Кърк Дъглас
Танц с дявола (18)

Глава шестнадесета

1988 г., Лондон

Котката скочи на масата и отърка тялото си в ръката на Люба, но тя леко я избута встрани. Отхвърлена, котката внимателно мина между купчините от сметки, поставени на масата, докато меките й лапи намериха листа хартия, който изглеждаше подходящ за това да се разположи върху него.

Люба изстена. Дяволски начин да се започне Нова Година! Как можеше да има толкова много сметки? Бе нарисувала кучето на сестрата на мисис Маккивър за сто лири и бе продала за двадесет и пет лири малка скица на водопроводчика, но всичко това бе далеч недостатъчно. Нежно премествайки котката, тя взе една бележка от Дороти, която се отнасяше за срещи с една рокгрупа тази вечер. Люба нямаше никакво желание, но трябваше да го направи. Поне бе спечелила отново благоволението на Дороти.

Тя смачка бележката и я хвърли към кошчето за боклук, но не улучи. Котката се хвърли след хартията и започна да си играе с нея.

Люба сумира сметките, които не бяха още платени. Откъде щеше да намери парите? Знаеше, че една вечер с някакви млади рокпевци няма да й реши проблема. Съществуваше едно възможно решение, което и идваше наум. Какво щеше да загуби?

На следващия ден, без да казва на Магда къде отива, Люба взе автобуса за гара Виктория и купи билет за отиване и връщане за Брайтън.

„Грийнфилдс Ин“ изглеждаше мрачен и изоставен в студения зимен дъжд. На занемарената ливада беше поставен надпис „Продава се“, насочващ потенциалните купувачи към „Ройъл Банк ъв Брайтън“. Люба се огледа наоколо — улицата бе пуста по това време на годината — и се приближи към входа. Вратата бе затворена. Тя бръкна в саксията, в която все още стоеше яркочервено пластмасово мушкато. Ключът беше там.

Обстановката й изглеждаше зловеща, докато се движеше по студения коридор на празната къща. Стъпките й издаваха кух, ечащ звук. Знаеше, че парите трябва да са някъде тук. Полковник Джонсън не би ги скрил някъде другаде. Често бе мислила за това, претърсвайки във въображението си всяка стая в хотела. Най-вероятното място, реши тя, е мазето. Трябва да е мазето. Спомни си деня, когато за първи път го помисли за луд. Тогава я бе накарал да премести всички продукти и материали от мазето на тавана. Очевидно не искаше да ходи там. Но къде точно в мазето биха могли да бъдат скрити?

Люба се спря пред вратата на кабинета и погледна вътре. Неволно потрепери. Влезе бавно в стаята на своите кошмари. Бюрото бе отворено и празно, а бялата му жилетка висеше на една закачалка. Помисли си с какво ли е облечен в ковчега си. Разбира се, ако можеше да каже нещо, би пожелал да бъде погребан с униформата си. Тя се сепна изведнъж. Това трябваше да бъде!

Тръгна бързо нагоре по покритото с пътека стълбище. Страхуваше се да си помисли какво трябва да е изпитвала Магда, когато се е изкачвала за последен път по тези стълби, носейки кашон със сапун. Сега бе късен следобед и вече се стъмняваше. Запали лампата в коридора и преодолявайки изкушението да погледне дали има петна от кръв под желязната стълба, се качи на тавана. Горе тя погледна към кашоните със сапун и тоалетна хартия, които все още стояха наредени там. Колко често бе идвала тук, за да се скрие и да рисува, докато полковник Джонсън я изгони.

Ето го там, вдясно до стената, дървеният сандък, върху който толкова често бе седяла. Опита се да отвори тежкия капак — беше заключен.

