Кърк Дъглас
Танц с дявола (10)

Глава осма

1987 г., Брайтън, Англия

Магда извиваше гръб и търкаше седалищните си части с длани, за да отслаби болката. Облекчението бе временно. Болката се връщаше веднага щом поглеждаше надолу към кашоните със сапун, натрупани пред кухненската врата. Бе изкачила вече шест кашона, по един наведнъж. Трябваше да използва по-дългото и по-трудно задно стълбище. Полковник Джонсън не й разрешаваше да влачи неща през фоайето.

Това бе работата, която преди вършеше Люба. Магда се протегна още веднъж и погледна през прозореца към морето. Къде ли бе Люба? Как ли е? През шестте месеца, откакто Люба бе напуснала къщата, Магда получи само едно писмо от дъщеря си. Колко щастлива бе, когато го получи. Пощенският раздавач бе закъснял в този ден и полковник Джонсън спеше следобедния си сън. Магда занесе купчината писма в кабинета му, като мислеше да ги остави там, когато позна почерка й. С треперещи ръце тя отвори плика и погълна жадно всяка дума.

Скъпа, мамо,

Липсваш ми много. Лондон би ти харесал. Лоуис е толкова добра. Живеем заедно в един апартамент, който е много приятен. Най-добрата новина е, че получих работа като статистка в един филм и ако нещата вървят добре, бих могла даже да стана артистка…

Изведнъж писмото й бе измъкнато от ръката.

— Не ти ли забраних да имаш каквито и да е контакти с нея? — Полковник Джонсън смачка писмото в юмрука си. — Люба я няма. Тя не съществува.

Той я блъсна върху кушетката, която по-рано служеше за легло на Люба. Магда трепереше.

Полковник Джонсън взе писалка и хартия от бюрото.

— Пиши точно каквото ти казвам, и то на английски.

Тя трябваше да коленичи на масичката, за да пише под негова диктовка:

Скъпа Люба, всичко върви добре и аз съм много заета. Нямам време за писма. По-добре би било да не пишеш.

Когато свърши, той взе листа от нея.

— Ще го пусна вместо теб — каза той и излезе.

Магда се изправи отмаляла и извади смачканото писмо от кошчето. Внимателно го изглади и го скри в джоба на престилката си.

Месеци наред единственият й контакт с Люба бе това намачкано писмо, което изглеждаше така, сякаш го е чела сто пъти. Вчера, преодолявайки страха си, най-после бе написала писмо на Люба. Тя изля мъката си от всичките унижения, които бе претърпяла. Молеше Люба за помощ.

Какво да прави? Да се консултира с адвокат? Да избяга? Люба знае какво да направи. Магда открадна една марка от бюрото на рецепцията и помоли един от гостите на хотела, които си тръгваха, да пусне писмото, излизайки от града. Бе сигурна, че Люба ще го получи. Люба щеше да намери начин да отговори.

Сега тя пренебрегна болката в гърба и се наведе да вземе следващия кашон. Изкачването до тавана изглеждаше всеки път по-дълго. Беше късно след обяд и скоро трябваше да почне да приготвя вечерята за малкото гости, които бяха дошли заради ниските есенни цени. Трябваше да бърза. Товарът изглеждаше непоносимо тежък. Може би полковник Джонсън все още спеше обичайния си сън. По-добре да мине по по-късия път по главното стълбище. Тя тръгна по фоайето. Беше твърде късно да се върне, когато го видя, спретнато облечен както обикновено, с кърпичка, внимателно сгъната в джоба на сакото му. Говореше спокойно в ъгъла на стаята с някакви гости. Магда замръзна на мястото си.

Той се приближи до нея с приятна усмивка.

— Скъпа — каза той с укор в гласа си, — защо носиш този тежък кашон? Нека да ти помогна.

Вземайки кашона, той учтиво се поклони на гостите.

— Ще ме извините ли за момент?

Магда го последва мълчаливо. Веднага щом стигнаха до втория етаж, където гостите не можеха да ги видят, той хвърли кашона върху нея така силно, че тя се преви на две и се удари.

