Морис Дрюон
Френската вълчица (15)

I. СЪПРУЗИ-ВРАГОВЕ

От осем месеца кралица Изабел живееше във Франция. Познала бе там свободата и бе срещнала любовта. А и бе забравила своя съпруг, крал Едуард. Той се мяркаше в мислите й само абстрактно, като неприятно наследство, оставено й от предишната Изабел, която вече не съществуваше. Беше потънал в мъртвите полета на паметта. Не си спомняше дори когато се помъчеше да го извика, за да съживи ненавистта си, мириса на тялото на мъжа си, нито точния цвят на очите му. Виждаше само неясните замъглени очертания на прекалено удължената му брадичка, обрасла с руса брада и вълнообразното неприятно извиване на гърба. Но ако споменът й се изплъзваше, омразата й си оставаше все така безпощадна. Прибързаното завръщане на епископ Стейпълдън в Лондон оправда всички опасения на Едуард и го убеди, че трябва много спешно да върне жена си. При това трябваше да действува хитро и както казваше Хю Диспенсър стария, да приспи вълчицата, ако иска да я привлече в леговището. Затова в продължение на няколко седмици писмата на Едуард изразяваха чувства на любящ съпруг, огорчен от отсъствието на жена си. Дори и двамата Диспенсър взеха участие в тази измама и като изразиха на кралицата преданите си чувства, я помолиха ведно с краля да им достави радостта да я видят скоро в Англия. Едуард натовари и епископ Уинчестър да използва влиянието си над кралицата.

Но на първи декември всичко се промени. В този ден Едуард бе обзет от свойствените му, внезапни и безумни пристъпи на гняв, криза на ярост, толкова неприсъща за крал, която му създаваше илюзията за авторитет. Уинчестърският епископ му бе предал отговора на кралицата: тя не желаела да се върне в Англия, защото се страхувала от домогванията на Хю-Младия. Била споделила опасенията си със своя брат, френския крал. Не беше нужно нищо повече. Писмата, които Едуард диктува в Уестминстър цели пет часа, без да си поеме дъх, щяха да предизвикат истинско смайване в европейските кралски дворове.

Но най-напред той писа на самата Изабел. Нямаше място сега за „сладко мое сърце“.

„Госпожо — пишеше Едуард, — много пъти ви подканихме, както преди, така и след полагането на клетва, да се върнете час по-скоро при нас, като преустановите всякакви извинения, заради голямото ни желание да бъдете до нас и голямата мъка от отсъствието ви.

Преди клетвата бяхте извинена с воденето на преговорите. Но след това Вие ни съобщихте чрез уважавания епископ Уинчестър, че няма да дойдете, защото се страхувате и съмнявате в Хю Диспенсър, което много ни учудва. Защото Вие към него и той към Вас сте си отправяли само хвалебствия в мое присъствие и особено при заминаването ви със специални обещания и доказателства за вярно приятелство и с писмата до него, които той ни показа.

Ние сме уверени, а и Вие знаете, госпожо, че споменатият Хю винаги ни е оказвал възможно най-голяма почит. И знаете също, че не е извършил нищо грозно спрямо Вас, откакто сте моя съпруга, освен случайно, само веднъж и то по Ваша вина, ако благоволите да си спомните.

Много би ни било неприятно, ако сега, след като клетвата пред нашия много мил брат, френския крал, е положена и ние сме в толкова приятелски отношения с него, Вие именно, която изпратихме да сключи мир, станете причина за някакво отдалечение между нас и то поради неверни причини.

Ето защо Ви подканваме, натоварваме и заповядваме да преустановите всякакви извинения и претексти и да се върнете веднага при нас.

Колкото до разходите Ви, когато се върнете, както подобава да постъпи всяка съпруга спрямо своя господар, ние ще се разпоредим така, че да не сте провинена в нищо и да не бъдете ни най-малко опозорена.

Също искаме и настояваме да изпратите възможно най-скоро нашия много скъп син Едуард, защото изпитваме голямо желание да го видим и да говорим с него. Многоуважаваният божи отец Вотие, епископ на Ексетър, сподели неотдавна с нас, че някои наши врагове и изгнаници, когато бил при вас, го дебнели, за да му нанесат телесна повреда, ако разполагали с достатъчно време, и за да избегне подобна опасност, побързал да се прибере при нас, заради доверието и верността, които ни дължи. Съобщаваме ви това, за да знаете, че въпросният епископ си е заминал така бързо само поради тези причини.

