Морис Дрюон
Френската вълчица (22)

IV. VOX POPULI

— Кого искате за крал?

Монсеньор Адам Орлитън задава този страшен въпрос, от който зависи бъдещето на цяла нация, на 12 януари 1327 година в голямата зала на Уестминстър и думите отекват горе под сводовете.

— Кого искате за крал?

От шест дни Английският парламент заседава, отлага решението за следващия ден, отново заседава, а Адам Орлитън, поел функциите на канцлер, ръководи разискванията.

На първото си заседание предишната седмица парламентът призова краля да се яви пред него. Адам Орлитън и Джон Стратфордски, Уинчестърски епископ, отидоха в Кенилуърт да предадат на Едуард II това решение. Крал Едуард отказа да се яви.

Отказа да даде сметка за делата си пред лордовете, епископите и представителите на градовете и графствата. Орлитън съобщи на събранието отговора му, породен може би от страх или презрение. Но Орлитън е дълбоко убеден и той обяснява на парламента, че ако принудят кралицата да се сдобри със съпруга си, ще я обрекат на сигурна смърт.

И сега се поставя важният въпрос. Монсеньор Орлитън приключва речта си, като съветва да се разотидат до следващото заседание и всеки сам да прецени пред съвестта си и в тишината на нощта избора си. На другия ден парламентът ще каже дали иска Едуард II Плантагенет да задържи короната или да я предаде на наследника си Едуард, аквитански херцог.

Чудесна тишина, за да се допитат до съвестта си, е врявата в Лондон тази нощ! Дворците на феодалите, абатствата, домовете на едрите търговци, странноприемниците чак до зори кънтят от разгорещени спорове. Барони, епископи, рицари, земевладелци и представители на градовете, избрани от шерифите, са членове на парламента съгласно закона само по решение на краля и по принцип ролята им не би трябвало да бъде друга освен консултативна. Но ето че суверенът е слаб и негоден. Той е беглец, заловен извън кралството, и не кралят е свикал парламента, а парламентът е извикал своя крал, а той не е благоволил да се яви. Така че за съвсем кратко време, за една нощ върховната власт е разпределена между всички тези мъже от различни краища, с нееднакъв произход и неравно имотно състояние.

„Кого искате за крал?“

Наистина всички си задават този въпрос, дори онези, които най-открито са желали бързия край на Едуард II, които при всеки скандал са викали, при всеки нов данък, при всяка изгубена война: „Да пукне и бог да ни отърве от него!“ Защото вече не разчитат на божията намеса. Цялата отговорност лежи върху тях и те внезапно осъзнават значението на своето решение. Пожеланията и проклятията им са се сбъднали просто защото са натежали като лавина. Нима кралицата, дори поддържана от холандските рицари, щеше да завладее цялото кралство, ако бароните и народът се бяха озовали на заповедта на Едуард II за мобилизация?

Но не е шега да свалиш един крал и завинаги да го лишиш от авторитета му. Много членове на парламента са изплашени поради божествения характер на коронацията и на кралското величие. А и принцът, когото им предлагат, е толкова млад! Какво знаят за него, освен че е изцяло под властта на майка си, която пък е изцяло под властта на лорд Мортимър? А макар да тачат, макар да се възхищават от барон ъв Уигмор, бивш върховен съдия на Ирландия, макар бягството му, изгнанието, завръщането, дори любовта, да са го превърнали в герой, макар до голяма степен да е освободителят, те се страхуват от неговия характер, суровост, безпощадност.

Вече са готови да го упрекнат за жестоките наказателни мерки, а всъщност всички екзекуции през последните седмици бяха наложени от народа. Хората, които добре го познават, се плашат главно от амбицията му. Не желае ли тайно да стане крал самият той? Като любовник на кралицата той е съвсем близо до трона. Колебаят се да му предоставят върховната власт, която той ще вземе в свои ръце, ако свалят Едуард II. Затова разискват около светилниците и свещите пред чашите с бира. И ще си легнат смазани от умора, без да са решили каквото и да било.

Тази нощ английският народ е върховен суверен, но е смутен от властта си и се чуди кому да я възложи.

Историята е извършила скок. Спорят по въпроси, самото разискване на които означава, че са приети нови принципи. Никой народ не забравя подобен прецедент, нито пък събранието — подобна власт, с която е разполагало. Никоя нация не забравя, че е била в лицето на парламента си господарка на съдбините си макар за един ден.

Затова когато на следващия ден монсеньор Орлитън, хванал младия принц Едуард за ръка, го представя на депутатите, събрани отново в Уестминстър, нестихващи овации избухват и се понасят над главите към сводовете.

— Искаме го, искаме го!