— Кучка — изсъска той през стиснати зъби. — Казах ти да използваш задното стълбище. Свърши и се връщай в кухнята. И не закъснявай с вечерята… курва!

Магда тръгна бързо, колкото й позволяваха силите. Най-горното желязно стълбище бе най-трудното, с високи стъпала, тясно и хлъзгаво. Щом стигна до тавана, стовари кашона и заплака. Курва… как я болеше от тази дума. Никога ли нямаше да избяга от нея? Той я бе накарал да му преведе на полски всичките епитети, които й отправяше на английски, и сега се забавляваше да сипе срещу нея мръсните думи на полски. Британският му акцент им придаваше студено, метално звучене. Курва беше една от любимите му думи.

„Само ако знаеше колко близо е до истината“ — мислеше си Магда с горчивина.

Наведе глава. В Краков бе грешила. Но още колко дълго ще трябва да понася наказанието?

Гласът му зад гърба й я накара да подскочи.

— Това е твое. — Държеше писмото й до Люба с два пръста така, сякаш бе мръсно бельо. — Непълен адрес — изхили се злорадо той. — Може би довечера ще ми го преведеш?

Магда усети огромна тежест в стомаха си.

— Изглежда, че ти е трудно да изпълняваш заповеди. — Полковник Джонсън сложи писмото в джоба си. — Казах ти — дъщеря ти не съществува. Люба е мъртва. — Надвеси се към нея, съскайки: — Разбираш ли? Мъртва! Мъртва! Мъртва!

Болката в стомаха й стана непоносима. Присви се, дишайки тежко, и погледна към този непознат, жесток човек — нейният съпруг. Той стоеше на върха на стълбата, балансирайки на един крак, докато бършеше внимателно едно петънце от старателно лъснатата си обувка.

Изведнъж пред очите й причерня. Като подлудено животно тя скочи и го блъсна с цялото си тяло. Той размаха ръце отчаяно и се строполи назад. Магда затвори очи и чу звука от удара на главата му върху стъпалата. Когато погледна отново, полковник Джонсън представляваше едно малко тяло, лежащо скупчено на долния етаж.

Почака. Той не помръдна. Магда бавно слезе по стълбите. От една дълбока рана на главата му шуртеше кръв. Не дишаше. Приличаше на счупена кукла — безопасен. Как беше могла толкова да се страхува от него?

Магда се изненада от спокойствието, което я обзе. Болката в стомаха й бе изчезнала. Огледа се наоколо. Нито една от по-малките стаи на горния етаж не бе заета по това време на годината.

Взе бързо зацапаното с кръв писмо. След това разкопча джоба на жилетката му и взе ключа. Побърза надолу по стълбите към кабинета му и отключи бюрото. Порови из него, докато откри това, което търсеше — пакет с пари, хванати с ластична лента. Имаше също малко вързопче с неотворени писма от Люба. Пъхна парите и писмата в джоба на престилката си и побърза към кухненския килер. Взе един кашон и мина през фоайето, поздравявайки пътьом няколко гости.

Когато стигна до безжизненото тяло на полковник Джонсън, тя остави кашона на пода и прибра ключа обратно в джоба на жилетката му, като я закопча. После издаде писък, колкото й позволяваха силите.

 

 

Лондон

Мъркайки доволно, сивата персийска котка се бе свила в основата на оказионния музикален статив, който служеше на Люба за триножник за рисуване. Тя се усмихваше на малкото животно. Не беше в състояние да спазва решението си да не се привързва към друго домашно животно. Когато съквартирантката й напусна апартамента, Люба я помоли да й остави пухкавото малко създание, което й бе станало постоянен другар.

Внимавайки да не събори старата табуретка, която използваше вместо маса за размесване на боите, Люба отстъпи назад и се намръщи. Приликата не беше голяма. Рядко рисуваше с маслени бои. Надяваше се, че скоро ще има възможност да го види и да разгледа лицето му по-внимателно. Дани бе толкова странен.

