Морис Дрюон
Френската вълчица (19)

I. ХАРИДЖ

Чайки кръжаха с крясъци, около мачтите, на корабите и дебнеха хвърляните в морето отпадъци. В залива, където се вливат едновременно Оруъл и Стауър, все по-ясно се виждаше пристанището на Харидж с дървен вълнолом и ниски къщи край брега. Две леки лодки вече бяха акостирали с отред стрелци на борда, които трябваше да разузнаят дали околността е спокойна. Брегът не изглеждаше охраняван. За миг на кея стана суматоха. Населението, най-напред привлечено от платната в открито море, се разбяга, щом войниците стъпиха на сушата, но скоро се успокои и пак се струпа.

Корабът на кралицата с дълъг флаг на задната мачта с извезани френски лилии и английски лъвове се носеше от вятъра. Зад него идваха осемнадесет холандски кораба. Екипажите, командувани от помощник-капитаните, прибираха платната. От хълбоците на платноходите се подадоха дълги гребла като внезапно разперени криле, за да улеснят акостирането.

Изправена на мостика, заобиколена от сина си принц Едуард, граф Кент, лорд Мортимър, месир Жак дьо Ено и няколко други английски и холандски благородници, английската кралица присъствуваше на маневрата и наблюдаваше все по-близкия бряг на кралството си.

За пръв път откакто бе избягал, Роджър Мортимър не бе облечен в черно. Не носеше тежката броня със затворен шлем, а доспехи за по-леки стълкновения — каска без наличник с прикрепена към нея стоманена мрежа и ризница, над която се развяваше надризница на червени и сини ивици, украсена с гербовете му.

Кралицата бе облечена по същия начин: тясното й бледо лице беше стегнато от стоманената мрежа, полите й бяха до земята, но бе обула метални гамаши като мъжете.

И младият принц Едуард бе във военни доспехи. Много бе израсъл през последните месеци и бе заприличал на мъж. Следеше с поглед чайките и му се струваше, че са същите, които придружаваха флота още от устието на Мьоз, със същите дрезгави крясъци, със същите лакоми човки.

Тези птици му напомняха за Холандия. Между другото всичко, и сивото море, и сивото небе с леки розови оттенъци, кеят с тухлените къщички, на който скоро щяха да слязат, зеленият вълнообразен, блатист пейзаж, разстилащ се отвъд Харидж — всичко извикваше спомена за холандската земя. Но дори ако пред очите му се простираше пустиня с камъни и пясък под палещо слънце, той пак — поради контраста — щеше да си мисли за местностите край Брабант, Остревант и Ено, които скоро бе напуснал. Защото монсеньор Едуард, аквитански херцог и английски престолонаследник, едва на четиринайсет години и девет месеца, се беше влюбил в Холандия.

А ето как бе станало това и какви забележителни събития се бяха отпечатали в паметта на младия принц. След като избягаха тайно от Париж в ранната сутрин, когато монсеньор д’Артоа бе разбудил съвсем ненавреме двореца, те побързаха, пришпорвайки дните, да стигнат, колкото може по-бързо, земите на Свещената империя, като най-напред се отбиха при месир Йосташ д’Оберсикур, който заедно с жена си посрещна много сърдечно и весело английската кралица и свитата й. Щом настани и подслони в замъка си тази неочаквана кавалкада, месир д’Оберсикур скочи на коня, за да предупреди в столицата Валансиен добросърдечния граф Гийом, чиято жена бе първа братовчедка на кралица Изабел. Още на другия ден се появи по-малкият брат на граф месир Жан дьо Ено.

Интересен човек беше той. Не външно, защото изглеждаше съвсем прилично, с кръгло лице и яко тяло, с кръгли очи, топчест нос над къси руси мустаци, но странен в държанието си. Защото щом се изправи пред кралицата, още преди да свали ботушите си, той коленичи на плочите и се провикна с ръка на сърцето:

— Госпожо, пред вас е вашият рицар, който е готов да умре за вас, дори ако всички други ви изменят. Ще използувам цялата си власт с помощта на приятелите ви, за да ви отведа, вас и сина ви, в кралство Англия и всички, които ще помоля, ще отдадат живота си и ще разполагаме с достатъчно воини, ако това е угодно богу.

