Метаданни
Данни
- Серия
- Прокълнатите крале (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La Louve de France, 1959 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Лилия Сталева, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 27гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Mat(2007)
Издание:
МОРИС ДРЮОН
ФРЕНСКАТА ВЪЛЧИЦА
Второ издание
Преводач ЛИЛИЯ СТАЛЕВА, 1983
Редактор МАНОН ДРАГОСТИНОВА
Излязла от печат януари 1989 г.
Издателство на Отечествения фронт, София, 1989
ДП „Д. Найденов“ — гр. В. Търново
Maurice Druon
LES ROI MAUDITS
La louve de France
Librairie Plon, Edition Del Duca, 1966
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
II. ПОКАЯНИЕТО ОСТАВА ЗА СВЕТИЯ ОТЕЦ
— Плътски прегрешения? Естествено, щом сте мъж… Прегрешения от лакомия? Достатъчно е да ви видя, вие сте пълен… Прегрешения от гордост? Вие сте високопоставен благородник… Но самото ви обществено положение ви принуждава да изпълнявате редовно църковните си обязаности. Така че за всички тези прегрешения, присъщи на човешката природа, сте се изповядал и сте бил опростен при всяко ваше приближаване до светия олтар.
Странна изповед, при която първият наместник на римската църква произнасяше едновременно и въпросите, и отговорите. Тихият му глас понякога бе заглушаван от птичи крясъци, защото папата държеше в спалнята си един вързан на верижка папагал и подхвърчащи в голяма клетка женски папагалчета, канарчета и мъничките червени птички от островите, наречени кардинали.
Подът на стаята, покрит с рисувани плочки, бе закрит отчасти от испански килими. Стените и столовете бяха тапицирани в зелено, а завесите на леглото и на прозорците бяха също от зелен лен. На фона на това горско зелено живите птички бяха като цветни петна, като цветя[1]. Единият ъгъл беше обзаведен като баня с мраморна вана. В гардеробната до спалнята имаше стари шкафове, пълни с бели мантии, гранатово червени къси наметки с качулки и свещенослужителски украшения.
Още с влизането си дебелият Бувил понечи да коленичи, но светият отец най-непринудено го покани да седне до него в едно зелено кресло. Наистина възможно най-почтително отношение към човек, който се изповядва. Бившият шамбелан на Филип Хубави беше съвсем замаян и едновременно успокоен, защото всъщност се бе опасявал, че ще трябва да признае — той, висшият сановник, при това на върховния свещенослужител, всички дребни прегрешения в един човешки живот, всичката сгур, порочни желания и грозни постъпки, утайката, наслоила се в дъното на душата едните и годините. А ето че светият отец смяташе тези грехове за дреболии или поне предназначени за по-скромни духовни лица. Но Бувил не бе забелязал, като ставаше от масата, как се бяха спогледали кардиналите Гослен Дюез, Пуже и „белият кардинал“. Те познаваха добре това обичайно лукавство на папа Йоан: изповедта след вечеря, която той използваше, за да разговаря съвсем насаме с някой важен събеседник, за да изтръгне от него не една държавна тайна. Кой можеше да устои на подобно неочаквано предложение, колкото ласкаво, толкова и страшно? Всичко съдействуваше за размекване на съзнанието — и изненадата, и религиозното благоговение и преяждането.
— Най-важното за всеки човек — поде папата — е да изпълни добре специалното предназначение, което бог му е отредил на този свят. И именно в тази област най-строго се осъждат грешките му. Вие, синко, сте били шамбелан на един крал и при трима други сте били натоварвани с най-високи мисии. Винаги ли сте изпълнявали най-стриктно задълженията си?
— Струва ми се, отче, искам да кажа пресвети отче, че съм се справял усърдно със задачите си, че, доколкото ми е било възможно, съм служил лоялно на сюзерените си…
Той внезапно млъкна, като осъзна, че не се намира тук, за да изтъква собствените си заслуги, и поде, вече с друг тон:
— Би трябвало да се упрекна, че понякога не съм успявал в някои свои мисии, които бих могъл да проведа по-добре… Да, пресвети отче, не винаги съм бил достатъчно прозорлив и понякога с голямо закъснение съм откривал грешките си.
— Не е грях, ако не мислиш достатъчно бързо. Това може да се случи на всички ни и е точно обратното на коварството. Но допускали ли сте при изпълнение на мисиите си или във връзка с тях сериозни прегрешения като лъжесвидетелство… убийство…
Бувил поклати отрицателно глава.
Но сивите очички без клепки и вежди, бляскави и искрящи върху набръчканото лице, не се откъсваха от него.
