Морис Дрюон
Френската вълчица (8)

I. ТРАПЕЗАТА НА ПАПА ЙОАН

Църквата Сент-Агрикол беше изцяло преустроена. Катедралата, църквата на По-малките братя, църквата на Братята-проповедници и на августинците бяха уголемени и подновени. Хоспиталиерите на свети Йоан Ерусалимски си бяха построили великолепна резиденция. Отвъд площада на сарафите се издигаше новата църквица Сент-Антоан, копаеха се основите на бъдещата църква Сен-Дидие.

Граф дьо Бувил от една седмица обхождаше Авиньон и не можеше да го познае, защото не намираше нито едно от местата, които си спомняше. Всяка разходка, всяко излизане бе за него повод за изненада и смайване. Как бе възможно само за осем години един град да стане неузнаваем?

Защото не само култови сгради бяха изникнали сякаш от земята или бяха сменили фасадите си и от всички страни можеха да се видят острите им върхове, готическите прозорци, розетките, белокаменните бродерии, леко позлатени от зимното слънце, през които се провираше вятърът, духащ откъм Рона.

Навсякъде се издигаха пищни дворци, жилища на прелати, на замогнали се буржоа, кантори на сдруженията на ломбардците, складове, магазини. Навсякъде се чуваше търпеливият, неспирен и подобен на дъждовни капки шум от чуковете на каменоделците, милионите бързи удари на метала по меката скала, благодарение на които се изграждат столиците. Навсякъде многолюдна тълпа, отстъпваща често встрани, за да мине някой кардинал със свитата си, навсякъде дейна, жива, засуетена тълпа, която стъпва по чакъл, стърготини и варовиков прах. Признак на богати времена е да видиш бродирани обувки на властник, замърсени от строителни отпадъци.

Не, Юг дьо Бувил не можеше да разпознае вече нищо. Мистралът пълнеше очите му не само с прах от строежите, но и с непрестанно удивление. Търговците, които всички се гордееха, че са доставчици на пресветия отец или на кардиналите от светия му колегиум, предлагаха най-пищните стоки на земята, най-плътните кадифета, най-тежките коприни, брокати и сърмени гайтани. Църковните украшения, кръстове за гърдите, жезли, пръстени, потири, дарохранителници, дискоси, както и чинии за ядене, лъжици, канчета, високи чаши, гравирани с папски или кардиналски гербове, се трупаха по лавиците на сиенеца Тауро, търговеца Корболи и метр Кашет, майстори по посребряване.

Необходими бяха художници, за да украсят всички тези църковни кораби, сводове, манастирски галерии, зали за аудиенция. Тримата Пиеровци — Пиер дьо Пюи, Пиер дьо Кармьолер и Пиер Годрак, подпомогнати от многобройните си ученици, разстилаха златна, лазурна и карминова боя и рисуваха изображенията на Зодиака около сцените от двата Завета. Необходими бяха скулптори. Маестро Мачоло от Сполета издялваше от червен дъб и орех статуите на светците, които после боядисваше или позлатяваше. А по улиците се кланяха ниско на един мъж, който не беше кардинал, но въпреки това бе придружен от внушителна свита от помощници и слуги, натоварени с двуметрови пръти и дебели свитъци фина хартия. Този мъж беше месир Гийом дьо Кукурон, пръв сред всички папски архитекти, който от 1317 година изграждаше наново Авиньон за баснословната сума пет хиляди златни флорини.

Жените в тази духовна метрополия се обличаха по-красиво, отколкото където и да било другаде по света. Истинско очарование за очите беше да ги видите, когато излизат от църква, пресичат улиците, обхождат дюкянчетата, чувствуват се в гостната си посред улицата, зъзнещи от студ, но засмени в подплатените си с кожи наметки, заобиколени от услужливи благородници и прекалено свободни духовници. Някои от тях вървяха дори съвсем непринудено подръка с каноник или епископ и двете дълги поли се развяваха, като метяха в такт белия прахуляк.

