Морис Дрюон
Френската вълчица (7)

VI ОГНЕСТРЕЛНИТЕ ОРЪЖИЯ

Сигналът за тревога изненада младия граф Едмънд ъв Кент, проснат върху плочите на една от стаите в замъка, напразно търсещ прохлада. Лежеше полусъблечен, по гащи от платно, гол до кръста, с разперени ръце, неподвижен, смазан от лятото в Бордьоле. Любимата му хрътка тежко дишаше до него.

Кучето първо чу тревожния звън. То се изправи на предните си лапи и вдигна нос, с отпуснати, тръпнещи уши. Младият граф се разсъни, протегна се и внезапно си даде сметка, че оглушителният шум се дължи на камбаните на Ла Реол, които биеха всички с пълна сила. Той се изправи мигом, грабна захвърлената си на един стол риза и набързо я нахлузи.

Към вратата му вече се приближаваха бързи стъпки. Влезе сенешалът месир Ралф Басе заедно с няколко местни владетели — месир дьо Бержьорак, бароните дьо Бюдо и дьо Мовзен и месир дьо Монпьоза, по повод когото — така поне си въобразяваше той и много се гордееше с това — бе възникнала войната.

Сенешал Басе наистина бе много дребен. Младият граф Кент всеки път се изненадваше, когато го видеше, При това бе дебел като бъчва и винаги готов да избухне в гняв, като вратът му се издуваше, а очите изскокваха от орбитите си.

Хрътката не обичаше сенешала и ръмжеше, щом го забележеше.

— Пожар ли има или французите идат? — попита графът.

— Французите, французите, монсеньор! — извика сенешалът, едва ли не възмутен от въпроса му. — Елате! Вече се виждат!

Граф Кент се наведе към едно калаено огледало, за да оправи къдрите от двете страни на лицето си, и тръгна след сенешала. По бяла разгърдена отпред и набрана около колана риза, без шпори, гологлав сред облечените в железни ризници барони, той оставяше странно впечатление на неустрашимост и изящество, както и на известна несериозност.

Гръмогласният камбанен звън го оглуши, щом излезе от кулата, а яркото августовско слънце го ослепи. Хрътката започна да вие.

Изкачиха се до върха на Томас, голямата кръгла кула, построена от Ричард Лъвското сърце. Какво ли не беше построил този негов прадядо? Крепостната стена на Лондонската кула, замъка Гаяр в Нормандия, крепостта Ла Реол…

Гарона течеше в подножието на почти отвесния хълм, широко разлята и блещукаща, като описваше меандри в обширната плодородна равнина, където погледът се губеше чак до далечната синя ивица на планините в Ажьоноа.

— Нищо не забелязвам — каза граф Кент, който очакваше да види френския авангард току пред града.

— Виждат се, монсеньор — завикаха му високо, за да го чуе сред тревожния звън на камбаните. — Нагоре по реката, откъм Сент-Базей!

Като присви очи и ги заслони с ръка, граф Кент най-сетне различи някаква искряща панделка, която криволичеше успоредно с реката. Казаха му, че то е отблясъкът на слънчевите лъчи по ризниците и броните на конете.

И все още този оглушителен камбанен звън, който раздираше въздуха! Ръцете на звънарите сигурно бяха отмалели. По улиците и главно около общината, гъмжеше развълнуваното население на града. Колко малки изглеждаха хората, наблюдавани от назъбените стени на една крепост! Насекоми! По пътищата, които водеха към града, се тълпяха уплашени селяни, кой повел кравата си, кой подкарал козите си или ръгащ с остен воловете на впряга си. Хората изоставяха тичешком нивите си. Скоро щяха да довтасат и жителите на съседните градчета, понесли на гръб вещите си или струпали ги в каруци. Всички щяха да се подслонят, кой както може, в пренаселения вече град от войската и рицарите на Гийена.

— Едва след два часа ще можем да разберем колко са на брой, но няма да стигнат до стените, преди да се мръкне! — заяви сенешалът.

— А! Неподходящ сезон за воюване — измърмори недоволно месир дьо Бержьорак, принуден да избяга няколко дни преди това от Сент Фоа-ла-Гранд пред напредващите френски войски.

— Че какво му е лошото? — попита граф Кент, като посочи чистото небе и хубавата равнина, която се разстилаше пред тях.

