Морис Дрюон
Френската вълчица (17)

III. КРАЛИЦАТА ОТ ТАМПЛ

Едно деветгодишно дете, за което целият хоризонт, откакто се помни, се е свеждал до потока, ямите за тор и селските покриви, не можеше да не се очарова от Париж. А какво да кажем, ако то го откриваше, водено от толкова горд и доволен от сина си баща, който караше да го контят, фризират, къпят, мажат с благоуханни масла, който влизаше с него в най-красивите магазини, тъпчеше го със сладкиши, купуваше му кесия за колана с истински су вътре и бродирани обувки! Жано или Джанино изживяваше шеметни дни.

Ами в какви красиви къщи влизаше! Защото Гучо, по различни поводи, а често и без никакъв повод, ходеше едно след друго при някогашните си познати само за да може да каже гордо: „Моят син!“ и да покаже това чудо, това единствено вълшебство на света — момченцето, което му казва padre mio^[1] с подчертан акцент на родено в Ил-дьо-Франс дете.

Ако някой се учудеше на русите коси на Джанино, Гучо намекваше за майка му, жена с благородно потекло. И той придаваше тогава на гласа си привидно поверителния, а всъщност издайнически тон и едва ли не напереното изражение на човек, умеещ да пази тайна, характерни за италианците, когато искат да си дадат вид, че премълчават победите си. По този начин той постави в течение всички парижки ломбардци, Перуци, Боканегра, Мачи, Албици, Фрескобалди, Скамоци и самия синьор Бокачо.

Чичо Толомей, замижал с едното око с натежало шкембе и крак, също имаше не малък дял в този парад. Ех, ако Гучо можеше да се установи отново в Париж под неговия покрив с малкия Джанино, колко щастлив щеше да се чувствува старият ломбардец през останалите дни от живота си!

Но това бе неосъществима мечта. Защо тази глупава и упорита Мари дьо Кресе не искаше да живее заедно със съпруга си, след като сега всички като че ли бяха съгласни? Колкото и да му бе противно да предприеме най-малкото пътуване, той предлагаше да отиде в Нофл и да направи един последен опит.

— Но аз не я искам вече, вуйчо — заявяваше Гучо. — Няма да допусна да се гаврят с честта ми. Пък и какво удоволствие е да живея с жена, която не ме обича?

— Напълно сигурен ли си в това?

Имаше едно указание, само едничко, което можеше да накара Гучо да си зададе този въпрос. Той бе разпознал на шията на детето медальончето, дадено му от кралица Клеманс в Марсилската болница, което самият той бе подарил на Мари, когато бе тежко болна.

— Майка ми го свали от шията си и го окачи на моята, когато вуйчовците ми ме доведоха при вас онази сутрин — му бе обяснило детето.

Но можеше ли да разчита на толкова слабо указание, на един жест, който можеше да изразява само набожност?

Пък и граф дьо Бувил бе казал изрично:

— Ако искате да задържите детето, трябва да заминете с него за Сиена, и колкото по-скоро, толкова по-добре!

Те се срещнаха в двореца на бившия пръв шамбелан зад Пре-о-Клер. Бувил се разхождаше в градината си, оградена със зидове. И очите му се овлажниха, когато зърна Джанино. Той целуна ръка на момченцето, преди да го целуне по двете бузи, и като го разглеждаше най-подробно от главата до краката, прошепна:

— Същински малък принц, същински малък принц!

И избърса очите си. Гучо се учуди на това прекалено вълнение и се трогна, сякаш то бе израз на приятелство към самия него.

— Истински малък принц, както сам казвате, месир — потвърди той, преливащ от блаженство. — И наистина е изненадващо, като си помислите, че не познава нищо друго освен полския живот и майка му в крайна сметка си е селянка!

Бувил клатеше глава. Да, да, наистина беше удивително…

— Отведете го, това е най-доброто, което можете да направите. Нали имате височайшето разрешение на нашия пресвети отец? Ще ви дам този път двама сержанти за придружители до границите на кралството, за да не би да ви се случи нещо лошо на вас или на… това дете.