Съкровището на църквата осигуряваше разцвет на всички човешки дейности. Наложило се беше да построят нови публични домове и да уголемят квартала на леките жени, защото всички монаси, калугерчета, млади духовници, дякони и архидякони, които обитаваха Авиньон, не бяха задължително светци. Консулите на града бяха окачили табели със строги предписания:

„Запрещава се на жени с лошо поведение и сводници да живеят на порядъчните улици, да се кичат със същите труфила, както честните жени, да носят воал на публично място и да докосват с ръка хляба или плодовете в магазините. В противен случай ще бъдат принудени да купят стоките, които са пипнали. Омъжените куртизанки ще бъдат изгонени от града и дадени под съд, ако се върнат.“

Но въпреки наредбите куртизанките се обличаха с най-хубави тъкани, купуваха най-хубавите плодове, набираха клиентите си по най-изисканите улици и се омъжваха много лесно, защото бяха богати и търсени. Те гледаха самоуверено така наречените честни жени, които не се държаха по-добре от тях, само че съдбата ги бе дарила с по-високопоставени любовници.

Не само Авиньон, а и целият край се преобразяваше. От другата страна на моста Сен-Бенеза, на брега на Вил-Ньов, кардинал Арно дьо Виа, племенник на папата, изграждаше огромна съборна църква. И вече наричаха „старата кула“ кулата, построена от Филип Хубави, защото беше отпреди тридесет години. Само че без Филип Хубави, който някога бе наложил Авиньон като седалище на папската власт, щеше ли да съществува всичко това^[1]? В Бедарид, в Шатоньоф, в Нов из земята изникваха други църкви, други замъци.

Тази гледка изпълваше Бувил едва ли не с гордост. Не само защото в продължение на дълги години бе изпълнявал службата пръв шамбелан на Филип Хубави и се смяташе съпричастен във всички дела на този крал, но и защото си въобразяваше, че има известна заслуга за избора на сегашния духовен глава.

Та нали той, Бувил, преди девет години след изтощително препускане подир пръснатите между Карпантра и Оранж кардинали пръв бе предложил кардинал Дюез за кандидат на френския двор? Когато мисиите им излязат успешни, посланиците са готови да повярват, че са били плод на личния им почин. Затова, когато отиваше на банкета, който папа Йоан XXII даваше в негова чест, Бувил виреше шкембе, въобразявайки си, че изпъчва гърдите си, развяваше белите си коси върху кожената си яка и говореше високо на щитоносците си по улиците на Авиньон.

Едно нещо във всеки случай изглеждаше напълно извоювано: светият престол нямаше да се върне в Италия. Беше сложен край на илюзиите, поддържани при предишния папа. Римските патриции можеха да се бунтуват против Йоан XXII и да го заплашват, ако не се върне във Вечния град, със схизма и избор на нов папа, който действително да заеме трона на Свети Петър^[2]. Бившият буржоа от Каор бе дал достоен отговор на римските патриции, като им отпусна само четири от шестнадесетте кардиналски места, които бе създал след избирането си. Всички други червени шапки бяха дадени на французи.

— Виждате ли, месир графе — бе казал папа Йоан на Бувил няколко дни преди това, по време на първата си аудиенция, с едва чутия си глас, с който заповядваше като пълновластен господар на целия християнски свят… — Човек трябва да управлява с приятелите си срещу враговете си. Владетелите, които изчерпват живота и силите си, за да спечелят враговете си, пораждат недоволство у истинските си поддръжници и се обграждат в крайна сметка с неискрени приятели, готови всеки миг да им изменят.

За да се убеди човек в желанието на папата да остане във Франция, достатъчно беше да види замъка, който бе построил наскоро на мястото на старата епископия: със зъбчатите си стени, кулите и сводестите бойници той се издигаше високо над града. Вътрешното пространство беше заето от морави, оградени с галерии с колони, зали за приеми и пищно украсени покои със сини потони, осеяни със звезди, подобно на небето^[3]. При първата врата имаше двама вратари, при втората още двама, при третата — петима и още четиринадесет други за останалите врати. Дворцовият маршал командуваше четиридесет вестоносци и шестдесет и трима сержанти.