Беше малко горещо наистина, но не беше ли за предпочитане пред дъжда и калта? Ех, ако тези аквитанци бяха изпитали войните в Шотландия, нямаше така да се оплакват…

— Защото сега започва гроздоберът, монсеньор — обади се месир дьо Монпьоза. — Защото селяните ще протестират, че тъпчат реколтата им и ще се държат враждебно с нас. Граф дьо Валоа добре знае какво прави. И в 1294 година пак постъпи така, като опустоши всичко, за да измори по-бързо страната.

Кентският херцог повдигна рамене. Провинция Бордьоле нямаше да обеднее, ако не напълнят няколко бурета и с война или без война пак щяха да пият местното винце. На върха на Томаса задуха неочаквано лек ветрец, който проникваше през отворената риза на младия принц и приятно се плъзгаше по кожата му. Какво дивно усещане доставя понякога самото съзнание, че живееш!

Облакътен на топлите камъни на крепостния зъбер, граф Кент се унасяше в мечти. На двадесет и три години беше кралски наместник за цяло херцогство, облечен във всички кралски права и представляващ самия крал. Беше човекът, който казваше: „искам!“ и на когото се подчиняваха. Можеше да заповяда: „Обесете!“… Нямаше намерение впрочем да каже това, но можеше да го направи. И освен това беше главно далеч от Англия, далеч от двора в Уестминстър, далеч от прищевките, гневните изблици и подозренията на заварения си брат Едуард II, далеч от двамата Диспенсър. Тук най-сетне беше предоставен на самия себе си, свой единствен господар и господар на всичко живо наоколо. Една армия идваше срещу него, която той щеше да атакува и да победи, не се съмняваше в това. Някакъв астролог му бе предсказал, че между двадесет и четвъртата и двадесет и шестата си година ще извърши най-големите си подвизи, които ще го прославят… Мечтите от детството му внезапно се сбъдваха. Обширна равнина, брони, върховна власт… Не, наистина от раждането си не се бе чувствувал по-щастлив, че съществува. Почувствува лек шемет, опиянение, породено от собственото му самочувствие, от ветреца, който милваше гърдите му, както и от необятната шир…

— Какво ще заповядате, монсеньор? — попита месир Басе, който започна да нервничи.

Граф Кент се обърна и погледна дребния сенешал с отсянка на високомерно удивление.

— Какво ще заповядам ли? Да засвирят с тръбите, месир сенешал, и хората да се качат на конете. Ще излезем първи напред и ще атакуваме.

— Но с какво, монсеньор?

— И таз добра! С войските си, Басе!

— Монсеньор, тук с голяма мъка едва ще се съберат двеста рицари, а срещу нас идват над хиляда и петстотин според данните, с които разполагаме. Така ли е, Бержьорак?

Месир Режинал дьо Поне дьо Бержьорак кимна в знак на потвърждение.

Шията на нисичкия сенешал беше по издута от обикновено. Той наистина се тревожеше и беше готов да избухне пред такова безгрижно лекомислие.

— Не съобщиха ли нещо за подкрепленията? — попита граф Кент.

— Не, монсеньор! Все още нищо! Вашият брат, кралят, извинете за думите ми, направо ни изостава.

Цял месец вече чакаха прословутите подкрепления от Англия. А конетабълът на Бордо, той имаше войска на разположение, използваше това обстоятелство като претекст, за да не се помръдва, тъй като беше получил изрична заповед от крал Едуард да тръгне за Ла Реол веднага щом пристигнат неговите подкрепления. Младият граф Кент не беше толкова пълновластен господар, колкото изглеждаше на пръв поглед…

Поради това дълго очакване и липса на хора — ако изобщо обещаните подкрепления бяха тръгнали от Англия! — монсеньор дьо Валоа можеше да се разхожда из страната от Ажан до Марманд и от Бержьорак до Дюрас, също както в увеселителен парк. А сега, когато Валоа беше тук, пред очите им с дебелата си панделка от стомана, все още не можеха да направят нищо.

— Така ли мислите и вие, Монпьоза? — попита графът.

— Със съжаление, монсеньор, с голямо съжаление! — отвърна баронът, като хапеше черните си мустаци.

— Ами вие, Бержьорак? — продължи да пита Кент.