— Съвсем сигурен ли сте? Сега е случаят, синко, да очистите напълно дущата си! Никога ли не сте лъжесвидетелствували? — попита папата.
Бувил отново се почувствува зле. Какво означаваше тази настойчивост? Папагалът изписка дрезгаво на люлката си и Бувил се стресна.
— Едно нещо всъщност, пресвети отче, тежи на душата ми, но не зная дали действително е грях и какво име да му дам. Не съм извършил убийство самият аз, уверявам ви, но веднъж не можах да попреча да бъде извършено. А после бях принуден да лъжесвидетелствам, но не можех да постъпя иначе.
— Разкажете ми това, месир графе — каза папата.
Сега той на свой ред се поправи:
— Изповядайте пред мен тази тайна, която толкова ви тежи, скъпи синко!
— Как да не ми тежи — каза Бувил, — особено след смъртта на жена ми, добрата Маргьорит, която беше посветена в нея. И често си повтарям, че ако умра, без да съм споделил с никого…
Очите му внезапно се напълниха със сълзи.
— Как не се сетих по-рано, пресвети отче, да ви я доверя?… Нали ви казах: умът ми е бавен… Това се случи след смъртта на крал Луи Х, първородния син на моя господар Филип Хубави…
Бувил погледна папата и изпита предварително облекчение. Най-сетне щеше да освободи душата си от бремето, което носеше толкова години. Това беше безспорно най-лошияг миг в живота му и непрестанно го терзаеха угризения. Защо не бе дошъл по-рано да признае всичко на папата?
Сега Бувил говореше с лекота. Той разказа как, тъй като бил назначен за попечител на утробата на кралица Клеманс след смъртта на Луи Вироглавия, самият той, Бувил, се уплашил да не би графиня Мао д’Артоа да предприеме нещо престъпно срещу кралицата и детето, което тя носела тогава. По онова време монсеньор Филип дьо Поатие, братът на покойния крал, отстоявал регентството срещу граф дьо Валоа и Бургундския херцог…
Когато му припомниха това време, Йоан XXII вдигна за миг поглед към боядисаните греди на тавана и тясното му лице прие замислено изражение. Той видя мислено онази сутрин през 1316 година, когато лично бе съобщил в Лион на Филип дьо Поатие за смъртта на брат му Луи Х, след като беше научил тази вест именно от младия ломбардец Балиони…
И така, Бувил се опасявал от престъпление от страна на графиня Мао, ново престъпление, защото се говорело, че тя причинила смъртта на Луи Вироглавия, като го отровила с треви. Имала чудесни основания да го ненавижда, защото той малко преди това й бил отнел графството. Но имала прекрасни основания също, веднъж изчезнал Луи, да иска зет й, граф дьо Поатие, да се качи на трона. Единственото препятствие било детето в утробата на кралицата, когато се роди, ако е момче.
— Злочестата кралица Клеманс… — въздъхна папата.
Определена за кръстница, графиня Мао трябвало да носи новия малък крал по време на церемонията по представянето му на бароните. Бувил бил сигурен, както и госпожа Бувил, че страшната Мао иска да извърши повторно престъпление и че няма да се поколебае да стори това по време на представянето, единствения случай да държи детето в ръцете си. Затова Бувил и жена му решили да скрият малкия крал през тези часове и да дадат на Мао вместо него сина на дойката, който бил с няколко дни по-голям. Под парадните пелени никой нямало да забележи замяната, тъй като никой още не бил виждал детето на кралица Клеманс, дори и самата тя, повалена на легло от страшна треска и едва ли не умираща.
— И после, пресвети отче — каза Бувил, — детето, което додох на графиня Мао и което се чувствуваше чудесно само час преди това, умря за няколко мига пред всички барони. Аз обрекох на смърт това малко невинно създание. И престъплението беше извършено толкова бързо, аз самият бях толкова смутен, че не се сетих да извикам веднага: „Това дете не е кралят!“ А после беше вече много късно. Как можех да обясня…
Приведен леко напред със скръстени върху дрехата си ръце, папата не пропускаше нито дума от разказа му.
— Ами другото дете, малкият крал, какво стана с него, Бувил? Какво направихте с него?
— То остана, пресвети отче, то е живо. Покойната ми жена и аз го поверихме на дойката. О, с голяма мъка. Защото нещастницата ни мразеше, нали разбирате, и стенеше от мъка. С много молби и дори заплахи я накарахме да се закълне над евангелието да пази малкия крал като свое родно дете и никога да не разкрива никому, дори при изповед, каквото и да било.