„Всичко това не може да бъде временно“ — си казваше Бувил, докато вървеше зад маршала, дошъл да го посрещне лично при вратата на папския дворец и да го преведе през залите.

А за да узнае с кого папа Йоан споделя властта си, достатъчно беше за Бувил да чуе имената на високопоставените лица, които се нареждаха около дългата маса, искряща от златни и сребърни съдове, в банкетната зала с копринени тапети.

Кардинал-архиепископът на Авиньон, Арно дьо Виа, беше син на сестра на папата. Кардинал-канцлерът на римската църква или, с други думи, първият министър на християнския свят, много широкоплещест и як мъж, достолепно седнал в пурпурните си одежди, беше Гослен Дюез, син на Пиер Дюез, братът на папата, когото крал Филип V бе удостоил с благородническо звание. Пак племенник на папата беше и Ремон Льо Ру. Друг племенник, Пиер дьо Виси, управляваше папския дом, разпореждаше се за разходите, като на него бяха подчинени двамата доставчици на хляб, четиримата икономи, конярите и ковачите, шестте камериери, тридесетте капелани, шестнадесетте изповедници на минаващите през Авиньон поклонници, звънарите, метачите, носачите на вода, перачките, архидяконите, аптекари и бръснари. Най-далечният „племенник“, седнал тук, съвсем не беше кардинал Бертран дю Пуже, легат без постоянна резиденция за Италия, за когото се шушукаше… но кой ли тук не шушукаше?…че бил незаконен син на Жан Дюез от времето, когато, макар минал четаридесетте, той още не бе напуснал родното Керси!

Всички роднини на папа Йоан, чак до братовчедите на първите му братовчеди, бяха настанени в двореца му и се хранеха на трапезата му. Двама от тях живееха дори на тайния междинен етаж под трапезарията. Всички имаха някаква длъжност — един се числеше към стоте благородни рицари, друг бе разпределител на милостините, трети началник на апостолическата камара, която се занимаваше с всички духовни привилегии, анати, десятък, платим на краля, субсидии, право на конфискуване и такси на светата Индулгенция. Папският двор, чийто годишен разход надхвърляше четири хиляди флорина, се състоеше от над четиристотин души.

Когато осем години преди това лионският конклав бе възкачил на трона на свети Петър един изтощен, безплътен старец, очаквайки, надявайки се дори, че ще издъхне още на другата седмица, папското съкровище беше съвсем празно. За осем години същият дребничък старец, който се движеше като перце, носено от вятъра, толкова добре бе ръководил финансите на църквата, така здравата бе облагал прелюбодейци, содомити, кръвосмесители, крадци, престъпници, недобросъвестни свещеници и провинили се в насилие епископи, така скъпо бе продавал абатствата, така отблизо бе контролирал църковните доходи и имущества, че си бе осигурил възможно най-крупните постъпления и притежаваше средства да изгради наново цял град. Той можеше щедро да храни семейството си и да управлява чрез него. Не се скъпеше нито за дарения на бедните, нито за подаръци на богатите, като предлагаше на посетителите си скъпоценности и златни свещени медали, с които го снабдяваше обичайният му доставчик евреинът Бонкьор.