Хукна надолу по стълбите към кухнята, стряскайки една мишка, която пълзеше по пода. В едно чекмедже намери дървен чук и шило и се втурна обратно. Това трябваше да е, беше сигурна. Задъхана, тя постави шилото в пантата и започна да удря с чука. Пантата подаде лесно. Вдигна тежкия капак. Вътре лежаха старателно сгънати военните униформи на полковник Джонсън, с фуражката отгоре. Тя ги извади от сандъка. Под тях имаше сабя, странна африканска кукла, корков шлем и камшик за езда. Тя измъкна всичко и погледна в празния сандък. Нищо. Не можеше да повярва. Бе толкова сигурна. Когато се наведе да върне предметите вътре, се поколеба. Дъното беше по-високо от основата. Надвеси се вътре и го опипа. В единия ъгъл пръстът й попадна на малка кукичка. Когато я дръпна, подът на сандъка се отдели. Отдолу имаше метална кутия. Тя я грабна с чувство на триумф. Беше заключена. Усмихвайки се, Люба взе чука.

— Кой е там? — извика мъжки глас.

По дяволите! Бързо постави обратно фалшивото дъно, наблъска всичко вътре освен металната кутия и една униформа и затвори сандъка.

— Кой е там горе?

Гласът се приближаваше. Тя уви кутията в униформата и я притисна към тялото си. Тръгна да слиза по желязната стълба. Отдолу я гледаше един полицай.

— О, Господи, толкова се радвам, че сте вие, сержант Суини. Уплашихте ме.

— Мис Джонсън! Ние наистина се срещаме на странни места. Какво правите тук?

Люба вдигна глава и се усмихна предизвикателно.

— Бих могла да ви задам същия въпрос.

Слезе по стълбите и се приближи до него.

— Видях светлината, мис Джонсън, и влязох, за да я угася.

— Сержант Суини, не ми се искаше да се връщам тук сама, но майка ми не би могла да го понесе. Не можете да си представите колко трудно е било за нея.

Тя постави свободната си ръка върху неговата и го погледна в очите.

— Но, мис Джонсън, къщата е запечатана от банката за продан. Нищо не бива да се взима.

— Разбира се. Проблемът е само, че майка ми в своята скръб е забравила да вземе тази униформа. Полковник Джонсън я е носил, когато се е бил по време на въстанието Моу-Моу. Това е част от историята на моето семейство — каза тя, притискайки го с гърдата си.

— Е, да… това трябва да означава много за нея… но не съм сигурен…

Люба се представи за дълбоко обидена.

— Добре, ако вие трябва да… ето я, вземете я.

— Не, не — каза той. — Предполагам, че това няма да навреди.

Докато вървяха по коридора към главното стълбище, тя се спъна и се облегна на него. Той я прихвана през кръста, за да я подкрепи, като забрави да изгаси лампата. Люба не му напомни.

— Неуместно ли ще бъде да ви поканя отново на чаша чай? — попита той срамежливо, изчервявайки се.

— Много сте внимателен, но трябва да хвана влака за Лондон.

— Нека ви изпратя до гарата.

— О, не е необходимо да го правите.

— Бих искал.

— Благодаря. Не мога да го изпусна. Майка ми ме очаква вкъщи.

— Надявам се, че скоро ще се чувства по-добре.

Тя го погледна втренчено и стисна ръката му.

— Ще мине дълго време, преди да се съвземе от тази трагедия.

— Да, мога да разбера това — каза той със силно изразено съчувствие. — Надявам се, че тази униформа ще й донесе известно успокоение.

— Нямате представа какво значение има тя за нея — каза тя, гледайки го с премрежени очи.

Когато стигнаха до железопътната гара, високоговорителят съобщаваше за заминаването на лондонския влак. Точно преди да се качи, Люба се обърна и го целуна по устата.

— Никога не бих могла да ви се отблагодаря — каза тя и се качи, оставяйки сержант Суини втрещен на перона.

— Люба, къде си… — Магда погледна изненадано униформата в ръцете на дъщеря си. — Откъде взе това?

— От неговия сандък.