— Плаче ми се от яд — отвърна Поне дьо Бержьорак с напевния акцент на всички тукашни владетели.

Едмънд ъв Кент си спести въпросите към бароните дьо Бюдо и дьо Мовзен. Те не говореха нито френски, нито английски, а само гасконски и Кент не разбираше нищо от думите им. Впрочем отговорът им се четеше съвсем ясно по лицата им.

— В такъв случай заповядайте да затворят вратите, месир сенешал, и да се приготвим за обсада. А когато подкрепленията пристигнат, те ще ударят французите откъм гърба и така ще бъде може би по-добре! — заяви граф Кент за собствено утешение.

Той почеса с върха на пръстите си челото на хрътката си и после се облегна пак върху топлите камъни, за да се любува на долината. Една стара поговорка гласеше: „Който владее Ла Реол, владее Гийена.“ Ще издържат, колкото се наложи.

За войската прекалено лесното напредване е не по-малко изнурително от отстъплението. Понеже не срещаше пред себе си съпротива, която да й даде възможност да спре макар за един ден и да си поеме дъх, френската армия вървеше, вървеше без отдих вече повече от три седмици, точно двадесет и пет дни. Многочисленото войнство — едри васали с феодалите си, бронирани рицари, зидари, стрелци, каруци, ковачници, кухни и следващите ги продавачи и съдържатели на публични домове — се бе проснало на повече от левга. Шиите на конете бяха изранени и не минаваше четвърт час, без да падне някоя подкова. Много рицари се бяха отказали от броните си, защото поради жегата там, където се съединяваха отделните им части, бяха предизвикали изранявания и циреи. Пешаците влачеха тежките си подковани обувки. Освен това хубавите аденски сини сливи, които изглеждаха зрели върху клоните на дърветата, жестоко разстроиха стомасите на изжаднелите крадливи войници. Час по час някой напускаше редиците, за да смъкне гащите си край пътя.

Конетабълът Гоше дьо Шатийон си подремваше, когато можеше, на коня. Почти петдесет години военен занаят и осем войни или походи го бяха тренирали.

— Ще поспя малко — казваше той на двамата си щитоносци.

Те изравняваха с него конете си, заставаха от двете му страни, така че да го подхванат, ако случайно се плъзне настрана, и старият военачалник, облегнат на гърба на седлото, хъркаше под шлема си.

Робер д’Артоа се потеше, без да отслабва, и излъчваше на двадесет крачки около себе си мирис на див звяр. Беше се сприятелил с един от англичаните, които ескортираха Мортимър — дълголикия барон ъв Малтравърс, подобен на кон, и му бе предложил дори да се нареди под неговото знаме, защото Малтравърс обичаше хазарта и при всяка почивка бе готов да разклаща рога със заровете.

Гневът на Шарл дьо Валоа още не беше стихнал. Обкръжен от сина си д’Алансон, от племенника си д’Еврьо, двамата си маршали Матийо дьо Три и Жан дьо Бар, както и от братовчеда си Алфонс Испански, той ругаеше всичко. И непоносимия климат, и задушните нощи, и дневния пек, и мухите, и прекалено тлъстата храна. Виното, което му поднасяха, било просташко вино от джибри, а уж бяха в край с прочути вина! Къде тия хора криели хубавите си бурета? Яйцата имали лош дъх, а млякото било вкиснато. Понякога монсеньор дьо Валоа се събуждаше с чувство на гадене, а от няколко дни усещаше тъпа болка в гърдите, която го безпокоеше. И после пехотата тъпчеше на място, както и тежките огнестрелни оръдия, доставени от италианците, чиито дървени плазове просто залепваха по пътищата! Ах, защо не можеше да се воюва само с рицари!…

— Изглежда, че съм обречен да бъда жертва на слънцето — оплакваше се Валоа. — И първия път воювах в такава непоносима жега, братовчеде Алфонс, срещу дядо ви във вашия гол Арагон, където бях за кратко време крал.

Той говореше на Алфонс Испански, наследник на арагонския трон, и му напомняше нетактично за войните между техните династии. Можеше да си позволи това, защото Алфонс беше много добродушен, готов да приеме всичко, да задоволи всекиго, готов да замине на кръстоносен поход, щом са го помолили, и да се бие срещу англичаните, за да се тренира за похода.