— О! — промълви светият отец.
— Така че малкият крал Жан, истинският френски крал всъщност, расте сега в един замък в Ил-дьо-Франс, без да знае кой е, без никой да знае за него освен тази жена, която смятат за негова майка… и аз.
— А тази жена?…
— …е Мари дьо Кресе, съпругата на младия ломбардец Гучо Балиони.
Сега всичко стана ясно на папата.
— И Балиони не знае нищо?
— Абсолютно нищо, сигурен съм, пресвети отче. Защото младата дьо Кресе отказала да го види, за да удържи клетвата си, както й заповядахме. Младежът веднага си заминал за Италия. Той мисли, че синът му е жив и понякога се тревожи за него в писмата до вуйчо си, банкера Толомей…
— Но защо, Бувил, защо, след като сте имали доказателство за престъплението и е било толкова лесно, не разобличихте графиня Мао?… Като си помисля — прибави папа Йоан, — че по същото време тя изпрати при мен канцлера си, за да подкрепя каузата й срещу племенника й Робер…
Папата внезапно си помисли, че Робер д’Артоа, този гръмогласен исполин, този скандалджия и навярно убиец — защото, както изглежда, бе замесен в убийството на Маргьорит Бургундска в замъка Гаяр, — този ужасен барон бе в крайна сметка по-добър от жестоката си леля и може би имаше известно право в борбата си срещу нея. Свят от настървени вълци са дворовете на владетелите! И във всяко кралство все същото. Дали за да управлява, умиротворява и да води това стадо от диви зверове, бог бе вдъхнал точно на него, слабия буржоа от Каор, стремежа към тиарата, която сега бе на главата му и от време на време малко му тежеше?
— Замълчах, пресвети отче, главно защото така ме посъветва покойната ми съпруга. Тъй като пропуснах подходящия миг да разоблича убийцата, жена ми с право изтъкна, че ако разкрием истината, Мао ще се ожесточи срещу малкия крал и самите нас. Трябваше да я оставим да вярва, че престъплението й е успяло. Така че погребахме детето на дойката в Сен-Дьони редом с кралете.
Папата размишляваше.
— Значи в процеса срещу госпожа Мао на следващата година обвиненията бяха основателни?
— Разбира се, че бяха! Монсеньор Робер бе успял да се добере до една отровителка, магьосницата Изабел дьо Фериен, която дала на придворната госпожица на графиня Мао отровата, с която най-напред умъртвила крал Луи, а после и детето, представено на бароните. Изабел дьо Фериен и синът й Жан бяха доведени в Париж, за да направят признания. Може да си представите колко това бе угодно на монсеньор Робер! Показанията им бяха записани и стана ясно, че са били доставчици на графинята, защото и по-рано й били набавили еликсира, с който сдобила дъщеря си Жана и зет си граф дьо Поатие, както сама се хвалела…
— Магьосничество! Можехте да изгорите графинята на клада — прошепна папата.
— Не точно тогава, пресвети отче, не точно тогава.
Граф дьо Поатие бе станал крал и много покровителствуваше графиня Мао. Толкова много, че дълбоко в душата си съм сигурен, че бе неин съучастник, поне във второто престъпление.
Дребното лице на папата се набръчка още повече под подплатената с кожа шапчица. Йоан XXII много обичаше крал Филип V. Дължеше му своята тиара и винаги отлично се бяха разбирали по всички въпроси на управлението. Последните думи на Бувил го огорчиха.
— И над единия, и над другия се стовари божието възмездие — поде Бувил, — тъй като и двамата загубиха през същата година единствените си синове. Синът на графинята, който бе на седемнадесет години, умря пред очите й. А младият крал Филип загуби своя син, роден само няколко месеца преди това, и вече не му се роди друг… Но колкото до обвинението срещу самата нея, графинята съумя да се защити. Позова се на нередовната процедура и на низшето обществено положение на обвинителите си. Процесът бе заведен от Върховният парижки съд, а тя изтъкна, че като френски пер може да бъде съдена само от Камарата на бароните. Все пак за да възтържествувала невинността й — както се изрази тя, — молела зет си… това бе хубава сцена на публично притворство!… да продължи следствието и да й даде възможност да разобличи враговете си. Отново бяха разпитани магьосницата дьо Фериен и синът й, само че след като бяха изтезавани. Състоянието им бе окаяно и телата им бяха целите в кърви. Те се отказаха от предишните си показания, заявиха, че са били лъжливи, че са ги подвели с ласкателства, молби, обещания, а и с насилие лица, които за момента било по-подходящо да не разобличават. После крал Филип Дългия насрочи тържествено заседание на съда, на което призова всички свои близки роднини, както и всички близки на покойния си брат — граф дьо Валоа, граф д’Еврьо, Бурбонския херцог, конетабъла монсеньор Гоше, месир дьо Бомон, главен майордом, и самата кралица Клеманс, и ги накара да кажат под клетва дали знаят или подозират, че крал Луи и синът му Жан са умрели не от естествена смърт. Тъй като никой нямаше никакво доказателство, а заседанието бе публично и графиня Мао седеше до краля, всеки заяви — макар мнозина да се съмняваха, — че и двамата са починали от естествена смърт.