— В Брайтън?

— Разбира се.

— Люба! Луда ли си?

Люба не каза нито дума. Хвърли униформата на пода и постави кутията на масата.

— Какво е това? — попита Магда.

Люба само се усмихна, вземайки отвертка и чук. Постави отвертката в ключалката и вдигна чука.

— Честита Нова Година!

С трясък кутията се отвори и по масата се разсипаха купчини банкноти.

 

 

Бевърли Хилс

Студиото беше затворено за коледните празници и Дани знаеше, че няма да го търсят. Би могъл да се скрие. Истерията, която го обзе в самолета, не го напусна. Заключи вратата, пусна щорите, прекъсна телефона и се опита да се напие до забрава. Но водката с нищо не намали страха му.

Кога щеше да го направи Стоунъм? Как щяха да реагират хората? Разобличен като лъжец! Какво би казал Милт? Беше твърде много за Дани да понесе. Мислейки си за Патриша, се ужасяваше. Беше ли тя на границата на самоубийството? Какво би могъл да направи за нея? Щеше ли да бъде в състояние да й помогне, дори ако Стоунъм се откаже от контрола си над нея? Не знаеше отговорите на тези въпроси.

Въпреки цялата си смелост в къщата знаеше отлично кой е спечелил. Стоунъм го бе уловил в мрежа от стоманени въжета, които постепенно се затягаха около него, докато той бъде окончателно завързан, без да може повече да действа, да се движи, да диша.

Не се бе къпал, ял или спал. Просто седеше и пиеше.

Напълни отново чашата си, без да обръща внимание на мигащата червена лампичка на факс апарата. Искаше му се да заспи, да потъне в сън без сънища и да не се събуди. Но червената светлина продължи да пулсира, прониквайки през затворените му клепачи. Той посегна, залитайки, да извади шнура. Имаше отпечатан един лист, върху който една дума привлече вниманието му: „Патриша“.

Взе листа и се напрегна да фокусира погледа си. Факсът бе от адвокатите на Стоунъм.

Искаме да ви информираме, че Патриша е в частен санаториум в компетентни ръце. Чувства се по-добре. Лекарите й очакват, че ще бъдат необходими няколко месеца за нейното лечение. В интерес на здравето й е необходимо да не се среща с никакви посетители през това време.

Дани препрочете думите „Чувства се добре“. Слава Богу! В съобщението не се казваше къде се намира, но беше благодарен да чуе нещо, каквото и да е за нея. Беше благодарен за тази трохичка от Д. Л. Може би Стоунъм си е променил намерението да унищожи още една личност, близка на Патриша. Наистина възможно ли бе това? Или това беше само негова празна надежда?

 

 

Дани си мислеше, че е успял добре да прикрие своето притеснение, когато започна да се готви за филмирането на „Евримен“. През следващите два месеца той бе погълнат от прослушвания, корекции на сценария, подготовка на декора, места за снимане, репетиции. Не си даваше сметка колко маниакално изглеждаше поведението му за другите, докато разтревоженият Слим не го дръпна настрана един ден.

— Ей, началник, защо си толкова напрегнат? Това не ти е първият филм.

— Да, но този филм означава много за мен. Готвя се за него от години — каза Дани, пренебрегвайки смисъла на думите на Слим.

— Хайде, началник, познавам те. Нещо те измъчва. Делото на Стоунъм се бави безкрайно в съда. Може никога да не…

— Той въобще не ме интересува — отговори Дани по-остро, отколкото имаше намерение. — Да вървим.

Слим бе изненадан от резкия му отговор.

— Добре, началник — каза той и се отдалечи.