— А, превземането на Герона! — продължи Валоа, — Никога няма да го забравя. Каква пещ! Тъй като кардинал дьо Шоле нямаше подръка корона, сложи ми собствената си шапка, за да ме короняса. Щях да се задуша под тежкия червен филц. Да, бях на петнайсет години… Благородният ми баща, крал Филип Смели, умря в Перпинян от треската, която хвана там…

Той помръкна при спомена за баща си. Помисли си, че бе умрял на четиридесет години. По-големият му брат, Филип Хубави, си бе отишъл на четирийсет и шест, а завареният му брат Луи д’Еврьо — на четирийсет и три. Самият той през март навърши петдесет и четири. Доказал бе, че е най-здравият в семейството. Но колко време щеше да му отреди провидението?

— Ами Кампания, ами Романия, ами Тоскана, колко горещо беше и там! Да прекосиш посред лято цяла Италия от Неапол до Сиена и Флоренция, за да прогониш гибелините, както сторих аз преди… чакайте да изчисля… 1301 година, двайсет и три години!… А и тук, в Гийена, през 1294 година, пак беше през лятото! Все лете.

— Е, Шарл, още по-голяма жега ще бъде на кръстоносния поход — подметна иронично Робер д’Артоа. — Представяте ли си как ще воювате срещу Судан? И там, изглежда, почти не садят лозя. Ще лижем пясък.

— О, кръстоносният поход, кръстоносният поход… — отвърна Валоа, раздразнен от прекомерната си умора. — Сигурно ли е дори, че ще има кръстоносен поход с всички пречки, които ми създават! Хубаво е да отдадеш живота си в служба на кралствата и църквата, но накрая ти идва до гуша да хабиш силите си за неблагодарници. Неблагодарниците бяха папа Йоан XXII, който толкова неохотно отпускаше субсидии, като че ли наистина искаше да обезсърчи кръстоносците, и главно крал Шарл IV, който не само все още не изпращаше заповедта за упълномощаване на Шарл дьо Валоа — та беше вече оскърбително, — а и на всичко отгоре се бе възползвал от отдалечението му, за да се кандидатира самият той за император на Свещената империя. И папата естествено бе подкрепил официално кандидатурата му. Така прекрасната комбинация, замислена от Валоа с Леополд Хабсбургски, рухваше. Смятаха за глупак негово величество Шарл Хубави и всъщност си беше такъв, но доста го биваше да нанася двойни удари… Валоа бе получил тази новина същия ден, 25 август. Лош ден се бе оказал за него празникът на свети Луи!

Той беше в толкова лошо настроение и така упорито гонеше мухите от лицето си, че дори не поглеждаше наоколо. Затова видя Ла Реол едва когато бяха пред нея, на четири-пет хвърлея с арбалет.

Ла Реол, построена на скалист чукар и заобиколена с обръч от зелени хълмове, се издигаше над Гарона. Изрязана на бледнеещото небе, притисната в крепостните си стени от здрав червеникав камък, върху който залязващото слънце хвърляше златисти отблясъци, тя приличаше с камбанариите си, с кулите на замъка си, с високата снага на градския дом с ажурена камбанария и червените керемидени покриви, долепени един до друг, на миниатюрите от часословите, изобразяващи Ерусалим. Красив град, безспорно. Пък и разположението му го превръщаше в идеално място за водене на война. Граф Кент не бе глупав, щом го бе избрал.

Войската се бе спряла в очакване на заповеди. Но монсеньор дьо Валоа мълчеше. Сърдеше се. Нека конетабълът и маршалите да решат, както намерят за добре. Щом не е кралски наместник, нямаше да поеме вече никаква отговорност.

— Елате, Алфонс, хайде да се псразхладим — предложи той на братовчед си, испанския престолонаследник.

Конетабълът извръщаше глава, за да чуе какво му казват началниците на опълченията. Изпрати Булонския граф да разузнае положението. Графът се върна след един час: беше обиколил града откъм хълмовете. Всички врати били затворени и гарнизонът явно не се канел да излиза. Решиха да установят лагера си там, където бяха спрели, и всеки феодал се разположи с васалите си, където сам избра. Лозовите пръчки между дърветата и високите колове за асмите бяха удобни убежища, същински беседки. Войската бе капнала от умора и заспа в светлата вечер, докато на небето изгряваха първите звезди.

