Морис Дрюон
Френската вълчица (25)

VII. КОРОНА ОТ ОСИЛИ

Почти червена зора пламтеше на хоризонта зад хълмовете на Костоуолд.

— Слънцето скоро ще изгрее, сър Джон — забеляза Томъс Гърней, един от двамата конници начело на ескорта.

— Да, слънцето ще се покаже, а ние още не сме стигнали до поредния си етап — отвърна Джон Малтравърс, който яздеше до него, почти опрял ботуш до неговия.

— Когато се развидели, хората ще познаят кого караме — поде първият.

— Напълно е възможно, приятелю, и точно това трябва да избегнем.

Те размениха тези думи умишлено на висок глас, та затворникът зад тях да ги чуе ясно.

Предната вечер сър Томъс Гърней бе дошъл в Бъркли, като бе прекосил половината Англия, за да донесе от Йорк новите разпореждания на Роджър Мортимър относно охраната на сваления крал.

Гърней не беше особено привлекателен физически: къс, чип нос, по-дълги долни зъби, розова кожа на петна, обрасла тук-там с червеникави косми като кожа на свиня. Прекалено гъстите му коси се къдреха като медни стърготини под ръба на желязната каска.

В качеството на помощник, а донякъде и на доносчик, Мортимър бе аташирал към него Оугъл, някогашния бръснар от Лондонската кула.

На свечеряване, в часа, когато селяните бяха изяли вече супата си, малката група напусна Бъркли и се отправи на юг през безмълвното поле и заспалите села. Малтравърс и Гърней яздеха начело. Кралят бе ограден от десетина войници под командата на един нисш офицер на име Тауърли. Колос с ниско чело и много скъпернически отмерен ум, Тауърли беше покорен човек, много полезен за задачи, които изискват сила и изпълнение с минимално двоумене. Оугъл вървеше последен заедно с монаха Гийом, избран нарочно не измежду най-добрите в манастира си. Но можеше да им потрябва евентуално за последното причастие.

През цялата нощ бившият крал напразно се мъчеше да отгатне къде го водят. Сега вече се развиделяваше.

— Какво се прави, сър Томъс, за да не могат да познаят някого? — питаше дълбокоумно Малтравърс.

— Променят му лицето, сър Джон, не виждам друг начин.

— Би трябвало да го намажем с катран или сажди.

— Така селяните ще си помислят, че караме мавър.

— За съжаление нямаме катран.

 

— В такъв случай можем да го обръснем — предложи Томъс Гърней, като подсили думите си с тежко намигване.

— Ах, ето една прекрасна идея, приятелю! Още повече, че имаме и бръснар с нас. Небето ни се притича на помощ. Оугъл, Оугъл, я ела насам!… Носиш ли си легенчето и бръсначите?…

— Нося ги, сър Джон, на вашите услуги — отвърна Оугъл, като настигна двамата конници.

— В такъв случай да спрем тук. Виждам малко вода в оня ручей.

Всичко това бе уговорено още предната вечер. Малката колона се спря. Гърней и Оугъл слязоха от конете. Гърней имаше широки рамене и къси, криви крака. Оугъл посла една кърпа върху тревата на крайпътния насип, нареди инструментите си и започна бавно да остри бръснача си, поглеждайки бившия крал.

— Какво искате от мен? Какво ще правите? — попита Едуард с тревога.

— Искаме да слезеш от жребеца си, благородни сир, за да ти придадем друго лице. Ето ти тъкмо един достоен за тебе трон, сир — каза Гърней, като му посочи една къртичина, която размаза с петата на ботуша си. — Хайде! Сядай!

Едуард се подчини, но тъй като леко се поколеба, Гърней го събори назад и войниците от ескорта избухнаха в смях.

— Наредете се в кръг всички вие! — каза им Гърней.

Те застанаха в кръг, а колосът Тауърли се изправи зад краля, за да притисне раменете му, ако се наложи. Водата, която Оугьл наля от поточето, бе ледена.

— Намокри му лицето! — заповяда Гърней.

Бръснарят плисна наведнъж цялото легенче върху лицето на краля. После започна да прокарва небрежно бръснача по бузите му. В тревата нападаха руси кичури.

Малтравърс бе останал на коня си. Облегнал ръце на дръжката на шпагата си, с увиснали над ушите коси, той следеше операцията и явно се наслаждаваше.