Потънал по-скоро, а не седнал в кресло с огромно облегало, сложил крака върху две дебели възглавници от златоткана коприна, папа Йоан заемаше челното място на тази трапеза, нещо средно между консистория и семейна вечеря. Седнал вдясно от него, Бувил го гледаше като омагьосан. Колко се беше променил светият отец след избора си! Не външно: времето като че ли нямаше власт над тясното, остро лице, набръчкано и подвижно под шапчицата, поръбена със скъпа кожа, с миши очички без мигли и вежди, с изключително тънки устни, горната хлътнала навътре под беззъбата челюст. Йоан XXII носеше с по-голяма лекота своите осемдесет години, отколкото много други техните петдесет. Ръцете му доказваха това — гладки, леко напомнящи пергамент, но със съвсем пъргави стави. Преобразяването му личеше обаче в държанието му, тона на гласа, думите. Този човек, извоювал кардиналския си сан посредством едно подправено писмо, а папската си тиара — с две години подмолни интриги, увенчани с цял месец симулиране на неизлечима болест, изглеждаше, че се е сдобил с нова душа, осенен от благодатта на върховната си длъжност. Стигнал до върха на човешките амбиции, освободен от грижата да желае тепърва нещо за себе си, той бе посветил съвсем безкористно всичките си сили, както и целия си страшен мисловен механизъм единствено на благото на църквата, така както той си го представяше. И каква дейност развиваше! Колко много от хората, които го бяха избрали, въобразявайки си, че той ще си отиде скоро и Курията ще управлява от негово име, се разкайваха сега! Йоан XXII им бе вгорчил живота. Наистина забележителен църковен суверен.

Той се занимаваше с всичко, решаваше всичко. Не се бе поколебал да отлъчи през март същата година германския император Лудвиг Баварски, като същевревенно го бе свалил от трона на Свещената империя и бе предизвикал по този начин съперничество между френския крал и граф дьо Валоа. Той се намесвате и между християнските владетели и им напомняше — съгласно мисията си на всемирен пастир — техните мирни задължения. В този миг се занимавате с конфликта в Аквитания и по време на аудиенциите си бе уточнил с Бувил как точно да процедира.

Щеше да помоли английския и френския крал да дължат подписаното от граф Кент примирие в Ла Реол, чийто срок изтичаше през декември същата година. Монсеньор дьо Валоа не трябваше да и използва новите четиристотин рицари и хиляда стрелци с арбалети, които Шарл IV му бе изпратил през последните дни в Бержьорак. Но крал Едуард щеше да бъде подканен императивно да положи клетва пред френския крал в най-кратък срок. Двамата владетели трябваше да пуснат на свобода гасконските феодали, които задържаха в плен, и да не ги преследват за участието им във враждебните действия. Най-сетне папата щеше да пише на кралица Изабел, за да я замоли горещо да използва цялото си влияние, за да сдобри брат си и съпруга си. Папа Йоан не си правеше никакви илюзии, нито пък Бувил за влиянието на нещастната кралица. Но самият факт, че папата се обръща към нея, не можеше да не възвърне малко престижа й и неприятелите й щяха да се поколебаят преди да издевателствуват повече над нея. Освен това папа Йоан XXII я съветваше да отиде в Париж, все с оглед на помирителната си мисия, за да председателствува комисията за изготвяне на мирния договор, който щеше да остави на Англия само една тясна крайбрежна ивица от Аквитания със Сент, Бордо, Дакс и Байона. По този начин светият отец щеше да окаже магистрална помощ на политическите домогвания на граф дьо Валоа, на машинациите на Робер д’Артоа и на тайните желания на лорд Мортимър.

Тъй като беше изпълнил успешно първата част от мисията си, Бувил можеше да яде с апетит прекрасното и уханно задушено от змиорка, поднесено в сребърна чиния.

— От Мартигското езеро ни доставят змиорките — каза папа Йоан на Бувил. — Харесват ли ви?

С пълна уста, дебелият Бувил само го погледна възторжено.

Папската кухня бе особено пищна и дори в петък трапезата бе рядко угощение. Пресен тон, норвежки моруни, сготвени по какви ли не начини и залени с какви ли не сосове, се редуваха в процесия върху блестящите блюда. Виното от Арбоа течеше като злато в металните чаши. Бургундско, лотско или от бреговете на Рона вино бе сервирано със сирената.

Самият свети отец само сдъвка с беззъбите си челюсти една лъжица пастет от щука и изпи чаша мляко. Внушил си бе, че папата трябва да яде само бели храни.