Младият и безстрашен граф Кент не можа да устои на изкушението. След една безсънна нощ, убивайки времето в игра на тремерел^[1] с щитоноспите си, той извика сенешал Басе, заповяда му да приведе в бойна готовност рицарите си и преди да разсъмне, без да свирят за бой, воините му излязоха през една тайна врата.

Хъркащите в лозята французи се пробудиха чак когато препускащите гасконски рицари налетяха върху тях. Те вдигнаха учудено глави и мигом се снишиха, защото копитата на атакуващата ги конница прелитаха наравно с челата им. Едмънд ъв Кент и другарите му буйствуваха на воля сред неразсънилото се още войнство, сечеха с шпаги, удряха с боздугани, замахваха с оловните си бухалки по босите крака, по незащитените от ризници, нито от брони слабини. Трещяха счупени кости и пътека от вопли проряза френския лагер. Шатрите на няколко барони бяха съборени. Но скоро един суров глас се извиси над суматохата:

— При мен, Шатийон!

И баниерата на конетабъла — три вертикални ивици и една златна отгоре, увенчана с дракон, поддържан от два златни лъва, се развя под лъчите на изгряващото слънце. Старият Гоше, който бе разположил благоразумно лагера си малко по-назад, се притече на помощ с васалите си.

Отдясно и отляво откликнаха виковете:

— Напред, Артоа!

— При мен, Валоа!

Полувъоръжени, кой на кон, кой пеш, рицарите се втурнаха срещу противника.

Френският лагер беше много обширен, пръснат на разни страни, и рицарите бяха толкова много, че граф Кент не можа да вилнее много дълго. Гасконците вече виждаха, че около тях се образуват клещи. Кент едва има време да обърне коня си и да стигне в галоп вратите на Ла Реол, в които потъна. После, след като поздрави всеки от другарите си и развърза бронята си, отиде да поспи, защитил честта си.

Във френския лагер, изпълнен със стенания на ранени, цареше униние. Сред убитите, почти шестдесет на брой, се оказаха Жан де Бар, единият маршал, и булонският граф, командуващ авангарда. Колко жалко беше, че тези двама сеньори, доблестни воини, бяха сразени от толкова неочаквана и нелепа смърт. Убити при събуждането си!

Но дързостта на Кент им вдъхна респект. Самият Шарл дьо Валоа, който предната вечер заявяваше, че с един замах ще повали младежа, ако го срещне насаме, каза дълбокомислено и едва ли не гордо:

— Е, монсеньори, той е мой племенник, имайте предвид!

И забравил мигновено нараненото си честолюбие, неразположението си и тежкия сезон, се зае, след като бяха отдадени най-тържествени погребални почести на маршал де Бар, с подготовката на обсадата. Прояви изключителна енергия и компетентност, защото, колкото и суетен да беше, все пак бе забележителен военачалник.

Всички пътища, водещи към Ла Роел, бяха прекъснати, цялата област беше под наблюдение посредством поставени навред постове. Недалеч от градските стени бяха предвидени ровове, насипи и други съоръжения, които щяха да предпазят стрелците. Започнаха изграждането на най-благоприятните места, на площадките, върху които щяха да поставят огнестрелните оръдия. Същевременно строяха скели за стрелците с арбалети. Монсеньор дьо Валоа обхождаше всички строежи, надзираваше, заповядваше, насърчаваше. По-назад по амфитеатрално разположените хълмове рицарите бяха издигнали кръглите си шатри, над които се вееха знамената им. Шатрата на Шарл дьо Вапоа, разположена така, че да доминира полето и обсадения град, приличаше на истински замък от извезана коприна.

На тридесети август Валоа най-сетне получи дългоочакваната заповед. Настроението му окончателно се подобри и като че ли за него вече нямаше съмнение, че войната е спечелена.

Два дни по-късно Матийо дьо Три, оцелелият маршал, Пиер дьо Кюниер и Алфонс Испански, с тръбачи пред тях и с бялото знаме на парламентьори, се приближиха до подножието на крепостната стена на Ла Реол, за да поканят граф Кент по заповед на могъщия и високопоставен сеньор Шарл, граф дьо Валоа, наместник на френския крал в Гаскония и Аквитания, да се предаде и да предостави в техни ръце цялото херцогство заради измяна и неполагане клетва за вярност.