Между две изтегляния на бръснача Едуард извика:

— Но вие ми причинявате болка! Не бихте ли могли поне да намокрите лицето ми с топла вода?

— Топла вода ли? — възкликна Гърней. — Я виж колко бил изнежен!

А Оугъл доближи кръглото си белезникаво лице до краля и му прошепна:

— Ами когато милорд Мортимър беше в Лондонската кула, топлеха ли водата в легенчето му?

После пак се залови за работа, като широко размахваше бръснача. Кръв изби по кожата на Едуард. Той се разплака от болка.

— Ех, че хитрец! — извика Малтравърс. — Намери все пак начин да полее с топла вода страните си.

— Да обръсна ли и косите, сър Томъс? — попита Оугъл.

— косите, разбира се, и косите! — отвърна Гърней.

Бръсначът смъкна кичурите коса от челото до врата.

След десетина минути Оугъл подаде на пациента си едно калаено огледало и бившият суверен на Англия откри смаян истинското си лице, едновременно детско и състарено под голия тесен и удължен череп. Източената надолу брадичка не скриваше вече малодушието му. Едуард се чувствуваше оголен, смешен като стригано куче.

— Не мога да се позная — каза той.

Мъжете около него пак се разсмяха.

— Това, виж, е добре! — каза Малтравърс от коня. — Щом ти сам не се познаваш, тия, които те търсят, още по-малко ще те познаят. Ето какво си докарва човек, щом се опитва да бяга.

Защото доводът за това преместване беше именно такъв. Няколко уелски барони под водачеството на един от тях, Рис ап Гръфид бяха организирали заговор за освобождаването на сваления крал. Мортимър бе уведомен за това. Същевременно Едуард, възползвайки се от небрежността на Томъс Бъркли, бе избягал една сутрин от затвора. Тръгнал веднага по дирите му, Малтравърс го бе настигнал в гората, където, подобно на подгонен елен, той тичаше към реката. Бившият крал се опитваше да стигне до устието на Севърн с надеждата, че ще намери там някой кораб. Сега Малтравърс си отмъщаваше, но тогава му бе станало жежко.

— Ставай, сир кралю. Време е да те качим на седлото — каза той.

— Къде ще спрем? — попита Едуард.

— Там, където ще бъдем сигурни, че няма да можеш да срещнеш приятели. И сънят ти няма да бъде смущаван от нищо. Имай ни доверие, ще бдим над теб.

Пътуваха така почти цяла седмица. Яздеха главно нощем, а денем си почиваха било в някой замък, за който бяха сигурни, било в някой заслон сред полето, някоя усамотена плевня. На петата утрин Едуард зърна силуета на огромна сива крепост, щръкнала върху един хълм. Полъхваше по-свеж, по-влажен и леко солен морски въздух.

— Но това е Корф! — каза Едуард. — Нима ме водите там?

— Разбира се, това е Корф — каза Томъс ъв Гърней.

— Добре познаваш замъците в кралството си, както изглежда.

Ужасен вик се изтръгна от устните на Едуард. Астрологът му някога го бе посъветвал да не стъпва в Корф, защото това би било гибелно за него. Затова когато се придвижваше в Дорсет и Девъншир, Едуард се бе приближавал няколко пъти до този замък, но упорито бе отказвал да се отбие там.

Замъкът Корф бе по-стар, по-голям и по-зловещ от Кенилуърт. Неговата исполинска кула се издигаше над цялата околност над целия Пърбекски полуостров. Някои от укрепленията му датираха отпреди норманското нашествие. Често бе използван като затвор, по-специално от Йоан Безземни, който сто и двадесет години преди това бе заповядал да уморят там от глад двадесет и двама френски рицари. Замъкът като че ли бе предназначен за престъпления. Злокобното суеверие, свързано с него, водеше началото си от убийството на едно петнадесетгодишно дете, крал Едуард, наречен Мъченика, първия Едуард II от Саксонската династия преди десети век.

Легендата за това убийство още живееше в този край. Едуард Саксонски, син на крал Едгар, когото наследил, бил ненавиждан от мащехата си, кралица Елфрида, втора жена на баща му. Веднъж, когато се връщал на кон от лов и много разгорещен, поднесъл към устните си рог с вино, кралица Елфрида забила кама в гърба му. Обезумял от болка, той пришпорил коня си, който препуснал право към гората. Младият крал скоро паднал от седлото, тъй като бил загубил много кръв, но кракът му се заклещил в стремето и конят го влачил дълго, удряйки главата му о дънерите на дърветата. Като вървели по кървавите следи в гората, селяните открили тялото му и го погребали тайно.