Изглежда, че му беше трудно да каже: „на сина ви“.

— Сбогом, мой малък принце — каза той, като още веднъж целуна Джанино. — Дали ще ви видя някога пак?

После се отдалечи много бързо, понеже сълзите напираха в големите му очи. Наистина беше мъчително за него, защото детето приличаше поразително на великия крал Филип!

 

 

— Ще се върнем ли в Кресе? — попита Джанино сутринта на 11 май, когато видя, че пълнят сандъците и куфарите.

Не бързаше като че ли кой знае колко да се прибере в имението.

— Не, сине — отвърна Гучо. — Най-напред ще отидем в Сиена.

— А майка ми ще дойде ли с нас?

— Не, не засега. Тя ще пристигне по-късно.

Детето се успокои. Гучо си помисли, че след като цели девет години бе лъган относно баща си, Джанино сега щеше да бъде тъпчен с нови лъжи относно майка си. Но можеше ли да постъпи другояче? Един ден ще се наложи може би да му внуши, че майка му е умряла…

Преди да тръгнат на път, Гучо трябваше да направи още едно посещение, най-ласкателно за самолюбието му, ако не най-важно: искаше да поднесе почитанията си на кралицата вдовица Клеманс Унгарска.

— Къде се намира Унгария? — попита детето.

— Много далеч, на изток. Трябва да се пътува много седмици, за да се отиде там. Малко хора са ходили.

— А защо тази госпожа Клеманс е в Париж, щом е кралица на Унгария?

— Но тя никога не е била кралица на Унгария, Джанино. Баща й е бил крал, а самата тя беше френска кралица.

— Значи тя е жена на крал Шарл Хубавелека?

Не, жената на краля беше госпожа д’Еврьо, която щяха да коронясат същия ден. Впрочем след малко щяха да отидат в кралския дворец, за да хвърлят поглед на церемонията в Сент-Шапел, та Джанино да отнесе със себе си един последен спомен, по-хубав от всички останали. Гучо, припреният Гучо, без капка досада или умора обясняваше на детското мозъче неща, уж очевидни, а всъщност непонятни, ако човек не ги знае отдавна. Така човек опознава света.

Ами тази кралица Клеманс, при която отиваха, коя бе тогава? И откъде я познаваше Гучо?

Разстоянието от улицата на ломбардците до Тампл през улица Стъкларска не е голямо и пътем Гучо разказа на детето как бе отишъл в Неапол с граф дьо Бувил… дебелия благородник, нали знаеш, при когото бяхме онзи ден и който те целуна… за да предложи на тази принцеса да се омъжи за крал Луи Х, който сега е мъртъв. Как самият той, Гучо, бил до госпожа Клеманс на кораба, който я отвеждал във Франция, и как едва що не загинал по време на голяма буря, преди да стигнат до Марсилия.

— И този медальон, който носиш на шията си, ми бе подарен от нея в знак на благодарност, задето я спасих от удавяне.

А после, когато кралица Клеманс имала син, избрали майката на Джанино за дойка.

— Майка ми никога не ми е казвала нищо! — извика изненадано детето. — Значи тя също е познавала кралица Клеманс?

Всичко това беше много сложно. Джанино би искал да знае дали Неапол е в Унгария. А и минувачите ги блъскаха. Много започнати изречения оставаха недовършени. Търговец на вода дрънкаше с ведрата си и прекъсваше отговора. За детето беше много трудно да подреди различните факти…

— Така че ти си млечно братче на малкия крал Жан Посмъртния, който умря на пет дни…

Млечен брат, това беше много ясно за Джанино. В Кресе постоянно се споменаваха тези думи. На село беше пълно с млечни братя. Но млечен брат на крал? Имаше за какво да си мисли. Защото кралят е голям и силен мъж, с корона на глава… Никога не бе предполагал, че кралете могат да имат млечни братя, нито даже че някога са били малки деца. Колкото до „посмъртен“… това бе още една странна дума, далечна като Унгария.