Четирима епископи, сред които лондонският и йоркският, възразяват, като се основават на неотменимото естество на коронацията и положените клетви за вярност. Но кентърберийският архиепископ Ренълдз, на когото Едуард II бе поверил властта преди да избяга, иска да докаже, че искрено, макар и късно, се е присъединил към бунта, и извиква:

— Vox populi, vox dei!

И проповядва по тази тема, сякаш е на амвона, цял четвърт час.

Джон Стратфордски, уинчестърски епископ, съставя и прочита пред парламента следната декларация от шест точки за свалянето на Едуард II Плантагенет.

Primo, кралят е неспособен да управлява. По време на царуването си се е поддавал на ненавистни съветници.

Secundo, посветил е времето си на недостойни за него занимания и е пренебрегвал делата на кралството.

Tertio, изгубил е Шотландия, Ирландия и половината Гийена.

Quarto, нанесъл е щети на църквата и е хвърлил в затвора нейни служители.

Quinto, хвърлил е в затвора, заточил, обезнаследил и осълил на позорна смърт много свои знатни васали.

Sexto, разорил е кралството. Той е непоправим и не може да стане по-добър.

През това време лондонските граждани, неспокойни и раздвоени, — нали епископът им се е обявил срещу свалянето на краля? — са се събрали в Гилд Хол. Не се поддават така лесно на внушения, както представителите на графствата. Дали ще провалят решението на парламента? Роджър Мортимър, който формално не е никакъв, а всъщност е всичко, отива бързо в Гилд Хол, благодари на лондончани за лоялното им отношение и гарантира досегашните свободи на града. От чие име, в името на какво дава тази гаранция? От името на един юноша, който още не е дори крал, а току-що е бил избран с акламации. Престижът на Мортимър, личните му заслуги въздействуват върху лондонските граждани. Вече го наричат лорд протектор. Чий протектор? На принца, на кралицата, на кралството? Той е лорд протектор, това е всичко, човекът, издигнат от историята, в чиито ръце всеки поверява своя дял власт и право на глас.

И внезапно става нещо неочаквано. Младият принц, когото считат вече крал, бледият младеж с дълги мигли, който безмълвно е наблюдавал всички тези събития и като че ли е мислел само за сините очи на госпожа Филипа дьо Ено, Едуард Аквитански заявява на майка си, на лорда протектор, на монсеньор Орлитън, на лордовете епископи, на всички около себе си, че няма да сложи короната на главата си без съгласието на баща си, без Едуард II официално да заяви, че абдикира.

Смайване смразява лицата. Ръцете безпомощно увисват. Как? Толкона усилия, за да започнат отначало? Някои подозират кралицата. Да не би тайно да е въздействувала на сина си поради неочакван чисто женски обрат в чувствата? Да не би да се е скарала с лорда протектор през тази нощ, когато всеки трябваше да се допита до съвестта си?

Няма такова нещо. Петнайсетгодишното момче съвсем само се е замислило върху значението на законността на властта. Не желае да изглежда узурпатор, нито да държи скиптъра поради волята на събрание, което би могло да му го отнеме, както му го е дало. То иска съгласието на своя предшественик. Не защото храни много нежни чувства към баща си: то го съди. Но съди всекиго.

От години вече много грозни неща са ставали пред очите му и са го принудили да съди. То знае, че престъплението не е изцяло на едната страна, а невинността — на другата. Естествено баща му е причинил страдания на майка му, опозорил я е и ограбил. Но същата тази майка какъв пример дава сега с лорд Мортимър? Ако някой ден заради една грешка, която той случайно би извършил, госпожа Филипа постъпи така? Ами тези барони, тези епископи, всички така настървени днес срещу крал Едуард, нима не упражняваха властта заедно с него? Норфолк, Кент, младите му чичовци получаваха и приемаха длъжности. Уинчестърският и линкънският епископ водеха преговори от името на краля. Двамата Диспенсър не бяха вездесъщи и дори да заповядваха, не изпълняваха сами нарежданията си. Кой се осмели да не се подчини? Братовчедът Кривата шия, да, той има тази смелост. И лорд Мортимър също плати разбунтуването си с дълго затворничество. Но срещу тези двама колко много раболепни придворни, които сега най-ревностно прехвърлят върху господаря си последиците от своята сервилност!

Всеки друг принц на негова възраст лесно би се опиянил от предлаганата му от толкова ръце корона. А той повдига дългите си мигли, гледа, без да трепне, леко се изчервява от дързостта си и упорствува в решението си. Тогава монсеньор Орлитън извиква при себе си уинчестърския и линкънския епископ, както и главния шамбелан Уилям Блънт, заповядва да извадят от държавната хазна в Тауър короната и скиптъра, натоварва ги в едно ковчеже върху едно муле и пак поема, взел със себе си тържествените си одежди, към Кенилуърт, за да убеди краля да абдикира.