Като се изправи на върха на пръстите си, за да се покаже между зъберите на стената, сенешал Басе отговори от името на могъщия и високопоставен сеньор Едмънд, граф ъв Кент, наместник на английския крал в Аквитания и Гаскония, че предложението е неприемливо и че графът няма да напусне града, нито ще предаде херцогството, освен ако бъде принуден със сила.

След като обсадата бе обявена съгласно правилата, всеки се върна към задачите си.

Монсеньор дьо Валоа използва тридесетте миньори, които му бе заел епископът на Мец. Те трябваше да пробият подземни галерии под стените, за да поставят там буренца с барут, които после щяха да бъдат възпламенени. Изобретателят Юг, човек на лотарингския херцог, обещаваше чудеса от тази операция. Крепостната стена щяла да се разтвори като цвете напролет.

Но обсадените, алармирани от глухите удари, поставиха съдове, пълни с вода по обходния път върху стените и видеха ли, че на някое място се образуват дипли по повърхността на водата, разбираха, че французите копаят отдолу подземен проход. Те сториха същото от тяхната страна и копаеха нощем, докато лотарингските миньори копаеха денем. Една сутрин двете галерии се съединиха и под земята, на светлината на догарящите свещи стана истинска касапница, от която оцелелите се измъкнаха, плувнали в пот, покрити с черен прах и кръв и с обезумял поглед, сякаш излизаха от преизподнята.

Тогава, тъй като площадките за стрелба бяха готови, монсеньор дьо Валоа реши да използва огнестрелните си оръдия.

Това бяха големи и дебели бронзови тръби с железни обръчи, закрепени върху дървени лафети без колела. Необходими бяха десет коня, за да влачат всяко от тия чудовища и двадесет души, които да ги насочат, закрепят и заредят. Около тях поставяха нещо като сандък от дъбови греди, който да предпази обслужващите оръдието в случай че то избухне.

Оръдията идваха от Пиза. Италианците, които ги обслужваха, ги наричаха „бомбарда“ поради шума, който вдигали.

Всички едри барони, всички водачи на опълчения се бяха събрали, за да видят как функционират бомбардите. Конетабълът Гоше повдигаше рамене и начумерено твърдеше, че не вярва в разрушителните качества на тези машини. Защо винаги трябва да се вярва на разни „новости“, когато можеха да си послужат със славните стенобойни и каменометни машини, доказали от векове възможностите си? Нима той, Шатийон, е имал нужда от леярите на Ломбардия, за да разруши градовете, които бе превзел? Войните се печелят с доблестта на духовете и силата на ръцете, а не като се прибягва до прахове на алхимици, които понамирисват на пъклена сяра!

Топчиите бяха разпалили мангали край всяка бомбарда и в тях нажежаваха железни шишове. После, след като вкараха барута с големи черпаци от ковано желязо, те заредиха всяко оръдие най-напред с кълчища, а после с по един голям каменен снаряд, тежък приблизително сто ливри, като напъхаха всичко това през дулото. Сипаха малко барут в едно отвърстие на задната част на оръдието, което с тясно каналче се свързваше с вътрешния заряд.

Подканиха присъствуващите да се оттеглят на петдесет крачки. Топчиите налягаха, запушили с ръце ушите си. Само един остана прав до всяка бомбарда, за да възпламени барута посредством дългите, нажежени в огъня шишове. Щом направи това, той се просна на земята и се притисна до сандъка на лафета.

Избликнаха червени пламъци и земята се разтресе. Грохотът отекна в долината на Гарона и се понесе от Марманд до Лангон.

Въздухът около оръдията почерня, а задниците им потънаха в рохкавата почва: обичаен ефект при всяко оръдие. Конетабълът кашляше, храчеше и ругаеше. Когато прахулякът се поразнесе, видяха, че един снаряд бе паднал при французите — един покрив изглеждаше пробит.

— Много шум, а малко щети — заяви конетабълът. — Със старите каменометни машини всички снаряди щяха да стигнат до целта, без да трябва да се задушаваме.

Междувременно вътре в Ла Реол никой отначало не разбра защо от покрива на метр Делпюк, нотариуса, върху улицата се изсипа същински водопад от керемиди. Не разбраха също откъде дойде силният гръм, който чуха един миг по-късно, макар че на небето нямаше нито едно облаче. После метр Делпюк изскочи от дома си и се разкрещя, защото голям каменен снаряд беше паднал малко преди това в кухнята му.