— Майка ми никога не ми е казвала нищо — повтори Джанино. И той като че ли се сърдеше вече на майка си, че е скрила от него толкова много удивителни неща.

— А защо мястото където отиваме, се нарича Тампл?

— Заради тамплиерите.

— А, да, зная! Те заплювали кръста, кланяли се на котешка глава и заразявали кладенците, за да владеят всички пари на кралството.

Той бе чул всичко това от сина на коларя, който повтаряше думите на баща си, а баща му от своя страна ги бе чул бог знае от кого. За Гучо не беше лесно в такава навалица и за толкова малко време да обясни на сина си, че истината не е така проста. Детето не разбираше също защо кралицата, при която отиват, живее при толкова лоши хора.

— Те не живеят вече там, figlio mio. Те вече не съществуват. Това е някогашната резиденция на великия магистър.

— На магистъра Жак дьо Моле? На него ли?

— Направи рога с пръстите си, направи рога, момчето ми, когато произнасяш това име!… Та значи орденът на тамплиерите бе премахнат. Те бяха изгорени на клада или изгонени, а кралят взе Тампл, който беше техен замък…

— Кой крал?

Горкият Джанино не можеше вече да се оправи между всичките тия владетели!

— Филип Хубави.

— А ти виждал ли си Филип Хубави?

Детето бе чувало за този страшен крал, сега високо тачен. Но и той бе от хората, живели преди то да се роди. Гучо изпита умиление.

„Вярно — помисли си той. — Той не е бил роден. За него Филип Хубави е все едно Луи Свети!“

И тъй като не можеха да напредват бързо поради навалицата, той обясни:

— Да, виждал съм го. Едва що не го съборих даже в една от тези улици в деня, когато пристигнах за първи път в Париж преди дванадесет години, заради двете хрътки, с които се разхождах.

И миналото заля раменете му като висока внезапна вълна, която те връхлита и отминава. Пяната на дните слегна около него. Той бе вече мъж, който разказва спомените си!

— И така — поде той, — домът на тамплиерите стана собственост на крал Филип Хубави, а след него на крал Луи, после на крал Филип Дългия, който царуваше преди сегашния ни крал. И именно крал Филип Дългия даде Тампл на кралица Клеманс в замяна на замъка Венсен, който й бе завещал съпругът и, крал Луи.

— Padre mio, бих искал една вафла. Детето бе усетило приятния мирис на вафли от една сергия и загуби тутакси всякакъв интерес спрямо тези крале, които се редуваха много бързо и разменяха замъците си. Освен това то знаеше вече, че започне ли изречението с „padre mio“, сигурно щеше да получи онова, което иска. Само че този път номерът му не мина.

— Не, когато се върнем, сега ще се изцапаш. Припомни си какво те учих. Не говори на кралицата, ако тя не те заговори. А после ще коленичиш, за да й целунеш ръка.

— Както в църквата ли?

— Не, не както в църквата. Ела, ще ти покажа, само че за мен е мъчно поради ранения ми крак.

Любопитна гледка бяха за минувачите този дребничък чужденец с тъмен тен и съвсем русото дете, които се упражняваха да коленичат в нишата на една врата.

— А после бързо ще се изправиш. Само че гледай да не бутнеш кралицата!

 

 

Дворецът Тампл беше доста преобразен от времето на Жак дьо Моле. Най-напред той беше разделен на няколко части. Резиденцията на кралица Клеманс включваше само голямата квадратна кула с четири кръгли наблюдателници, няколко второстепенни жилищни сгради, навеси, конюшни около павирания двор и една градина, отчасти зеленчукова, отчасти цветна. Останалата част от командерията на тамплиерите, жилищата на рицарите, оръжейниците, работилниците на монасите, отделени с високи стени, се използваха за други цели. А огромният двор, предназначен за военни сборове, сега изглеждаше пуст и сякаш мъртъв. Официалната носилка с бели завеси очакваща кралица Клеманс, приличаше сред него на кораб, пристигнал по погрешка или поради крушение в изоставено пристанище. И макар около носилката да се суетяха няколко оръженосци и прислужници, целият дворец изглеждаше безмълвен и изоставен.