Когато той я избра измежду десетината други момичета за ролята и след това я покани на среща, тя си направи извода, че това е цената. Не беше ли една нощ в леглото това, което всички режисьори очакваха? Но дори още докато пиеха, тя разбра, че Дани е различен. В него имаше нещо — някаква обида, някаква рана, уязвимост, която тя усещаше. Правенето на любов с нея го накара да се чувства нещастен — тя разбра това. И все пак искаше да го види отново.

Съсредоточи вниманието си върху очите на Дани. Опита се да улови този тъжен поглед, който виждаше в тях. Отстъпи назад, формата на лицето му бе правилно изобразена, но нещо липсваше в начина, по който беше нарисувала къдравата му коса. Люба нарисува само лицето му, поставяйки го върху тялото на кон от въртележка, който тичаше през гъста трева. Веднъж бе видяла старогръцка рисунка на подобно животно с човешка глава. Изведнъж разбра какво липсваше. Увлечена от идеята, бързо промени късата къдрава коса на Дани с дълга развяваща се грива. Стана добре.

Люба очакваше с нетърпение понеделник, когато щеше отново да го види. Това бе голям ден за нея, първата й роля с текст. Надяваше се, че това ще доведе до нови ангажименти в киното. Бе интересно и се плащаше по-добре, отколкото да забавлява бизнесмени в командировка — нещо, което вършеше, откакто бе дошла в Лондон преди шест месеца.

Никога нямаше да забрави онзи паметен ден, когато сама за първи път слезе от брайтънския влак и бе понесена от потока от пътници към лондонската навалица. Беше толкова доволна, че е запазила малкото листче с името и телефона на Лоуис. Веднага отиде до един телефонен автомат, но й отговори телефонният секретар на Лоуис. Остави й съобщение: „Аз съм Люба, момичето, с което се запозна в Уеймът. Надявам се, че ме помниш. В Лондон съм и си търся работа. Ще се обадя по-късно.“

Преброи парите си. Билетът за влак й струваше една четвърт от мизерните спестявания, които бе събрала от бакшишите. Това, което й бе останало, щеше да стигне за няколко дни. Знаеше какво трябва да направи и нямаше намерение да си губи времето. Взе малкото си куфарче и се отправи по посока на реката.

Приближавайки се към пристанището, ускори стъпки. Зави зад един ъгъл и спря. Отпред се извисяваше голям търговски кораб. Към нея вървяха двама моряци. Тя им се усмихна и я обзе познато радостно чувство.

Изведнъж почувства остро ръгване в ребрата. Обърна се и видя две жени в черни миниполи и черни ботуши над коленете.

— Разкарай се оттук, красавице — каза по-високата от тях с ярко червило, докато по-ниската препречи пътя на моряците.

Люба хвана малкото си куфарче и се канеше да пресече улицата, когато забеляза други две жени, прекалено силно гримирани, които я изгледаха накриво. Нямаше да бъде лесно.

Влезе в една кръчма и се отправи към телефонния автомат. Позвъни отново на Лоуис. Този път я завари.

— Разбира се, че те помня, Люба. Къде си?

— В Батърси.

— По дяволите, какво правиш там?!

— Трябват ми пари и си помислих, че…

— Луда ли си? Виж имаш ли адреса ми?

— Да.

— Вземи такси и ела.

Лоуис прие Люба в своя апартамент, който имаше две спални, като стар приятел. Скоро Люба сърбаше горещ чай, облегната върху една от големите пъстроцветни възглавници, които бяха разхвърляни върху красив персийски килим.

— Подаръци от един от моите турски клиенти — засмя се тя, докато Люба разглеждаше уютната стая. — Има още една спалня, ако нямаш къде да се настаниш… Много рядко съм тук и би могла да се грижиш за котката ми.

Персийското котенце вече се бе настанило в скута на Люба.

Лоуис наля отново чай на Люба и стана сериозна.

— Слушай внимателно, Люба. Забрави за пристанището. Там е опасно.

— Да, зная. Налетях на две момичета там…

— Това не е, което е опасно.

