

Дани постъпи в САЕ без повече проблеми. Сега той също носеше синя жилетка с гръцки букви, бродирани в златно. Разхождаше се из студентския град подръка със сексапилно момиче — най-красивото момиче в класа. Тя бе дошла от строг пансион за момичета и бе напълно готова да го удари на живот.

Въпреки че го канеха на много места и бе популярен, не бе щастлив. Сексуалните му връзки му носеха краткотрайно вълнение, но никоя не доведе до трайна дружба. Колкото по-отчаяно се опитваше да се привърже, толкова по-самотен се чувстваше. Докато учеше вечер в стаята си, често фантазираше как изведнъж по вълшебен начин Рой се появява и му прави компания. Рой би разбрал самотата му. С него не би му се налагало да се преструва. Щеше да каже на стария си приятел всичко, дори най-съкровените си тайни. Той изпрати писмо на сиропиталището, отново надявайки се да получи някакви данни за това, къде се намира Рой. Но сухият отговор само гласеше, че „разкриване на информация относно осиновяването е забранено от законите на щата“.

В началото на втория срок имаше среща на братството за оценка на нови кандидати. Джоузеф Макдърмът, закръглен червенокос младеж, направи изненадващо предложение — Зак Ейбръмс, баскетболна звезда.

— Но той е евреин! — възкликна председателстващият сред настъпилия шум.

— Какво от това? — каза Макдърмът. — Зак Ейбръмс е баскетболната звезда на Южнокалифорнийския университет. Той е чудесно момче и ще бъде страхотно попълнение към нашето братство. Тези архаични правила са пълни глупости. Нека бъдем първите, които правят стъпка напред. Предлагам Зак Ейбръмс за член на САЕ.

В залата настъпи тишина. Чувстваше се само потъркване на обувки по пода. Макдърмът се огледа наоколо презрително.

Дани се изпоти, спомняйки си инквизицията само преди няколко месеца. Почувства върху себе си много погледи. Изправи се и веднага щом привлече вниманието на всички, съжали, че го е сторил.

— Исках само да кажа, че… — започна той и прехапа устни. — Че… ние всички се заклехме, когато влизахме в братството, да съхраняваме традициите на Сигма Алфа Епсилон. Аз, все пак… мисля, че трябва да продължим една благородна… традиция, която се е задържала дълго време. — Свърши и седна бързо.

Когато гласуваха, само Макдърмът вдигна ръка за приемането на Зак Ейбръмс. В последната шумотевица, докато някои го поздравяваха с потупване по гърба, Дани остана седнал, гледайки надолу.

Изведнъж се чу гласът на Макдърмът, надвиквайки другите:

— Вие всички сте купчина лайна и се заслужавате един друг. Напускам това братство. — Излизайки от залата, той мина покрай Дани и му извика: — Антисемит!

Дани само гледаше към пода. Не искаше да се види неговото възхищение от Макдърмът, нито пък презрението, което изпитваше към себе си.

Това чувство се запази у него през целия срок и той усети облекчение, когато учебната година свърши и ги разпуснаха за лятната ваканция.

Когато Дани пристигна вкъщи, мисис Денисън бе в кухнята и приготвяше любимото му ядене. Не бяха се виждали почти цяла година. Той я целуна по двете бузи и започна да бърбори за учебните си занимания и ангажираността си, която му бе попречила да й пише толкова често, колкото би искал.

Тя махна с ръка на неговите извинения.

— Първата година е трудна, Даниъл… за всеки.

— О, ти ме разбираш толкова добре, майко… а-а… Маргарет — запъна се той.

— И двамата толкова се гордеем с теб, макар че не мога да покажа на баща ти последните ти оценки. Състоянието му се е влошило напоследък.

Дани примигна. Бе забравил да попита за мистър Денисън, който бе изпратен в частна болница преди няколко месеца.

— О, съжалявам да чуя това. Трябва веднага да отида да го видя.

— Разбира се… но не хуквай веднага. Аз го видях рано тази сутрин. Да отидем утре заедно.

— Не, не… ще се чувствам по-добре, ако отида днес.

Когато сестрата го заведе в стаята, Дани бе шокиран от фигурата на мистър Денисън, наподобяваща скелет, и лабиринта от зелени тръбички около главата му. Очите на стария човек бяха отворени, но изглеждаше заспал.

Дани седна до леглото, разглеждайки лицето, което бе изкривено от скорошен удар. От ъгъла на устата му се точеше слюнка.

„Този човек ме осинови — мислеше си той. — Даде ми своето име. Искаше да ми бъде баща. Никога дори не му благодарих.“ Дани си даде сметка колко малко са общували двамата. Сега искаше да му говори, да му се извини за това, че го е измамил. Но само остана да седи тихо. Не можеше да направи нищо друго.

Мисис Денисън го чакаше вкъщи, облечена в черна кадифена пола и дантелена розова блуза. На масата бяха сложени най-добрите сервизи и сребърни прибори. Ядоха много малко, като говореха непрекъснато, сякаш се страхуваха да спрат.

Накрая тя каза:

— Трябва да си много уморен, след като си преминал през цялата страна с автобус. Защо не се приготвиш да си лягаш, докато прибера чиниите? Ще се кача горе след малко да ти кажа лека нощ.

Дани се загледа в чашата си, преди да отпие бавно.

— Да, малко съм уморен.

Стаята му изглеждаше точно както я бе оставил. Отвори чекмеджето с пагоните на Тайроун и бейзболната топка на Рой. Започна да подхвърля топката от ръка в ръка, докато през главата му преминаваха най-различни мисли.

През полуотворената врата чу мисис Денисън, която се качваше по стълбите. Всеки момент щеше да се появи. Повече от всичко му се искаше да не е там. Отправи се към вратата, но бе твърде късно да излезе. Тя идваше по коридора. Затвори бързо вратата и пусна резето.

Отстъпи назад, сдържайки дъха си. Видя как дръжката на вратата помръдна. Чувстваше отвъд вратата нейното присъствие. Дръжката се помести отново. Сякаш мина цяла вечност, преди стъпките й да се отдалечат по коридора.

Седна на леглото с въздишка. Колко уплашен бе, когато започна тяхната връзка. Сега бе приключила и се чувстваше още по-уплашен.

На сутринта случката от вечерта въобще не бе коментирана. Мисис Денисън прие много благосклонно извинението на Дани, че трябва да се връща в университета за един специален летен семинар. Следващият път, когато Дани се върна у дома, бе за погребението на мистър Денисън, но той отседна в мотел. Повече никога не се върна.