Гучо и Джанино влязоха в кулата на Тампл през същата врата^[2], през която, измъкнат от килията си, бе отведен дванадесет години преди това Жак дьо Моле, за да бъде подложен на изтезания. Залите бяха подновени, но въпреки стенните килими и красивите предмети от слонова кост, сребро и злато, тежките сводове, тесните прозорци, стените, които заглушаваха всеки шум и самите размери на тази резиденция на воини, съвсем не бяха жилище за жена, за тридесет и две годишна жена. Всичко напомняше суровите мъже с меч върху расото, извоювали за кратко време върховна власт на християнската църква в границите на някогашната Римска империя. За една млада вдовица Тампл приличаше на затвор.

Госпожа Клеманс не накара гостите си да я чакат. Тя се появи, облечена вече за церемонията, на която отиваше; с бяла рокля, с тънък нагръдник, с кралска мантия върху раменете и златна корона на глава. Такава кралица наистина, каквито се виждат изрисувани по витражите на църквите. Джанино реши, че кралиците са облечени всеки ден така. Хубава, пищно руса, далечна и с леко отсъствуващ поглед, Клеманс Унгарска се усмихваше принудено, както една кралица без власт, без кралство е длъжна да се усмихва на хора от народа, които се приближават до нея.

Тази мъртва без гроб залъгваше безкрайно дългите си дни с излишни занимания, колекционираше златарски изделия и това беше единственото нещо на света, от което се интересуваше искрено или привидно.

Гучо остана по-скоро разочарован, защото очакваше срещата им да протече по-емоционално, но не и детето, което виждаше пред себе си светица от небето със звездна мантия.

Госпожа Клеманс задаваше благовъзпитаните въпроси, с които коронованите лица поддържат разговора, когато нямат какво да кажат. Гучо напразно се опитваше да го насочи към общите им спомени, към Неапол и бурята. Кралицата го отклоняваше. Всеки спомен всъщност й беше мъчителен: тя пропъждаше спомените. А когато Гучо в желанието си да привлече вниманието й върху Джанино, подчерта: „Млечният брат на злочестия ви син, госпожо“, по красивото лице на Клеманс се плъзна едва ли не сурово изражение. Една кралица не плаче пред хората. Но наистина прекалено жестоко беше, макар не нарочно, да й представят живо, русо и свежо едно дете, на възрастта, която би имало нейното, сукало същото мляко…

Гласът на кръвта мълчеше, говореше само гласът на нещастието. Пък и денят бе може би зле избран: Клеманс щеше да присъствува на коронясването на третата френска кралица след нея! От учтивост тя си наложи да попита:

— Какво ще прави това хубаво дете, когато порасне?

— Ще държи банка, госпожо, така поне се надявам, като всички нас.

Кралица Клеманс мислеше, че Гучо е дошъл да предяви някое кредитно писмо или да получи парите за някоя златна купа или бижу, което е купила от вуйчо му. Така бе свикнала с подобни искания на доставчиците! Изненада се, когато разбра, че младият мъж бе дошъл само за да я види. Нима имаше още хора, които идваха да й поднесат почитанията си, без да й искат нещо — било изплащане на задължение или услуга?

Гучо каза на детето да покаже на Клеманс медальона на шията си. Кралицата не си спомняше вече и Гучо трябваше да й припомни посещението й в Марсилската болница. Тя си помисли: „Този младеж е бил влюбен в мен.“

Илюзорно утешение на жени, чиято любовна участ е секнала много скоро и които откликват само на прояви на чувства, които някога може би са вдъхнали!