Първата сцена, заснета в абстрактен стил, стана добре. Дани използва документални снимки от стоковата борса, за фон, на които прибави сцени, заснети в студиото — едно меле от хистерични търговци, които стискаха в ръце листове хартия и крещяха: „Стари пари! Нови пари! Пари назаем! Крадени пари! Изпрани пари! Всички пари! Още! Още! Още!“

Когато той извика „Стоп! Копирайте!“, екипът му аплодира спонтанно. Докато Дани се покланяше шеговито, погледът му попадна на Лили, която изпъкваше в своята синя рокля. Свежото й лице сияеше, докато му ръкопляскаше ентусиазирано. Помощта й бе незаменима. Никога не задаваше въпроси, чувствайки, че той е в напрежение. Тя беше на разположение, когато бе необходима, винаги жизнерадостна. Дани започна да се привързва към нея.

 

 

Снимките през първата седмица приключиха в петък вечерта, давайки му възможност да работи върху сценария през уикенда. Нещата вървяха добре, но Дани все още бе напрегнат. В събота след обяд, докато гледаше през прозореца в очакване да види колата на Лили да се приближи всеки момент, Дани забеляза една кафява невзрачна кола, която се движеше бавно по улицата, сякаш шофьорът й търсеше нещо.

Колата спря пред неговата къща. Един мъж, облечен в черно, излезе от нея и се отправи към входа. Когато се приближи, Дани видя обърнатата бяла яка и кръста на врата му. Това бе един пълен свещеник, вероятно търсещ дарения.

Подготвен за срещата, Дани отвори вратата. Лъщящото кръгло лице, което видя, изглеждаше гладко като на бебе, сякаш недокосвано от бръснач. Плешивата глава бе увенчана с кичури рядка коса, която обграждаше лъскава кожа, наподобяваща кепе. Свещеникът се усмихваше широко, откривайки широк процеп между предните си два зъба. Дани не можеше да си спомни къде го е виждал преди.

— Дани Денисън?

— Да.

— Може ли да вляза? — попита той, докато Дани все още го гледаше.

— Добре, аз…

— Аз съм отец Калахан. — Ухилвайки се, той добави:

— Но ти ме знаеше като Рой.

— Рой?! — повтори Дани изумен.

— Да, Дани.

Дани го сграбчи в прегръдките си и го дръпна вътре.

— Рой! Никога не съм се надявал да те видя отново — започна да бърбори той възбудено. — Опитах се да те открия, но сиропиталището не даваше никаква информация.

— Да, зная. Аз също се опитах да го направя.

Дани отстъпи назад и го погледна.

— Как ме откри?

— Напоследък гледах филм с режисьор Дани Денисън — „Лондонски рок“.

Дани направи гримаса.

— Ужасен е.

— На мен ми хареса. Тогава си спомних, че мисис Денисън постоянно те водеше на кино, и ми хрумна идеята.

Дани само поклати глава с недоверие.

— Чувствах се като детектив, но Сдружението на режисьорите ми помогна и ето ме сега, Дани, малко по-тежък.

— Знаех си, че родителите ти ще те охранят.

— О, те успяха — стараеха се много. Дори не обръщаха внимание на това, че от време на време се подмокрях.

Той избухна в сърдечен смях.

— Просто не мога да повярвам, че си ти, Рой. — Дани го прегърна отново. — Нека излезем при басейна и да пийнем, за да отпразнуваме събирането си. Какво ще пиеш?

— Една бира, може би… каквото и да е, стига да не е червено вино. Дават ни го всяка неделя.

Не спираха да се смеят — бяха толкова щастливи, че се виждат. Дани се мъчеше непохватно да отвори бутилката бира за Рой. На себе си наля водка.

— За наше здраве! — вдигна той чашата си.

— За сиропиталището Сейнт Джон — добави Рой, смеейки се.

Дани направи гримаса.

— Нямаш представа, Дани, колко често съм си мислил за онези дни.

Седяха край басейна и се гледаха един друг. Сега, след четиридесет години, всеки виждаше в другия някогашното малко момче.

— Рой, Рой… Никога не съм мислил, че ще станеш свещеник.