— Какво говориш?

— СПИН!

— Но нали само педерастите се заразяват с това?

Лоуис я изгледа с удивление:

— Не мога да повярвам. Къде си била?

Тя започна надълго да й обяснява. Люба слушаше поразена.

— Запомни, Люба — приключи тя, — трябва да бъдеш много внимателна в подбора на клиентите си. Така както виждам нещата, колкото по-богат, толкова по-безопасно. Затова работя с това бюро. Те осигуряват само най-добрите клиенти — богати бизнесмени.

Люба се нанесе при Лоуис, изпълнена с благодарност, и започна да работи с бюрото. Чрез един от новите й клиенти, директор в студия Пайнуд, тя получи първата си роля като статистка. Светът на киното й хареса много. Разбира се, не можеше да се печели като статист. Затова бе необходимо да получаваш говорещи роли.

И много скоро на нея й потрябваха пари повече от всякога. Лоуис отиде да живее с един японски индустриалец и Люба трябваше да плаща целия наем. Приятно й бе да държи този апартамент. Дори започна да нарича спалнята студио.

Звънът на телефона прекъсна мислите й. Може би е Дани, който отговаря на нейните обаждания. През уикенда бе оставила две съобщения в хотела. Избърса с един парцал боята от ръцете си и отиде във всекидневната, за да вдигне слушалката.

Беше Дороти от бюрото.

— Довечера мистър Браунер, бизнесмен от Мюнхен. Стая двадесет и пета, хотел „Савой“, десет вечерта. Първо вечеряйте.

Люба не се зарадва много на тази „среща“. Не бе като в Краков. Вече не беше удоволствие. Не можеше да подбираш клиентите си, трябваше да ходиш на лекар. Да играе във филми, би могло да бъде приятна промяна и начин да се измъкне от това.

Тя затвори телефона и погледна часовника си — пет часа. Рисуваше от много време, толкова погълната, че забрави да обядва. Трябваше да спре и да яде нещо.

Постави внимателно капачките на тубите и прибра боите в кутията. Маслените бои бяха скъпи. Сложи ги на най-горния рафт на гардероба в коридора, където държеше картините си, някои с рамки, други без, но всички завити внимателно. Представляваха рисунки на въртележки, пейзажи, котки, кучета, диви коне. Имаше само няколко портрета на хора: Магда, седнала на маса, усмихната, Йозеф, ходещ уверено по въже, и Валентин, облегнат на перилата на въртележката.

Влезе в кухнята, сложи във фурната нещо, останало от предишния ден, и си направи чаша чай. После седна на перваза на прозореца. Навън мокрият от ситния дъжд тротоар блестеше под уличните лампи. Минаваха забързани хора с чадъри, отскачайки от колите, които разпръскваха локвите. Почувства се уютно, щастлива, с котенцето за компания, докато навън времето изглеждаше толкова мрачно. Приятно й бе да бъде сама в целия апартамент.

Помисли си за Магда. Бяха разделени за първи път, но не би могла да каже, че наистина й липсва. Най-после беше свободна. Веднага се почувства гузна. Как ли се справяше Магда в Брайтън без нея? Люба й бе писала няколко пъти, но Магда й отговори само веднъж — кратка бележка на английски. Очевидно й бе продиктувана от полковник Джонсън.

Би трябвало да отиде в Брайтън, за да види какво става. Веднъж бе позвънила и затвори телефона, когато чу гласа на полковник Джонсън. Сега, подтикната от моментен импулс, вдигна слушалката. Щеше да поиска да говори с Магда.

Обади се операторката:

— Телефонът, който набирате, е изключен.

 

 

Залцбург, Австрия

Дани седна в леглото си и рязко разтърси глава, за да се отърве от кошмара. Пръстите на краката му се удариха в студения месинг на леглото. Всички легла изглеждал твърде къси за високата му фигура. Примигна с очи и се огледа из стаята, която бе слабо осветена от тънки снопове светлина, проникващи от двете страни на спуснатите пердета.