За да му благодари за така спонтанно предложената помощ, кралицата понечи да коленичи пред него, но месир Жан дьо Ено я спря и като я взе в прегръдките си, я притисна до себе си и продължи, дъхайки право в лицето й:

— Да не даде бог английската кралица някога да бъде принудена да коленичи пред някого. Успокойте се, госпожо, и вие, и вашият мил син, защото аз ще удържа думата си.

Лорд Мортимър се намръщи. Струваше му се, че месир Жан дьо Ено прекалено бързо поставя шпагата си в служба на дамите. Наистина този мъж си въобразяваше, че е същински Ланслот, защото внезапно заяви, че няма да приеме да пренощува под един и същ покрив с кралицата, за да не я изложи, като че ли не виждаше поне шест барони около нея! И кротко потърси убежище в едно съседно абатство, а рано на другия ден, след като изслуша църковната служба и си пийна, дойде при кралицата и отведе цялата компания във Валансиен.

Ах, какви прекрасни хора бяха граф Гийом Добросърдечния, съпругата му и четирите им дъщери, които живееха в един бял замък. Графът и графинята бяха щастлива съпружеска двойка. Това си личеше по лицата им и от всички техни думи. Младият принц Едуард, който от ранно детство бе страдал от разногласията на родителите си, гледаше с възхищение това сплотено и толкова добронамерено семейство. Колко щастливи бяха четирите млади принцеси Ено, че са се родили в такова семейство!

Добрият граф Гийом се постави в услуга на кралица Изабел, но не така красноречиво като брат си, като се осведоми предварително да не би да си навлече гнева на френския крал или на папата.

Месир Жан дьо Ено обаче не щадеше енергията си. Писа на всички свои познати рицари и ги замоли в името на честта и приятелството да се присъединят към начинанието му и дадения обет. Вдигна такъв шум в Ено, Брабант, Зеланд и Холандия, че граф Гийом се разтревожи. Месир Жан се готвеше да свика цялото войнство на държавата му, цялото рицарство. Той го подкани към благоразумие, но брат му не искаше и да чуе.

— Месир братко — каза той, — само веднъж мога да умра, когато пожелае всевишният, и обещах на тази мила дама да я отведа в кралството й. Ще го сторя, дори ако трябва да умра, защото всеки рицар е длъжен да служи честно на всички преследвани и угнетени дами и девици, щом го призоват!

Гийом Добросърдечния се боеше и за хазната си, защото всички тези опълчения които трябваше да екипират, щяха да погълнат средства. Но по този въпрос лорд Мортимър го успокои: той като че ли бе получил достатъчно пари от ломбардските банки за издръжката на хиляда копия.

Останаха около три месеца във Валансиен, отдадени на дворцови развлечения, а Жан дьо Ено всеки ден съобщаваше за някой нов рицар, готов да се присъедини към тях, било месир Мишел дьо Лин или Месир дьо Сар, било рицаря Улфар дьо Гистел или Персивал дьо Семери, или Санс дьо Бусоа.

Отидоха все едно семейно да се поклонят в църквата в Себург на мощите на свети Дрюон, много тачени, откакто дядото на граф Гийом, Жан д’Авен, който страдаше от камъни в бъбреците, се бе излекувал.

Втората от четирите дъщери на граф Гийом, Филипа, веднага се хареса на младия принц Едуард. Беше червенокоса, пълничка, с широко, обсипано с лунички лице и вече с коремче: истинска малка Валоа с брабандски примес. Двамата много си подхождаха по възраст и всички с изненада забелязаха, че принц Едуард, който никога не говореше, все стоеше край дебеланката Филипа и й говореше, говореше по цели часове… Взаимното им привличане бе явно за всички. Заговорят ли, мълчаливците не умеят да се преструват.

Затова кралица Изабел и граф дьо Ено скоро се споразумяха да годят децата си, които проявяваха едно към друго толкова голяма склонност. По този начин Изабел заздравяваше необходимия й съюз, а граф дьо Ено не виждаше вече нищо лошо в това да й заеме рицарите си, след като един ден дъщеря му щеше да стане кралица на Англия.