— Но значи и вие сте свидетелствували?
Дебелият Бувил наведе глава.
— Дадох неверни показания, преснети отче. Но можех ли друго да сторя, когато целият двор, перовете, чичовците на краля, най-близките служители, самата вдовица кралица Клеманс под клетва потвърдиха невинността на Мао! Мен щяха да обвинят в лъжа и измислици и щяха да ме пратят на Монфокон.
Той изглеждаше толкова нещастен, толкова съкрушен, толкова печален, че внезапно заприлича, въпреки едрото си месесто лице, на момченцето, което е бил половин век преди това. Папата го съжали.
— Успокойте се, Бувил — каза той, като се наведе към него и сложи ръка на рамото му. — И не се упреквайте, че сте постъпили неправилно. Бог ви е нагърбил с проблем, много тежък за вас. Поемам тайната ви. Бъдешето ще покаже дали сте били прав! Опитали сте се да спасите един живот, който ви е бил поверен като длъжностно лице, и сте го спасили. Колко други човешки съществования щяхте да изложите на опасност, ако бяхте проговорили!
— Ах, пресвети отче, да, олекна ми! — промълви бившият шамбелан. — А какво ще стане с малкия укрит крал? Какво да правя с него?
— Изчакайте, без да предприемате нищо. Ще помисля за това и ще ви съобщя. Идете си в мир, Бувил… Колкото до монсеньор дьо Валоа, той ще получи сто хиляди ливри, но нито флорин повече. Да ме остави на мира със своя кръстоносен поход и да се помири с Англия.
Бувил коленичи, поднесе ръката на светия отец към устните си, силно развълнуван, изправи се и заднишком тръгна към вратата, защото аудиенцията, изглежда, бе приключила.
Папата го върна с жест.
— Синко, ами опрощението ви? Не държите ли на него?
След малко папа Йоан, останал сам, се заразхожда с леки стъпки из работния си кабинет. Духащия от Рона вятър се провираше под вратите и стенеше из красивия нов дворец. Женските папагали писукаха в клетката си. Въглените в мангала тъмнееха.
Йоан XXII размишляваше над трудния, едновременно държавен и нравствен проблем, изникнал пред него. Истинският наследник на френската корона беше неизвестно дете, скрито в едно имение. Само двама или по-скоро трима души в света сега знаеха това. Страхът възпираше първите двама да говорят, Какво трябваше да направи самият той. Какво решение да вземе, щом след раждането на това дете двама крале един след друг се бяха възкачили на трона, двама законно коронясани и помазани със светия елей? Да разкрие тайната и да подхвърли Франция на най-ужасни междуособици? Да посее пак война?
И друго чувство подтиквате папата да пази мълчание, то бе свързано с паметта на крал Филип Дългия. Да, Йоан XXII много бе обичал младия мъж и му бе помогнал по всички възможни начини. Той бе дори единствения суверен, от когото някога се бе възхищавал и на когото бе признателен. Да помрачи паметта му би означавало за Йоан XXII да очерни самия себе си. Щеше ли без Филип Дългия да стане някога папа? А ето че Филип се оказваше престъпник или в най-добрия случай съучастник на престъпницата. Но нима папа Йоан, нима Жак Дюез трябваше да хвърли първия камък, след като сам той дължеше пурпурната си мантия и тиарата си на такива крупни измами? И ако беше абсолютно нсобходимо, за да осигури избора си, да допусне да се извърши престъпление…
„Господи, господи, благодаря ви, че сте ми спестили подобно изкушение… Но дали наистина аз трябваше да бъда натоварен с грижата за вашите създания… Ами ако дойкатз някой ден проговори, какво ще стане?… Може ли човек да се довери на женски език? Добре би бяло, господи, да ме осветлите понякога. Опростих Бувил, но покаянието остава за мен.“
Той коленичи върху зелената възглавница на молитвеното си столче и дълго остана така, притиснал набръчканото си чело с тънките си пръсти.