Погледът му попадна на една брошура на нощната масичка: „Hotel Schloss Fuschel — Das Schloss von Herr von Ribbentrop“^[1]. Каква сила го бе обладала, за да дойде вчера от Лондон със самолета тук в Австрия, в Залцбург, в някогашната къща на най-добрия приятел на Хитлер? Затвори очи. В мислите му бавно изплува споменът отпреди две вечери. Върна го назад като филмова ролка и го възпроизведе наново.

След като образът на Рахел се стопи в един безмълвен вик, той се отпусна до Люба, облян в студена пот. Трепереше и му се виеше свят.

— Хареса ли ти? — попита нежно Люба и отпусна глава на ръката му.

— Да — каза той, като нежно отместваше косата й от челото. — Ти беше чудесна, но аз не се чувствам на себе си… може би съм пил твърде много.

Надигна се на лакти и после, опасявайки се, че може пак да му се завие свят, тръгна внимателно към банята. Почувства се по-добре, след като напръска лицето си със студена вода и изтри тялото си с влажна кърпа. Излизайки в коридора, той се принуди да се облегне на стената в полутъмното и едва не събори една картина, която бе окачена там. Постара се да оправи картината и тогава отново чувството за нереалност го облада. Гледаше втренчено в една графика, така детайлно нарисувана, че би могла да мине за фотография. Това бе разпятието, направено от баща му. Ушите зазвъняха остро.

— Откъде имаш това? — попита той дрезгаво.

— Какво? — извика тя от леглото.

— Тази картина.

— О, това е нещо, което нарисувах, когато бях в Сан Саба.

Звънът в ушите му бе толкова силен, че едва чуваше собствения си глас. Усещаше кръвта си да преминава през цялото му тяло. Облегна се на стената, като все още държеше рамката на картината.

— Била си в концентрационен лагер?

— Не, не — каза тя, смеейки се. — Аз съм само на двадесет години. — Стана и си сложи пеньоар. — Бях там, когато той бе лагер за бежанци — години след войната.

— Какво общо има това с рисунката?

— Видях това разпятие, направено от някой евреин, който е умрял там.

Дани се хвана за един стол, за да се задържи, борейки се с усещането, че му прилошава, докато гледаше как тя сресва косата си пред огледалото. Лицето, отразено в огледалото, бе това на Рахел. Трябваше да се махне.

— Уморен съм — каза той тихо. — По-добре да се прибирам.

— Искаш ли да ме видиш утре вечер? — тя се приближи и сложи меката си ръка върху рамото му.

— Може да ми се наложи да изляза от града — каза той сухо. — Ще ти се обадя.

— Моля те, направи го. — Очите й се усмихваха.

Когато се върна в хотела, легна и остана буден дълго време. Какво право имаше тя да нахлува в най-интимните кътчета на живота му? Сан Саба? За него това бе означавало краят, смъртта. Разбира се, за Люба това бе представлявало началото, животът.

Почувства необходимост да постави дистанция между себе си и това странно момиче. Вдигна телефона и позвъни на рецепцията, за да поръча самолетен билет за Залцбург. Предишния ден бе видял афиш, рекламиращ залцбургска постановка на „Евримен“ с Клаус Мария Брандауер.

И ето го сега тук.

Стресна го силно почукване.

— Добро утро, хер Денисън.

Един възрастен сервитьор влезе с количка със закуската.

Струйки пара се издигаха над чашата с кафе, докато количката се придвижваше към средата на стаята. С тевтонска прецизност сервитьорът постави стол пред масата и с едно отмерено движение разтвори пердетата. Светлината на ранната утрин, отразена от малко езеро, вече изпъстрено с бели платна, освети стаята.

Сервитьорът се отправи към вратата, обърна се и каза на немски:

— Това ли е всичко, което ще поръчате?

Дани се раздразни от това, че сервитьорът приема, че той разбира немски.

„Къде си бил през време на войната — помисли си той. — Дали си карал старите евреи към газовите камери? Или може би си работил в крематориум?“

Вратата се затвори без отговор на неговите безмълвни въпроси и Дани стана от леглото, протягайки голото си тяло. Приближи се до прозореца към спокойното езеро Фушел. Красивият пейзаж го ядоса, фон Рибентроп трябва да е бил много щастлив тук.