Бувил трябваше да говори с него и по още един деликатен въпрос от името на граф дьо Валоа. Добрият посланик не бива да заговаря направо по щекотливи въпроси. Затова Бувил сметна, че проявява голяма хитрост, като каза:

— Пресвети отче, френският двор следеше с голямо внимание събора във Валадолид, ръководен преди две години от вашия легат, на който на духовните лица бе предписано да се разделят с държанките си…

— …защото в противен случай — продължи папа Йоан с приятния си задавен глас — ще бъдат лишени след първите два месеца от една трета от доходите си, след още два месеца — от втората трета, а след още два — от всичко. Наистина, месир граф, човекът си остава грешник дори когато е свещеник, и добре знаем, че няма да успеем да изкореним греха. Но тази мярка спрямо най-упоритите поне ще напълни ковчежетата ни, които служат за добри дела. И мнозина ще се въздържат да излагат на показ скандалните си връзки.

— Така и епископите няма вече лично да присъстват — както са свикнали — на кръщенетата и женитбите на незаконните си деца.

След като каза тези думи, Бувил внезапно се изчерви. Тактично ли бе да говори за незаконнородени деца точно пред кардинал дьо Пуже? Погрешна стъпка. Но като че ли никой не обърна внимание. Затова Бувил побърза да добави:

— Но защо, пресвети отче, бе предвидено по-тежко наказание за свещениците, чиито държанки не са християнки?

— Причината е много проста, месир графе. Декретът визира по-специално Испания, а там живеят много маври… Духовниците ни по-лесно си намират другарки, които без свян блудствуват с подстригани лица.

Той леко се извърна в голямото си кресло и бегла усмивка се плъзна по тесните му устни. Разбрал бе накъде се опитва да насочи разговора посланикът на френския крал. И сега чакаше недоверчив, но и развеселен, месир дьо Бувил да преглътне хапката си, за да се въоръжи със смелост и да каже, като си придаде уж непринуден вид:

— Известно е, пресвети отче, че този събор взе мъдри решения, които ще ни бъдат особено полезни по време на кръстоносния поход. Защото много духовни лица ще придружават войските ни и ще влязат в земите на маврите. Няма да е добре, ако дадат пример на лошо поведение.

Сега вече Бувил си пое облекчено дъх: думата кръстоносен поход бе произнесена.

Папа Йоан присви клепачи и сплете пръсти.

— Няма да бъде добре също — отвърна той невъзмутимо, — ако подобно леконравие започне да се шири сред християнските народи, докато войските ни се бият отвъд морето. Винаги, месир графе, когато войските се бият надалеч и държавите са лишени от най-доблестните си воини, разцъфтяват какви ли не пороци, като че ли ведно със силата ги напуска и почитта, дължима на божите закони. Войните създават благоприятни условия за греха… Все още ли така твърдо държи монсеньор дьо Валоа на този поход, с който иска да прослави нашия понтификат?

— Ами да, пратениците от Малка Армения, пресвети отче…

— Зная, зная — прекъсна го папа Йоан, като разперваше и свиваше тънките си пръсти. — Лично аз ги изпратих при монсеньор дьо Валоа.

— От всички страни получаваме сведения, че маврите по бреговете…

— Зная, получавам ги едновременно с монсеньор дьо Валоа.

Частните разговори край дългата маса бяха секнали. Епископ Пиер дьо Мортьомар, който придружаваше Бувил в мисията му и за когото се говореше, че скоро щял да бъде ръкоположен за кардинал, надаваше ухо, а и всички племенници и братовчеди, прелати или сановници правеха същото. Лъжиците се плъзгаха безшумно в чиниите като по кадифе. Необикновено увереният, но беззвучен глас на светия отец трудно можеше да бъде доловен и беше необходим дълъг навик, за да го чуеш малко по-отдалеч.