Въпреки изричните заповеди на крал Едуард II, който бе забранил на сина си да се сгодява или да позволи да бъде сгоден без негово съгласие^[1], поискаха разрешение от светия отец. Изглежда, наистина е било писано принц Едуард да се ожени за девойка от рода Валоа! Три години преди това баща му бе отказал да го сгоди за една от най-малките дъщери на монсеньор Шарл, благословен отказ, защото сега младежът можеше да се свърже с внучката на същия монсеньор Шарл, която при това му харесваше.

Начинанието на кралицата мигновено придоби за принц Едуард нов смисъл. Ако успеят да дебаркират, ако вуйчо Кент и лорд Мортимър успеят с помощта на братовчед си Ено да изгонят престъпните Дисиенсър и да управляват вместо тях кралството, кралят ще бъде принуден да одобри женитбата му.

Между другото вече без стеснение говореха пред юношата за порока на баща му. Той бе ужасен и отвратен. Как бе възможно един мъж, рицар, крал да се държи така с благородник от двора си? Принцът бе решил, когато на свой ред се възкачи на престола, изобщо да не търпи подобни нрави всред бароните си и да покаже на всички до своята Филипа истинска, красива и лоялна любов между мъж и жена, между кралица и крал. Тази закръглена, червенокоса особа, вече доста женствена, му се струваше най-красивата госпожица на земята и му въздействуваше успокоително.

Така че младежът щеше да извоюва правото си на любов и това заличаваше огорчението му, че ще трябва да се бие със собствения си баща.

Три месеца бяха изминали все така щастливо, безспорно най-хубавите месеци в живота на принц Едуард.

Енюйерите — понеже така се наричаха рицарите на Ено — се събраха в Дордрехт, на река Мьоз, красив град, странно прорязан от канали и басейн, в който всяка сухоземна улица минава над воден път, в който корабите, дошли от всички морета, както и плоскодънните шлепове без платна, които плаваха по реките, акостираха чак пред площада на църквите. Град с оживена търговия и големи богатства, където бароните вървяха по кейовете между денкове с вълна и сандъци с подправки, където миризмата на прясна и солена риба се носеше около халите, а моряците и носачите ядяха на самата улица хубавите светли калкани, току-що извадени от тигана, продавани на сергиите. След църковната служба във високата катедрала от червени тухли населението се стичаше да зяпа невиждания досега голям военен парад край самите им къщи! А мачтите на корабите се поклащаха, по-високи от покривите.

Колко дълги часове, колко усилия и викове бяха необходими, докато ги натоварят, издути като дървените холандски сабо, с всичко, което бе потребно на конниците: сандъци с въоръжения, брони, хранителни припаси, кухненски съдове, печки, по една налбантница на опълчение и сто ковачи с наковални, духала и чукове! После трябваше да качат едрите фламандски коне, с тежки крака и почти червен на слънцето косъм, с по-бледи, сякаш избелели, развяващи се гриви и огромни месести задници, лъскави като коприна, истински коне за рицари, върху които можеха да поставят седлата с високи облегала, да закачат мрежестите метални покривала и да настанят един рибар в бойни доспехи. Почти четиристотин ливри, които щяха да се понесат в галоп.

Имаше над хиляда такива коне, защото месир Ено бе удържал думата си и бе събрал хиляда рицари, придружени от щитоносците, прислужниците и слугите, общо две хиляди седемстотин петдесет и седем наемници според списъците, които водеше Жерар дьо Алспей.

Помещението на горната палуба бе отредено за едрите феодали, участвуващи в експедицията.

Дигнаха платната сутринта на 22 септември, за да използват теченията на равноденствието и плаваха цял един ден по Мьоз, докато хвърлят котва пред дигите на Холандия. Кресливи чайки кръжаха около корабите. На другия ден флотът пое в открито море. Времето изглеждаше хубаво, но ето че към края на деня задуха вятър напреко на курса им, срещу който с мъка се преборваха. Люшкани по морето, издълбано от огромни вълни, всички се измъчваха от морска болест и непреодолим страх. Рицарите повръщаха, наведени над перилата, ако успееха да стигнат до тях. Дори хората от екипажа не се чувствуваха добре, а конете, натъпкани в конюшните между двете иалуби, издаваха отвратителна миризма. Всяка буря е по страшна нощем, отколкото денем. Войсковите свещеници се молеха.