— Е, аз пък знаех, че никога няма да стана бейзболист. — Те не се разсмяха при спомена за Рой, който седеше и гледаше отстрани игрите. — Но наистина — продължи Рой — вината е твоя.

— Разбирам. Аз съм виновен за всичко — за това, че подмокряше леглото си, а сега за това, че си станал свещеник.

Рой отметна назад глава в нов изблик на гръмогласен смях.

— О, Дани, никога няма да забравя онези дни — кутията от пури, приказките, които ми четеше… — Той потупа сърдечно Дани по рамото. — Добротата, която прояви към мен, се отрази върху живота ми. Накара ме да желая да помагам на другите. Работил съм в името на Бога на много места, а сега имам възможност да заема една служба в Австралия, работейки с аборигените.

— Австралия! Това е много далече, Рой. Сега, след като се намерихме, не би ли могло да бъде някъде по-близо?

— Трябва да следвам пътя, който Бог ми е определил.

В гласа му звучеше твърдост, която отразяваше силата на човек, сигурен в своята цел.

— Родителите ти сигурно се гордеят с теб.

— Вярвам, че се гордеят, нека душите им почиват в мир. Но тях ги няма от три години. Бяха убити от пиян шофьор при автомобилна катастрофа.

— О, това е нещо ужасно.

— Да, но аз съм приел тази загуба. Съжалявам само за нещастния пияница, който трябва да живее с угризенията на съвестта си.

— Съжаляваш?! Аз бих желал да го убия!

Гладкото лице на Рой се озари от усмивка и той погледна с любов приятеля си.

— Не сме ние, които трябва да съдим. Трябва само да изпитваме състрадание.

Дани разглеждаше приятеля си с учудване.

— Никога ли не се сърдиш? Никога ли не мразиш?

— Да, правех го, когато бях по-млад. Но сега разбирам… — Той се спря. — Нека да не говорим за тъжни неща. Разкажи ми за своя живот. Всичко, което знам, е, че мисис Денисън те е осиновила и че си станал преуспяващ филмов режисьор. Женен ли си? Виждам, че имаш чудесен дом — трябва да си много щастлив тук.

Дани се изправи, отиде до края на двора и погледна към хълмовете. Момент по-късно Рой го последва. Дани почувства нежното докосване на ръката му.

— Приятелю, усещам, че плачеш без глас. Какво те мъчи?

Дани се усмихна горчиво.

— Мислех, че при изповед си скрит зад завеса.

— Това съм аз, Дани — Рой, твоят приятел.

— Имам тежки проблеми. Изпълнен съм с такава омраза. — Той изговаряше думите през стиснатите си зъби. — Мразя тъста си — това, което той върши спрямо дъщеря ми, това, което направи с жена ми… Мразя тайните, скрити дълбоко в мен, които ме изпълват с угризения… Бих искал да мога да ти разкажа за това.

Рой взе двете ръце на Дани в своите.

— Не се измъчвай. Може би сега не бива да говориш. Помисли си, погледни в сърцето си. В подходящия момент, на подходящото място една по-висша сила ще ти помогне.

Дани изпразни чашата си.

— Нека пийнем пак.

Рой въздъхна.

— За нещастие, не мога. Трябва да тръгвам веднага. Заминавам тази вечер.

— Много ми е неприятно, че тръгваш, Рой. Нямаш представа колко…

Дани не довърши. Те слязоха по стълбите покрай къщата.

— Ще се видим пак, ако Бог пожелае — каза Рой.

Дани усети буца в гърдите си, когато се приближиха до колата. Чувстваше се така, както преди, когато Рой си заминаваше с кутията от пури. Тогава не бе му казал тайната си. Не можеше да я каже и сега. Погледна към момчешкото лице на приятеля си, без бръчки, безгрижно.

— Ти си щастлив.

— Чувството, което изпитвам, е повече от щастие, Дани. То е удовлетворение и мир със себе си.