— Монсеньор дьо Валоа, към когото изпитвам едва ли не бащински чувства, ни кара да му дадем десятъка. Но досега този десятък му е послужил само да завземе Аквитания и да постави кандидатурата си за император. Тези начинания са много благородни, но не могат да се нарекат кръстоносни походи. Съвсем не съм сигурен, че догодина отново ще отпусна този десятък, месир графе, и още по-малко допълнителните субсидии, които ми иска за експедицията.

Това бе тежък удар за Бувил. Ако знаеше само този отговор в Париж, Шарл дьо Валоа щеше страшно да се разгневи.

— Пресвети отче — отвърна той, като се помъчи да бъде по-студен, — граф дьо Валоа, както и крал Шарл бяха останали с впечатлението, че сте чувствителен за честта, която целият християнски свят ще може да…

— Честта на християнския свят, драги синко, е да живее в мир — прекъсна го папата, като лекичко го потупа по ръката.

— Нима се накърнява мирът на християните, ако пожелаем да върнем неверниците към правата вяра и се борим срещу ереста?

— Ереста! Ереста! — прошепна папа Йоан. — Нека се постараем най-напред да изтръгнем ереста, която се шири сред нашите народи, и да не се грижим толкова за гнойните рани по лицето на съседа, когато проказа разяжда нашите! Ереста е моя грижа и, струва ми се, умея да я преследвам. Съдилищата ми работят и се нуждая от всички свои духовници, а и от помощта на християнските владетели, за да се справя. Ако европейското рицарство тръгне към Ориента, дяволът ще има свободно поле за действие във Франция, Испания и Италия! От колко време катари, албигойци, крайни францисканци кротуват? Защо разпокъсах голямата Тулузка епархия, тяхно свърталище, и създадох шестнайсет нови епископии в Лангдок. Ами вашите пастирчета, чиито банди неотдавна стигнаха чак до крепостните ни стени, не бяха ли вдъхновени от ереста? Не може само за едно поколение да се изтръгне подобно бедствие. Едва правнуците ни ще ги ликвидират.

Всички присъствуващи прелати бяха свидетели с каква строгост Йоан XXII преследваше ереста. Ако имаха заповед да се показват отстъпчиви срещу пари спрямо безобидните прегрешения на човешката природа, в замяна на това пламъците на кладите се издигаха високо за заблудите на духа. С готовност повтаряха думите на Бернар, францисканския монах, който се бе осмелил да се бори срещу доминиканската инквизиция и бе дръзнал дори да проповядва в Авиньон. „Свети Петър и свети Павел — казваше той — не биха могли да докажат, че не са еретици, ако се върнеха на този сзят и бъдеха пресладвани от инквизицията.“ Бернар бе осъден на доживотен затвор.

Ала същевременно светият отец разпространяваше доста странни идеи, породени от живия му ум, които, изказани от висотата на папския амвон, предизвикваха големи вълнения сред докторите на факултетите по теология. Така например той се бе обявил против непорочното зачатие на дева Мария. То не беше догма, но беше общоприето по принцип. Той допускаше в най-добрия случай, че всевишният е пречистил Богородица преди да роди, но според него било много трудно да се уточни самият момент. Йоан XXII освен това не вярваше в блаженото съзерцаване на бога поне преди Второто пришествие, като по този начин отричаше, че в рая има вече някоя душа, а следователно и в ада.

За мнозина теолози подобни приказки понамирисваха на преизподня. Затова на трапезата бе седнал и един известен духовник от ордена Сито, Жак Фурние, бивш абат на Фонфроад, наричан „белия кардинал“, който използваше всичките си познания в областта на апологетиката, за да подкрепи и оправдае дръзките тези на светия отец^[4].

Папата продължи:

— Бъдете така добър, месир графе, да не се тревожите толкова за ереста на маврите. Нека охраняваме бреговете си от техните кораби, но предоставете самите тях на съда на всевишния: те в крайна сметка са негови творения и той сигурно си има свои планове за тях. Може ли някой от нас с пълна сигурност да каже какво става с душите, които още не са били докоснати от благодатта на откровението?