Тогава населението изтича на крепостните стени и видя, че във френския лагер нямаше нито една от високите машини, съставляващи обичайното съоръжение на всяка обсада. При втория залп бяха принудени да приемат, че трясъкът и снарядите идват от големите тръби, налягали в долината, над които се виеше пушек. Всеки бе обзет от ужас, а жените се стекоха в църквите да се молят срещу това дяволско изобретение.

Първият оръдеен залп на западноевропейските войни бе изстрелян^[2].

На 22 септември сутринта помолиха граф Кент да приеме шестимата заклети магистрати на града Рамон дьо Лабизон, Жан дьо Мирал, Ембер Ескло, братята Доа и Барсан дьо Пен, нотариусът Ели дьо Мална, както и няколко граждани. Заклетите магистрати представиха на наместника на английския крал обстойните си оплаквания, при това с тон, далеч не покорен и почтителен. Градът беше останал без храна, без вода и без покриви. Виждаше се дъното на цистерните, в хамбарите нямаше нито зрънце, а жителите изнемогваха под дъжда на снаряди, който се изсипваше всеки четвърт час от три седмици насам. Болницата беше претъпкана с болни и ранени, В криптите на църквите струпваха на купчини телата на избити по улиците хора, на смазани в леглата си деца. Камбаните на църквата Сен-Пиер бяха рухнали с апокалиптичен грохот, нещо, което доказваше, че бог е против английската кауза. Освен това гроздоберът не търпеше повече отлагане, поне в лозята, неопустошени от французите, и нямаше да оставят реколтата да изгние по пръчките. Населението на крепостта, насърчено от земеделските стопани и търговците, се канеше да вдигне бунт и да се бие с войниците на сенешала, ако се наложи, но да ги накара да се предадат.

Докато заклетите магистрати говореха, един снаряд изсвири във въздуха и нечий дървен покрив се срути. Хрътката на графа почна да вие. Господарят й я успокои, като махна безкрайно уморено с ръка.

От няколко дни вече Едмънд ъв Кент съзнаваше, че трябва да се предаде. Упорствуваше в съпротивата без никаква разумна причина. Малкото му воини, омърлушени от обсадата, не бяха в състояние да издържат една атака. Безумие би било да се опита да излезе още веднъж срещу солидно укрепения вече противник. А ето че и жителите на Ла Реол го заплашваха с бунт.

Кент се обърна към сенешал Басе.

— Вярвате ли все още, че ще пристигнат подкрепления от Бордо?

Сенешалът не вярваше вече в нищо. На края на силите си, той открито обвиняваше крал Едуард и неговите Диспенсър, че са изоставили защитниците на Ла Реол и едва ли не са ги предали.

И феодалите Бержьорак, Бюдо и Монпьоза не изглеждаха по-бодри. Никой нямаше особено желание да умре за крал, който проявяваше толкова малка загриженост към най-добрите си служители. Верността им беше прекалено лошо платена.

— Имате ли бяло знаме, месир сенешал? — попита граф Кент. — В такъв случай, вдигнете го на върха на замъка.

Няколко минути по-късно бомбардите млъкнаха и френският лагер изненадано притихна, както се посреща всяко дългоочаквано събитие. От Ла Реол излязоха парламентьори, които бяха отведени в шатрата на Маршал дьо Три. Той им съобщи в общи линии условията на капитулацията. Градът щеше да бъде предаден естествено, но граф Кент трябваше също да подпише и да обяви предаването на цялото херцогство в ръцете на наместника на френския крал. Няма да разграбват града, нито ще вземат пленници, а само заложници, като ще бъде определено и обезщетение за вредите. Освен това граф дьо Валоа канеше граф Кент на вечеря.

В извезаната с лилиите на Франция шатра, където монсеньор дьо Валоа живееше вече почти цял месец, бе приготвено голямо угощение. Граф Кент пристигна в най-хубавите си бойни доспехи, но бледен, стараейки се да прикрие под маската на достойнство унижението и отчаянието си. Беше придружен от сенешал Басе и няколко гасконски барони.

Двамата кралски наместници, победителят и победеният, разговаряха доста хладно, но се наричаха все пак помежду си „монсеньор племеннико“ и „монсеньор чичо“ като хора, между които войната съвсем не скъсва роднинските връзки.