— Усещането трябва да е хубаво.

— Да. Голямо удовлетворение е да откриеш какво искаш да направиш в живота и да го правиш. Аз съм щастлив.

— И това ти дава мир?

— Дани, човек винаги е в мир, когато е верен на себе си.

Прегърнаха се за последен път и Рой си тръгна. После бавно, много бавно Дани се върна в къщата. Последните думи на Рой все още отекваха в съзнанието му.

 

 

Когато влезе във всекидневната, чу музика, идваща от кабинета му горе. Лили трябва да е дошла, докато той е бил отзад край басейна. Тя винаги обичаше да има музикален фон, докато работеше. Но той в момента не бе готов да се захване с нова сцена от „Евримен“.

Седна във всекидневната, мислейки си за разговора с Рой. Музиката долиташе отгоре. Беше любимата на Лили песен на Тина Търнър. Преди никога не бе обръщал внимание на думите.

Мъжете идват в тези места

И всички мъже са еднакви

Не гледаш техните лица

И не ги питаш за имената им

Не мислиш за тях като за хора

Не мислиш въобще за тях

Мислиш си само за парите

С поглед прикован върху стената

Жалбата на една проститутка. Така ли се чувства Люба? Но тя никога не е вземала пари от него. Защо?

Стана бързо, отхвърляйки отговора. Беше взел решение да я изключи от живота си. Нямаше сега отново да почва да мисли за нея. Качи се горе в кабинета си и намали музиката.

— О, съжалявам, че беше толкова силно — извини се Лили, — но музиката е моята страст. Би трябвало да я излекувам.

— Не, не… аз също обичам музика.

— Видях ви край басейна с един свещеник и не исках да чуя изповедта ви — засмя се тя.

— Е, почти така беше.

Когато включи компютъра, Лили каза:

— Не знаех, че сте католик.

— Не съм.

— Какъв сте?

Той погледна откритото й лице, търсейки прост отговор, и се поколеба.

— Член съм на епископалната църква. Свещеникът ми е стар съученик. Той има нещо общо с теб.

— О, наистина ли? Кое е то?

— Той също е харесал „Лондонски рок“.

Тя се засмя.

— Добре, той още повече ще хареса „Евримен“. Да почваме ли работа?

— Да. Докъде бях стигнал?

— Искахте да преработите раздела, в който Евримен изхвърля токсични отпадъци в резерват за птици.

— Да, ще прибавя сцена, в която той подкупва управителя на парка.

— Може ли да кажа нещо?

— Не бих могъл да те спря.

— Мисля, че сте твърде рязък по отношение на Евримен.

Дани я погледна въпросително.

— Той е твърде лош. Има опасност да се превърне в карикатура.

— Лили, мисля, че мога да избягна такава грешка.

— Не искам да ставам умница…

— Тогава как успяваш толкова често да бъдеш такава?

Тя замахна шеговито с юмрук към него.

— Сериозно, винаги казвате, че драмата е контраст, светлина и сянка.

— Така е.

— Мисля, че ви е необходима сцената с розовата пъпка.

— Гражданина Кейн?

— Да, спомняте ли си — той също беше лош човек, но на смъртното си легло си помисли за най-скъпото нещо, притежавал някога — мъничка шейна, която е имал като момче. Имало е време, когато е бил невинен.

— Но не Евримен. — Гласът на Дани стана твърд. — Той е модел на Д. Л. Стоунъм, а моят тъст никога не е бил невинен. Родил се е лош.

Изненадана от неговия жар, Лили остана безмълвно на стола си.

Дани крачеше из стаята си, опитвайки се да събере мислите си.

— Не се чувствам много настроен за работа — каза той накрая.

— Искате ли да направим обедна почивка?

— Не съм гладен. Твърде горещо е.

— Потопете се в басейна тогава. Разхладете се. На мен самата би ми се искало.