— Те отиват в ада, струва ми се — каза наивно Бувил.

— Ада! Ада! — прошепна крехкият папа, като повдигна рамене. — Не говорете за неща, които не знаете. И не ме залъгвайте също… та ние сме стари приятели, месир дьо Бувил… че монсеньор дьо Валоа иска двеста хиляди ливри субсидии от моето съкровище за избавлението на неверните! Впрочем, доколкото ми е известно, граф дьо Валоа не е вече така въодушевен от своя поход.

— Всъщност, пресвети отче — отвърна Бувил, като леко се поколеба… — без да съм така добре информиран, както вие, струва ми се…

„Ах, какъв лош посланик! — помисли си папа Йоан, — Ако бях на негово място, щях да внуша на самия себе си, че Валоа вече е свикал опълченията си и нямаше да се задоволя с по-малко от триста хиляди ливри.“ Той остави Бувил да се заплете докрай.

— Ще предадете на монсеньор дьо Валоа — каза той най-сетне, — че се отказваме от кръстоносния поход. И тъй като зная, че монсеньор дьо Валоа е много почтителен към решенията на светата църква, сигурен съм, че ще се подчини.

Бувил се чувствуваше много нещастен. Разбира се, всички бяха готови да изоставят проекта за похода, но все пак не току-така, с две изречения, без да се изслуша противното мнение.

— Не се съмнявам, пресвети отче — отвърна той, — че монсеньор дьо Валоа ще ви се подчини, но той вече се е обвързал не само с личния си авторитет, а и с големи разходи.

— Каква сума ще бъде необходима на монсеньор дьо Валоа, за да не му е много мъчно, че е накърнен личният му престиж?

— Не зная, пресвети отче. Монсеньор дьо Валоа не ме е натоварил да обсъждам този въпрос.

— И все пак, все пак! Познавам го достатъчно, той я е предвидил. Колко?

— Той даде вече доста големи аванси на рицарите от собствените си владения, за да съоръжат опълченията си…

— Колко?

— Погрижи се за новата артилерия с барут…

— Колко, Бувил?

— Направи крупни поръчки за всевъзможни оръжия…

— Аз не съм военен и не ви искам точния брой на арбалетите. Искам само да ми кажете срещу каква сума монсеньор дьо Валоа ще се чувствува обезщетен.

Той се забавляваше, че събеседникът му се пече на скара. Самият Бувил неволно се усмихна, като разбра, че всичките му хитрини заприличаха на лъжица за пяна. Няма как, трябва да каже цифрата! И със също така немощен глас като папата той прошепна:

— Сто хиляди ливри…

Йоан XXII поклати глава.

— Обичайното искане на граф дьо Валоа. Струва ми се даже, че някога флорентинците му дадоха повече, за да се освободят от помощта, която им бе оказал. На сиенците им излезе малко по-евтино, за да го придумат да напусне града им. При друг един случай кралят на Анжу трябваше да пожертвува същата сума, за да му благодари за помощ, която не бе искал от него! И това е начин за набавяне на средства, както всеки друг!… Вашият Валоа е мошеник на едро, Бувил! Хайде, отнесете му добрата вест… Ще му дадем неговите сто хиляди ливри ведно с апостолската си благословия!

Всъщност той беше доста благодарен да се отърве на тази цена. А Бувил от своя страна беше страшно доволен. Мисията му бе изпълнена. Колко щеше да му бъде мъчително да се пазари с върховния свещенослужител като ломбардски търговец! Но светият отец беше способен на подобни жестове, които не бяха точно щедрост, а просто пресмятане на цената, която трябваше да плати за своята власт.

— Спомняте ли си, месир графе — продължи папата, — за времето, когато пак тук ми донесохте пет хиляди ливри от страна на граф дьо Валоа, за да осигуря избирането на папа французин? Не може да се отрече, това бе капитал, вложен с висока лихва!