Мъчеха се да бъдат любезни и да възхваляват смелостта на противника. Поздравиха Кент за бурния му набег, който бе отнел един маршал на Франция. Кент пък изрази голямо уважение към чичо си за обсадните му съоръжения и за използването на огнестрелни оръдия.

— Чухте ли, месир конетабъл и всички вие монсеньори, какво казва благородният ми племенник? — извика монсеньор дьо Валоа. — …че без нашите бомбарди със снаряди градът можел да издържи цели четири месеца? Запомнете това!

Кент и Мортимър се наблюдаваха над чиниите, чашите и каните.

Щом банкетът приключи, военачалниците се оттеглиха, за да съставят документа за примирието, който включваше много точки. Всъщност Кент беше готов да отстъпи за всичко освен за някои формулировки, които оспорваха законните права на английския крал, и за включването на месир Басе и Монпьоза начело на списъка на заложниците. Те двамата бяха затворили и избесили служителите на френския крал и съдбата им беше добре известна. А Валоа държеше да му предадат сенешала и виновника за бунта в Сен-Сардос.

И лорд Мортимър участвуваше в преговорите. Той предложи да разговарят насаме с граф Кент. Конетабълът Гоше се възпротиви. Че как може да се разреши на един дезертьор от вражеския лагер да уговаря примирието! Но Робер д’Артоа и Шарл дьо Валоа гласуваха доверие на Мортимър. Двамата англичани се оттеглиха в един ъгъл на шатрата.

— Имате ли голямо желание да се върнете веднага в Англия, милорд?… — попита Мортимър.

Кент не отговори.

— За да се срещнете с брат си Едуард, чиято несправедливост ви е добре известна, и за да ви упрекне за поражението, което ви подготвиха двамата Диспенсър? Защото вас ви предадоха, милорд, не може да не знаете. Ние бяхме уведомени, че са ви обещали подкрепления, които изобщо не са тръгнали от Англия. Ами заповедта до сенешала на Бордо да не идва във ваша помощ, преди да пристигнат тези подкрепления, не е ли предателство? Не се изненадвайте, че съм така добре осведомен. Дължа го само на банкерите ломбардци… Но попитали ли сте се за причината на тази толкова вероломна небрежност спрямо вас? Не ви ли е ясна нейната цел?

Кент продължаваше да мълчи с леко наклонена на една страна глава и съзерцаваше ноктите си.

— Ако бяхте излезли победител тук, вие щяхте да станете страшен за двамата Диспенсър, милорд — поде Мортимър, — и щяхте да имате голямо влияние в кралството. Те са предпочели да ви накарат да се изложите, като се предадете, па макар и с цената на Аквитания, за която нехаят хора, които гледат само да си присвояват една след друга граничните области. Разбирате ли, че преди три години бях принуден да се бунтувам заради Англия срещу нейния крал или заради краля срещу самия него? Кой ви гарантира, че още с връщането си няма да бъдете на ваш ред обвинен в измяна и хвърлен в затвора? Вие сте още млад, милорд, и не знаете на какво са способни тези престъпни хора.

Кент отметна назад русите си къдри и най-сетне отговори:

— Започвам да разбирам това на собствения си гръб, милорд.

— Ще ви бъде ли неприятно да предложите самия себе си като пръв заложник, естествено като ви гарантират, че ще се отнасят с вас като с принц? Сега, когато Аквитания е изгубена и то завинаги, както се опасявам, ние трябва да спасим самото кралство, а оттук можем по-добре да сторим това.

Младият мъж погледна изненадано Мортимър.

— Само преди два часа бях още наместник на краля, своя брат, а вие ми предлагате вече да участвувам в бунт срещу него?

— Не явно, милорд, не явно!… Важните решения се вземат за кратко време.

— Колко време ми давате?

— Нямате нужда, милорд, тъй като вече сте решили.

За Роджър Мортимър беше немалък успех, когато младият граф Кент, сядайки отново на масата, на която се водеха преговорите за примирие, съобщи, че предлага той да бъде първият заложник.

Мортимър се наведе към ухото му и прошепна:

— Сега трябва да се потрудим да спасим вашата снаха и братовчедка, кралицата. Тя заслужава нашата любов и може да ни бъде много полезна.