Седна на масата и си наля от ароматното кафе. Поднесе фината порцеланова чашка към устните си, но я остави рязко на масата. Защо бе дошъл тук?

Разбира се, винаги е бил любопитен да види „Евримен“. Той бе чел пиесата много пъти, откакто мисис Денисън му я даде. Все още поддържаше мечтата си да я направи на филм. Но какво време е избрал, за да дойде тук — точно когато всички приготовления за „Лондонски Рок“, неговият петнадесети филм, са приключили. Това бе внезапен импулс. Люба го бе обезпокоила.

„Йедерман“ щеше да почне в пет часа на средновековния градски площад в Залцбург, на петнадесет километра оттук. Разполагаше с много време. Щеше да обядва късно в „Златния елен“, ресторант с високо реноме.

Дани позвъни на Милт. След няколко позвънявания чу гласа на своя приятел, записан на магнитната лента: „Само работа и никаква игра ще направи от Милт едно глупаво момче. След шест дни дори и Бог трябваше да почива. Така че, моля, оставете съобщение и или Бог, или Милт ще отговорят на обаждането.“ Дани каза по телефона:

— Милт, не се опитвай да ме ангажираш в Лондон през този уикенд. Сега съм в Залцбург, за да видя „Евримен“. Помниш ли? Да — „Евримен“.

Изпълнен с нетърпение, той реши да се поразходи. Докато ровеше в багажа си за риза, попадна на двете писма, които бе получил през вечерта на срещата си с Люба. Още не бе ги отворил.

Разхождаше се покрай езерото, потупвайки нервно писмата в джоба си. Продължаваше да отлага прочитането им.

Наблюдаваше плъзгащите се по езерото бели платна и слушаше приглушените гласове в далечината. На брега играеха деца, малки момиченца се кискаха, гонейки се, момчета хвърляха камъчета над водата.

Дани се излегна на тревистия склон. Имаше усещането, че писмата го горят. Най-после ги извади от джоба си и погледна пликовете, държейки във всяка ръка по един. Можеше да отгатне съдържанието на писмото от Стефани. Без съмнение тя се възползваше от шестседмичния престой в Риноу, за да получи развод. Но се страхуваше да прочете това, което Патриша имаше да му каже. Той седна с рязко движение и отвори плика.

Тя започваше толкова приятно, разказвайки му за синята лента, която бе получила на изложба на коне. Той погледна към края на писмото, където бе същността му. Охлаждащите думи сякаш бяха писани от Д. Л. Стоунъм:

След развода ще живеем при Д. Л. в Лонг Айлънд. Той има любезността да поиска да ме осинови. Това би направило нещата много по-прости за всички нас и по никакъв начин не би намалило привързаността, която изпитвам към теб.

Дани препрочиташе редовете отново и отново, докато вече не бе в състояние да чете. Бе негова грешка — знаеше това добре. Беше се потопил в работата си и в резултат загуби семейството си. Бе пренебрегнал Стефани, но което е по-важно, пренебрегна и Патриша. По този начин отвори вратата за Д. Л.

Но защо Д. Л. искаше да осинови Патриша? За да я превърне от внучка в дъщеря? Нямаше логика. Тя вече бе негова наследница, живееше в къщата му, беше под негово влияние и контрол. Осиновяването можеше да постигне само едно нещо — да разруши последната слаба връзка между него и Патриша.

Мислеше си за нея — красива млада жена на седемнадесет години. Беше го обичала. Хванала се за крака му, крещеше от радост, докато той обикаляше с нея из стаята, преструвайки се, че не я забелязва. Това бе златен момент, време на невинност, преди светът да се намеси с училище, правила, решения и разрушително влияние на един богат дядо. Облегна се на тревата и погледна към безоблачното небе. Тези мигове с Патриша бяха толкова скъпоценни. Изпитваше болка да си спомня за тях. Беше толкова млада, толкова пълна с живот и любов и толкова уповаваща се. Дали някога е имало такова време в неговото детство?