Месир Жан дьо Ено проявяваше удивителна смелост и внимание около кралица Изабел, прекаляваше дори малко, защото в някои случаи любезността на мъжете досажда на жените. Кралицата изпита едва ли не облекчение, когато месир дьо Ено се разболя на свой ред. Единствен лорд Мортимър като че ли устояваше на лошото време. Ревнивите мъже не страдат от морска болест, така поне се казва. Затова пък барон Малтравърс представляваше жалка гледка, когато се развидели. Лицето му бе по-издължено и по-жълто откогато и да било, косите — увиснали над ушите, надризницата цяла замърсена. Той бе седнал с разкрачени крака до едно навито на руло въже и простенваше при всяка нова вълна, сякаш тя му носеше смърт.

Най-сетне свети Георги се смили, морето утихна и всеки можа да се пооправи. После дежурните наблюдатели забелязаха английския бряг само на няколко мили южно от мястото, където искаха да пристигнат. Моряците се отправиха към пристанището на Харидж и кралският кораб с вдигнати весла докосна дървения вълнолом.

Младият принц Едуард Аквитански наблюдаваше през дългите си руси мигли всички предмети около себе си и всичко кръгло, червеникаво или розово — облаците, гонени от септемврийския вятър, ниските издути платна на последните кораби, задниците на фламандските дорести коне, бузите на месир Жан дьо Ено — му напомняше непреодолимо Холандия, страната на неговата любов.

Щом стъпи на кея на Харидж, Роджър Мортимър се почувствува съвсем като своя прапрадядо, дебаркирал двеста и шестдесет години преди него върху английска земя заедно с Вилхелм Завоевателя. И това веднага пролича по изражението, тона на гласа му и начина, по който пое всичко в свои ръце.

Той ръководеше експедицията заедно с Жан дьо Ено, като си споделяха по равно командуването, както бе нормално, защото Мортимър имаше зад себе си само справедливата си кауза, няколко английски барони и парите на ломбардците, докато графът водеше две хиляди седемстотин петдесет и седем воини, които щяха да се сражават. Независимо от това Мортимър смяташе, че Жан дьо Ено трябва да се занимава само с организирането и изхранването на войската, а самият той възнамеряваше да се нагърби с пълната отговорност за военните действия. Колкото до граф Кент, той не държеше особено да се изтъква: ако въпреки оптимистичните сведения, които бяха получили, част от благородничеството бе останало вярно на крал Едуард, войските му щяха да бъдат командувани от граф Норфолк, английския конетабъл, тоест собствения брат на Кент. А да се бунтуваш срещу заварения си брат, двадесет години по-стар от теб, който при това е лош крал, е едно, но съвсем друго е да извадиш шпага срещу любим брат, с който те дели само една година разлика във възрастта.

В желанието си да се осведоми за положението Мортимър извика лорд-мера на Харидж. Дали знае къде са кралските войски? Кой е най-близкият замък, където може да се подслони кралицата, докато дебаркират мъжете и разтоварят корабите?

— Ние сме тук — заяви той на лорд-мера, — за да помогнем на крал Едуард да се отърве от лошите си съветници, от които кралството страда и да възвърнем на кралицата дължимото й положение. Затова нашите намерения не се различават от желанието на бароните и целия английски народ.

Това бе кратко и ясно и Мортимър щеше да го повтаря при всяко спиране по пътя им, за да обясни на хората, които биха могли да се изненадат от присъствието на чуждестранните войски.

Лорд-мерът, старец с редки бели коси, който трепереше под тогата си не от студ, а от страх, като че ли не беше осведомен. Кралят, кралят ли?… Казват, че бил в Лондон, ако не е в Портсмут… Във всеки случай голям флот трябвало да се събере в Портсмут, защото миналия месец било заповядано на всички кораби да се отправят натам, за да предотвратят евентуалното френско нашествие. Това обясняваше защо в пристанището имаше толкова малко кораби.