Тя се наведе да целуне детето, но Джанино тутакси коленичи повторно и целуна ръката й.

Кралица Клеманс се огледа едва ли не машинално, за да му подари нещо. Забеляза една кутия от позлатено сребро и я подаде на детето.

— Ти сигурно обичаш захаросани бадеми. Вземи тази бонбониера и нека бог те закриля!

Време беше да отиде на церемонията. Тя се качи в носилката, заповяда да дръпнат белите завеси и бе обзета от такова мъчително съжаление за цялото си тяло, за гърдите, краката, корема, цялата тази ненужна красота. И най-сетне можа да заплаче.

Многобройната тълпа по улица Тампл се стичаше към Сена, към Сите, за да улови нещичко от коронацията. Тя навярно щеше да види само себе си.

Уловил Джанино за ръка, Гучо тръгна зад бялата носилка, сякаш бе част от ескорта на кралицата. Така можаха да прекосят Понт-о-Шанж, да се вмъкнат в двора на двореца и да наблюдават най-знатните благородници, които влизаха в парадни одежди в Сен-Шапел. Гучо разпознаваше повечето и можеше да ги покаже на детето: графиня Мао д’Артоа, още по-едра с короната си, граф Робер, племенникът й, който я надминаваше по ръст, монсеньор Филип дьо Валоа, сега пер на Франция с жена си, която куцаше. После другата кралица-вдовица, Жана Бургундска. Но коя беше тази млада двойка, приблизително осемнадесет и петнадесетгодишни, която идваше след тях? Гучо попита съседите си. Отговориха му, че това е Жана Наварска и съпругът й Филип д’Еврьо. Е, разбира се! Дъщерята на Маргьорит Бургундска беше вече петнадесетгодишна и омъжена на свой ред след толкова династически конфликти, възникнали около нея или заради нея.

Навалицата стана толкова голяма, че Гучо се принуди да вдигне Джанино на раменете си. Ама че тежеше това дяволче!

Ах, ето и кралица Изабел Английска, която се е върнала от Понтийо. Гучо я намери изненадващо непроменена след кратката им среща някога в Уестминстър, когато й бе предал едно писмо от Робер д’Артоа. Но той я помнеше по-висока… Редом с нея крачеше синът й, младият аквитански херцог. И всички протягаха шии, защото лорд Мортимър придържаше шлейфа на херцогската му мантия, сякаш бе пръв шамбелан на младия принц. Още едно предизвикателство спрямо крал Едуард. Лорд Мортимър имаше победоносно изражение, но все пак не чак толкова, колкото крал Шарл Хубави, който никога не бе сиял така: защото — както шушукаха всички — френската кралица бе бременна във втория месец. Най-сетне! Официалното й коронясване, отлагано досега, бе един виц признателност.

Джанино внезапно се наведе към ухото на Гучо:

— Padre, padre mio — каза той, — дебелият чичко, който ме целуна оизи ден, когато отидохме да го видим в градината му, е тук и ме гледа!

Милият Бувил, заклещен между сановниците! Какви ли неясни и смущаващи мисли се блъскаха в главата му, когато гледаше истинския френски крал, когото всички смятаха погребан в гробницата в Сен-Дьони, кацнал върху раменете на един ломбардски банкер, докато коронясваха съпругата на втория крал след него?

Същия следобед двама сержанти на нашия граф дьо Бувил ескортираха по пътя към Дижон сиенския търговец и русото дете. Гучо Балиони си въобразяваше, че отвлича сина си. Той отвличаше всъщност действителния и законен притежател на трона. И тази тайна се знаеше само от един величествен старец в спалнята му в Авиньон, изпълнена с птичи крясъци, от един бивш шамбелан и една млада, завинаги отчаяна жена в Ил-дьо-Франс. Кралицата-вдовица, която обитаваше Тампл, щеше все още да отслужва молитви за мъртвото си дете.