О, да, във фермата, доейки кравите с Рахел, гледайки Маме в кухнята, въртейки се около Тате. Когато бе на възрастта на малките момчета, които играеха на брега на езерото, Тате го бе научил да хвърля плоски камъчета по повърхността на водата.

Дани взе едно камъче и го хвърли. То цопна във водата. Намери по-плоско камъче и го хвърли силно под остър ъгъл. То заподскача по повърхността. Пет прескачания! Добър знак.

Погледна часовника си и се изненада, че е три и десет. Твърде късно за обяд. Върна се в стаята си, взе душ, преоблече се и поръча лимузина.

Докато минаваха покрай добре подредения пейзаж към Залцбург, Дани гледаше в дебелия червен врат на шофьора. Беше покрит с остри бели косъмчета и преливаше над яката.

— Къде бяхте през войната? — чу се той да казва, шокиран от това, че не можа да сдържи натрупания в него гняв.

Шофьорът обърна към него воднистосините си очи и се усмихна.

— Не говори английски.

— Обзалагам се, че не говориш нацистки, кучи син!

Забеляза, че гърбът на шофьора се напрегна, но човекът не каза нищо.

Омразата на Дани го съпровождаше, докато стигнаха до сърцето на града.

Колата спря рязко, твърде рязко. Шофьорът отвори вратата с мрачно изражение на лицето. Затръшването на вратата зад Дани бе извънредно силно. Дани влезе в градския площад.

Беше здрач, този момент, в който Бог сдържа дъха си. Залязващото слънце къпеше живописните готически здания в златна светлина. Острите им покриви рисуваха насечени линии върху пурпурното небе. В сенките на корнизите се гушеха гълъби. На калдъръмения площад бе издигната временна сцена. Той седна на мястото си. Столовете около него бързо се изпълниха с туристи, говорещи различни езици, но немският изпъкваше сред всички други. Това го дразнеше, докато представлението започна. И тогава изведнъж немският зазвуча прекрасно. Дани се изненада колко лесно разбира езика, който се бе опитал да забрави напълно в продължение на толкова много години.

Бог говореше на Смъртта, неговия пратеник:

— Боли ме за това, че Евримен мисли само за земни богатства, живеейки за собствено удоволствие. Иди при Евримен и му заповядай от мое име да си направи равносметка.

Здрачът се сгъсти, придавайки магически изглед на сцената. Дани бе трогнат от мъките на героя, човек, който разбира с ужас, че животът му е бил лекомислен и безполезен. Колко отчаяно Евримен протягаше ръце към всички около него, опитвайки се да изкупи вината си. Когато затръшна капака на ковчежето със скъпоценностите си, звукът стресна ято гълъби и те излетяха в небето, осветено в оранжево.

Бедният Евримен извика:

— О, Смърт, ти идваш в момент, когато най-малко мислех за теб.

Светлината отслабна и силуети на хора се появиха върху покривите на зданията. Те викаха с укор „Йедерман!“ Гласовете им отекваха из площада. Дани имаше чувството, че викат право към него.

Какво бе извършил в живота си, ако утре трябваше да умре? Той не бе такъв, какъвто бе баща му — истински артист. Баща му бе силен, а Дани знаеше за себе си, че беше слаб. Все още се чувстваше Мойше, уплашеното момче. Въпреки че имаше успех, чувстваше, че нещо му се изплъзва. Тялото му някак си не се събираше в кожата му. Не чувстваше собственото си аз. Дани не си спомняше момент, в който да се е харесвал.

На следващата сутрин взе първия самолет за Лондон. Докато самолетът кацаше на Хийтроу, той раздвижи дългото си тяло и погледна през прозореца. Някъде в този голям, гъмжащ град под мъглата бе Люба.

Тя го плашеше. В един оргазъм бе съживила всички негови мъртви спомени.

Люба имаше само един ден работа във филма и после щеше да излезе от живота му.