Лорд Мортимър не пропусна да изтъкне заслугите си по този повод, особено пред месир дьо Ено, защото много ловко бе разгласил чрез емисарите си, че възнамерява да дебаркира на южното крайбрежие. Хитрината му бе успяла напълно. Но и Жан дьо Ено от своя страна можеше да бъде горд с холандските моряци, които не се бяха отклонили от курса си въпреки бурята.

Областта почти не бе охранявана. Лорд-мерът не беше чул за придвижване на войски в околността, нито бе получил друга заповед освен обичайните нареждания за бдителност. Къде да се отбият? Той им предложи абатството Уолтън, на три левги южно от Харидж, като заобиколят реките. Дълбоко в себе си много желаеше да прехвърли върху монасите грижата да подслонят тази компания.

Трябваше да съставят ескорт, който да охранява кралицата.

— Аз ще го командувам! — извика Жан дьо Ено.

— Ами дебаркирането на вашите рицари, месир, кой ще го надзирава? И колко време ще продължи то?

— Цели три дни, монсеньор, за да се подредят за поход. Ще поверя тази грижа на главния си щитоносец Филип дьо Шасто.

Мортимър бе най-много загрижен за тайните вестоносци, които бе изпратил от Холандия при епископ Орлитьн и граф Ланкасгър. Отишли ли бяха при тях двамата и бяха ли ги предупредили навреме? И къде ли се намираха сега? Би могъл навярно да узнае това чрез монасите, като прати конници, които от манастир на манастир биха стигнали до двамата водачи на вътрешната съпротива.

Властен, привидно спокоен, Мортимър крачеше по главната улица на Харидж, оградена от ниски къщи. Той се извръщаше нетърпеливо, за да види дали е сформиран ескортът, слизаше повторно до пристанището, за да ускори дебаркирането на конете, връщаше се в странноприемницата „Троа Куп“, където кралицата и престолонаследникът чакаха конете си. По същата улица, която той обхождаше, щеше да мине, и то неведнъж в продължение на няколко века историята на Англия^[2].

Най-сетне ескортът бе готов. Рицарите идваха, нареждаха се по четирима в редица и заемаха цялата широчина на главната улица. Слугите тичаха край конете, закопчаваха последната тока на металическото покривало. Копията се полюшваха пред тесните прозорци. Шпагите звънтяха при допир с наколенниците.

Помогнаха на кралицата да възседне снажния си кон и малката кавалкада пое през неравното поле, осеяно с дървета и пустоши, залени от прилива, и с редки къщи със сламени покриви. Зад ниски плетища овци с гъста вълна пасяха трева край локви със солена вода. Общо чзето, доста тъжен край, забулен от мъглата на залива. Но Кент, Кромуел, Алспей, шепата англичани и дори Малтравърс, колкото и да бе болен още, гледаха пейзажа, гледаха се помежду си и сълзи блестяха в очите им. Тази земя беше земята на Англия!

И когато внезапно един чифликчийски кон, подал глава над ниската вратичка на конюшнята, изцвили при минаването на кавалкадата, Роджър Мортимър почувствува, че го залива вълнение от намерената отново родина. Тази толкова дългоочаквана радост, която още не бе почувствал, защото имаше много сериозни грижи и трябваше да взема важни решения, избликна в него посред полето, защото един английски кон бе изцвилил, усетил фламандските коне.

Три години далеч от родината, три години изгнание, очакване, надежди! Мортимър се видя мислено в нощта, когато избяга от Тауър — целият мокър, плаващ с лодка по средата на Темза към другия бряг, където го чакаше кон. А ето че се връща с извезан на гърдите герб и хиляда копия, които да подкрепят борбата му. Връща се като любовник на кралицата, за която така страстно бе бленувал в затвора. Животът понякога прилича на сбъднат сън и само тогава човек може да каже, че е щастлив.

В порив на признателност и желание да сподели чувствата си той обърна поглед към кралица Изабел, към красивия профил в стоманена обковка и блесналото като сапфир око. Но забеляза, че месир Жан дьо Ено, който яздеше от другата страна на кралицата, също я гледа, и голямата му радост угасна тутакси. Стори му се, че този миг му е познат, че го изживява повторно, и се смути, защото едва ли има нещо по-обезпокоително от връхлитащото ни понякога смътно чувство, че познаваме пътя, по който никога не сме минавали. После си спомни за връщането им в Париж в деня, когато бе отишъл да посрещне Изабел при пристигането й: Робер д’Артоа беше от другата страна на кралицата, както Жан дьо Ено сега.