— Добра идея. Трябва да има бански костюм за теб тук някъде.

— О, хайде, Дани. — Тя изключи компютъра. — За човек, който пише сцени с голи момичета, тичащи по покривите, сте прекалено скромен. — Тя се засмя, когато видя изненадата, изписана на лицето му. — Какво стана с тази старомодна американска институция, известна като „къпане гол“?

— Какво?

Но тя беше вече изчезнала в банята, викайки оттам:

— Ще взема кърпи.

Малко несигурен по отношение на това, какво трябва да направи, Дани отвори плъзгащата се стъклена врата между кабинета си и вътрешния двор и излезе. Поколеба се, после хвърли дрехите си и се гмурна. Изплувайки на повърхността за въздух, той я видя, изправена на ръба на басейна, гола. Да, наистина тя представляваше едно селско момиче, смеещо се в слънчевите лъчи.

— Студена ли е? — извика тя.

— Страхотно е!

Тя се гмурна елегантно и изплува до него.

— О, лъжец такъв, замръзвам! — каза тя и отплува.

Полудуваха във водата още десетина минути. Беше толкова естествено. Едно чудесно удоволствие.

Тя първа изскочи от басейна и побягна трепереща към кабинета. Дани я последва и се загледа как тя се бърше с кърпата, в ритъм с музиката.

„Красива е и го знае“ — помисли си той.

— По-добре ли се чувстваш? — попита тя, сушейки си косата.

— Много по-добре.

— Готов ли си за работа?

Дани се приближи бавно към нея. Водата капеше от тялото му.

— Мисля, че да — каза той нежно. — А ти?

— Почти.

Тя остави кърпата да падне. Протегна ръце и го прегърна. Ефектът от докосването й бе възпламеняващ.

Ръцете му трескаво галеха гърдите й, рамената, бедрата, докато я сваляше под себе си на килима, притискайки се в нея с члена си.

Желанието му бе силно и спонтанно. Проникна в нея. Тя бе готова.

Чу се отново същата песен:

Мъжете идват в тези места

И всички мъже са еднакви

Изведнъж ерекцията му се изгуби. Опита се, но чувството бе изчезнало. Отдели се от тялото й и легна до нея.

— Какво ти е, Дани?

— Съжалявам…

Тя сложи пръст на устните му.

— Ш-т. Не съжалявай.

— Не зная защо…

— Тези неща се случват.

— Изведнъж съм станал импотентен.

Тя застана на едната си страна, обърната към него.

— Жените са импотентни понякога, но мъжете рядко го забелязват. Ние умеем да се преструваме.

— Да — каза той, — един мъж не може да симулира ерекция.

— Ти си в голямо напрежение, борейки се с много проблеми, докато правиш един голям филм.

— Като за такава умница си много мило момиче — каза той.

— Дани, да ти приготвя нещо за ядене. Аз съм голяма готвачка.

Той поклати глава.

— Защо всички жени в живота ми искат да ми готвят? Изглеждам ли недохранен?

— Не — изсмя се тя, — просто си помислих, че едно добро ядене ще те накара да се отпуснеш. Мога да остана за през нощта. Ще се прегръщаме само, без секс.

— Благодаря ти, Лили… за всичко. Но ми се иска да бъда сам.

След като тя си тръгна, той облече един халат и излезе на двора.

Беше удивен. Лили бе идеалната жена — красива, пълна с жизнерадост и самочувствие и същевременно разумна. Все още я виждаше, застанала гола на ръба на басейна — с чудесни гърди, с малката кафява триъгълна повърхност между краката, подхождаща на лъскавата й кестенява коса. Той я желаеше. Какво се случи?

Тази проклета песен, която му напомни за Люба! Тя го ядоса. Би трябвало да счупи касетата. Изведнъж си даде сметка за това, какво прави. Колко бе смешен! Поклати глава с кисела усмивка. Каквото и да се случеше, обвиняваше Люба.