Бувил винаги се разнежване при тия спомени. Той видя мислено забулената в мъгла ливада в полето, на север от Авиньон, ливадката Понте и странния разговор, който бяха водили двамата, приседнали на един нисък зид.

— Да, спомням си, пресвети отче. Знаете ли, че когато ви зърнах отдалеч, тъй като никога преди не ви бях виждал, реших, че са ме излъгали, че не сте кардинал, а съвсем млад духовник, когото са предрешили и пратили на ваше място?

Комплиментът извика усмивка у папа Йоан. И той си спомняше онази среща.

— Ами младият сиенец, Гучо Балиони, който работеше в банката и ви предружаваше тогава, какво стана с него? — попита той. — После ми го бяхте пратили в Лион и той ми беше много полезен, когато конклавът бе зазидан. Направил го бях свой паж. Мислех, че пак ще се появи. Той наистина е единственият човек, който ми е направил някога услуга и не е дошъл да иска някакво благоволение или длъжност!

— Не зная, преснети отче, не зная. Замина си за родната Италия. И не съм чул вече нищо за него.

Но Бувил се смути от отговора си и смущението му не убягна на папата.

— Ако си спомням добре, той имаше някакви неприятности около истинската или мнимата си женитба с някаква млада благородничка, която бе забременяла от него. Братята й го преследваха. Не беше ли така?

Ах, наистина, светият отец имаше ужасна памет!

— Наистина съм изненадан — настоя той, — че този Балиони, покровителствуван от вас, покровителствуван от мен и занимаващ се с банкерство, не се възползва от връзките си с нас, за да забогатее. Ами детето, което очакваха, роди ли се? Оживя ли?

— Да, да, роди се — отговори припряно Бувил. — Живее някъде на село с майка си.

Той изглеждаше все по-притеснен.

— Казаха ми, но кой ли ми каза — продължаваше папата, — че същата тази госпожица или дама била кърмачка на малкия крал, роден след смъртта на баща си от кралица Клеманс Унгарска по време на регентството на граф дьо Поатие. Така ли беше?

— Да, да, преснети отче, струва ми се, че е тя.

По хилядите бръчици, които замрежваха лицето на папата, премина трепет.

— Как така ви се струва? Не бяхте ли попечител на утробата на кралица Клеманс? И най-близо до нея, когато тя има нещастието да загуби сина си? Вие трябва да знаете коя е била кърмачката!

Бувил почувствува, че пламва. Трябваше да бъде на щрек още щом светият отец произнесе името на Гучо Балиони и да се сети, че зад това припомняне се крие определено намерение. Този заобиколен път беше много по-ловко замислен от собствения му жалък опит да заговори за събора във Валадолид, за да стигне до финансите на граф дьо Валоа. Най-напред светият отец не можеше да не знае какво е станало с Гучо, тъй като неговите банкери, Барди, работеха заедно с фирмата Толомей от Сиена.

Сивите очички на папата не се откъсваха от очите на Бувил, а въпросите валяха:

— Госпожа Мао д’Артоа бе завела шумен процес, в който вие сигурно сте бил свидетел. Какво вярно има, драги месир графе, в цялата тази история?

— О! Пресвети отче, нищо друго освен онова, което изнесе правосъдието. Зложелателство, клюки, които госпожа Мао държеше да разобличи.

Вечерята беше вече към своя край и щитоносците, които минаваха с ибрици и тасове, поливаха на сътрапезниците да измият пръстите си. Двама благородни рицари се приближиха, за да дръпнат назад креслото на светия отец.

— Месир графе, много бях щастлив, че ви видях — каза му той. — Не зная, при напредналата ми възраст дали ще ми бъде дадена още веднъж тази радост…

Бувил бе станал и си поемаше дъх с облекчение. Наближаваше явно моментът на сбогуването, който щеше да сложи край на този разпит.

— …Затова, преди да си заминете — поде папата, — искам да ви окажа най-голямото благоволение, което мога да проявя спрямо някой християнин. Ще ви изповядам лично. Елате в спалнята ми.