Той чу нейните думи:

— Месир Жан, дължа ви всичко и най-напред, че съм тук.

Мортимър се навъси и остана мрачен, рязък и далечен през целия път, дори когато пристигнаха при монасите в Уолтън и всички се настаниха, едни в абатското жилище, други в странноприемницата при манастира, а повечето воини в плевните. Настроението му беше толкова лошо, че когато кралицата се оттегли вечерта с любимия си, тя го попита:

— Но какво ви беше, мили Мортимър, целия следобед?

— Аз си въобразявах, госпожо, че добре съм служил на своята кралица и приятелка.

— А кой ви е казал, любими, че не е така?

— Мислех, госпожо, че на мен дължите завръщането си в кралството.

— Но кой твърди, че не ви го дължа?

— Самата вие, госпожо, самата вие заявихте това пред мен на Жан дьо Ено, като му изказахте благодарността си за всичко.

— О, Мортимър, мили приятелю — възкликна кралицата, — как се засягате от всичко! Има ли нещо лошо наистина да благодариш на човек, комуто си задължен?

— Аз се засягам от конкретни неща — отвърна Мортимър. — Засягам се от думи, засягам се и от някои погледи, които се надявах най-искрено, че трябва да отправяте само към мен. Вие сте кокетна, госпожо, а аз съвсем не очаквах това. Флиртувате!

Кралицата се чувствуваше изморена. Трите дни бурно море, тревогата около несигурното дебаркиране и накрая изминатите четири левги на кон бяха достатъчно изпитание за нея. Много ли са жените, които биха понесли всичко това, без да се оплачат нито веднъж и да не създадат грижи никому? Тя очакваше по-скоро похвала за издържливостта си, а не упреци от ревност.

— Какво флиртуване, приятелю, помислете си сам! — каза тя нетърпеливо. — Целомъдреното приятелство на месир дьо Ено може да е смешно, но то изхожда от добро сърце. И не забравяйте освен това, че то е цената на войските, с които разполагаме тук. Изтърпете следователно да откликна малко на него, без да го насърчавам, защото пребройте англичаните и пребройте неговите рицари. И заради самия вас се усмихвам на този мъж, който толкова ви дразни!

— Човек винаги си намира оправдание, когато постъпва зле. Месир дьо Ено ви се поставя в услуга, защото е много влюбен във вас, нямам нищо против, но не чак толкова, че да откаже да приеме парите, с които заплащаме услугата му. Така че няма нужда да го дарявате с толкова нежни усмивки. Чувствувам се унижен заради вас, че не оставате на недостъпната висота, на която ви поставях.

— Вие не изглеждахте така огорчен, че слизам от тази недостъпна висота, когато паднах във вашите обятия, приятелю Мортимър.

Това беше първото им скарване. Трябваше ли то да избухне точно в този ден, за който толкова бяха мечтали и заради който бяха сплотили усилията си в продължение на дълги месеци?

— Приятелю — добави по-нежно кралицата, — дали големият гняв, който ви е обхванал, не се дължи на това, че сега ше бъда по-близо до своя съпруг и нашата връзка няма да бъде така лесна?

Мортимър наведе чело, пресечено от суровите му вежди.

— Наистина мисля, госпожо, че след като вече сте във вашето кралство, трябва да спим отделно.

— Тъкмо това се канех да ви помоля, мили приятелю — отвърна Изабел.

Той излезе. Нямаше да види любовницата си разплакана. Къде останаха щастливите нощи във Франция?

В коридора на абатското жилище Мортимър срещна младия принц Едуард със свещ в ръцете, която осветяваше тясното му бледо лице. Дали не го дебнеше?

— Не спите ли, милорд? — попита го Мортимър.

— Търсех ви, милорд, за да ви помоля да пратите при мен вашия секретар… Бих желал в деня на завръщането си в кралството да пиша на госпожа Филипа…