Гробът почнал да върши чудеса и по-късно Едуард бил провъзгласен за светец.

Пак Едуард, и пак втори по ред в другата династия. Това сходство, още по-обезпокоително поради предсказанието на астролога, можеше да уплаши краля-затворник. Дали Корф щеше да бъде свидетел на смъртта на втория Едуард II?

— а влизането ти в тази красива крепост трябва да ти сложим корона на главата, благородни ми сир — каза Малтравърс. — Тауърли, събери малко класове от тази нива!

От снопа сухи треви, които донесе колосът, Малтравърс измайстори корона и я нахлузи върху бръснатата глава на краля. Осилите се забиха в кожата му.

— айде сега, напред и прощавай, че нямаме фанфари!

Дълбок ров, крепостна стена, подвижен мост между двете огромни кръгли кули, зелен хълм, по който се катерят, друг ров, още една врата, още една решетка и отвъд нея пак затревени нанагорнища. А обърнеш ли се назад, виждаш малките къщурки на селото с покриви от сиви плоски камъни, наредени като керемиди.

— Карай напред! — кресна Малтравърс и сръга Едуард в слабините.

Короната от осили се заклатушка. Сега конете вървяха по криволичещи тесни коридори, застлани с кръгли камъчета между високи, призрачни зидове с накацали един до друг гарвани като черен фриз върху сивия камък, които гледаха на петдесет стъпки под себе си минаващата колона.

Крал Едуард II беше сигурен, че ще го убият. Само че има много начини да умъртвиш един човек.

Томъс Гърней и Джон Малтравърс не бяха получили изрична заповед да го убият, но по-скоро да го унищожат. Затова те избраха бавния способ. Два пъти дневно сервираха на бившия суверен отвратителни каши от ръж, докато пазачите му се тъпчеха пред него с какви ли не храни. Обаче затворникът устояваше както на жалката храна, така и на подигравките и ударите, с които го удостяваха. Беше странно издържлив телесно и дори душевно. Други на негово място лесно биха загубили разсъдъка си, а той се задоволяваше да охка. Но дори стенанията му издаваха здравия му смисъл.

— Толкова ли са тежки греховете ми, че не заслужавам нито състрадание, нито подкрепа? Нима сте загубили всяко християнско милосърдие и всяка доброта? — казваше той на тъмничарите си. — Ако вече не съм владетел, нали все пак съм баща и съпруг? Възможно ли е жена ми и децата ми още да се страхуват от мен? Не им ли стига, че ми отнеха всичко, което притежавах?

— Защо се оплакваш, сир, от жена си? Нима госпожа кралицата не ти изпрати хубави дрехи и нежни писма, които ти прочетохме?

— Измамници, измамници — отвръщаше Едуард, — показахте ми дрехите, но изобщо не ми ги дадохте. Колкото до писмата, защо ми ги е пратила тази зла жена, освен за да може да си даде вид, че е проявила съчувствие към мен. Тя, тя заедно с омразния Мортимър са ви заповядали да ме тормозите! Ако не беше тя и този предател, сигурен съм, че децата ми щяха да изтичат при мен, за да ме прегърнат!

— Кралицата, твоята съпруга, и децата ти много се боят от жестоката ти природа. Страдали са прекалено много от злочинствата и яростта ти и не желаят да са близо до теб.

— Говорете, проклетници, говорете — отвръщаше им кралят. — Ще дойде време, когато ще си получите заслуженото за страданията, които ми налагате.

И почваше да плаче, заровил голата си брадичка в ръце. Плачеше, но не умираше.

Гърней и Малтравърс се отегчаваха в Корф, защото всички развлечения омръзват, дори забавлението да изтезаваш един крал. Освен това Малтравърс бе оставил жена си Ева в Бъркли при шурея си. А и в областта се бе разчуло, че детронираният крал е затворен в Корф. Затова след като размениха послания с Мортимър, решиха да върнат Едуард в Бъркли^[1].

Когато, обкръжен от същия ескорт, той мина отново през дебелите решетки, подвижните мостове и двете крепостни стени, малко по-слаб само и по-прегърбен, крал Едуард II изпита огромно облекчение и едва ли не чувство на освобождение, колкото и да бе нещастен: астрологът му бе излъгал.