Предадено в Уестминстър на първи декември 1325 година.

Едуард.“

Ако в началото бе дал воля на гнева, а после на притворството, много вещо бе запазил отровата за края.

Второ, по-късно писмо бе отправено до аквитанския херцог.

„Много мили синко, колкото млад и още невръстен да сте, припомнете си добре нашите поръчения и наставления при заминаването Ви в Дувър, както и какво ни отговорихте тогава, за наше голямо удоволствие, затова не престъпвайте и не противоречете с нищо на онова, което Ви заръчахме тогава.

И щом е така, щом сте положили клетва, явете се пред нашия много скъп брат, френския крал, ваш вуйчо, сбогувайте се с него и елате при нас заедно с майка Ви кралицата, нашата много мила съпруга.

Ако тя не дойде, върнете се Вие, и то много бързо, без никакво отлагане. Защото изпитваме голямо желание да Ви видим и да говорим с Вас. И в никакъв случай не пропускайте да сторите това, нито заради майка си, нито заради другиго. Благославяме ви.“

Повторенията, гневната хаотичност в съдържанието на писмото явно показваха, че е творба на самия кпал и не е било поверено на канцлера или някой секретар. В тези две послания просто звучеше гласът на Едуард. И Шарл Хубави не беше забравен. Писмото на Едуард до него повтаряше почти дума по дума посланието му до кралицата.

„Чули сте от заслужаващи доверие хора, че нашата съпруга, английската кралица, не смее да се върне при нас от страх за живота си и защото се съмнява в Хю Диспенсър. Естествено, любими братко, не е редно тя да се съмнява нито в него, нито в кой да е друг човек в нашето кралство. Защото, кълна се в бога, нито Хю, нито друго някое живо същество в нашата земя й желае зло и ако ние почувствуваме това, бихме го наказали така, че другите да се поучат от този пример, тъй като, слава богу, разполагаме с достатъчно власт за това.

Ето защо, скъпи и многообични братко, пак ви молим изрично за ваша и наша чест, както и на нашата съпруга, да благоволите да направите всичко възможно тя да се върне най-скоро при нас. Защото сме дълбоко натъжени, че сме лишени от нейната компания, нещо, което никога нямаше да допуснем, ако нямахме пълно доверие и сигурност във Вас и във Вашата добронамереност, че ще се върне, щом пожелаем.“

В писмото до краля Едуард настояваше също да се върне синът му и разобличаваше опитите за покушение срещу епископа на Ексетър, като ги приписваше на „враговете и изгнаниците“ отвъд границите на кралството му.

Кралят явно трябва да е бил страшно ядосан този първи декември и сводовете на Уестминстър дълго са отеквали от крясъците му. Защото по същия повод и в същия дух Едуард бе писал и на архиепископите на Реймс и Руан, на Жан дьо Марини, епископ на Бове, на епископите на Лангр и Лаон, и шестимата църковни перове, на Бургундския и Бретанския херцог, както и на граф дьо Валоа и на фландърския граф, перове лаици, на абата на Сен-Дьони, на Луи дьо Клермон-Бурбон, пръв камерхер, на Робер д’Артоа, на Мил дьо Ноайе, управител на Сметната камара, и на конетабъла Гоше дьо Шатийон.

Обстоятелството, че единствена Мао от всички перове бе изключена от тази кореспонденция, доказваше достатъчно, че е във връзка с Едуард, затова той не е сметнал за нужно да я уведоми за случилото се.

Като разпечата отправеното до него писмо, Робер страшно се развесели и отиде, смеейки се гръмко и удряйки се по бедрата, при братовчедка си, английската кралица. Чудесна история, съвсем по негов вкус! Значи крал Едуард изпраща вестоносци по четирите краища на кралството, за да уведоми всеки за съпружеските си разочарования, да защити любимия си приятел и да признае високо безсилието си да върне в домашното огнище съпругата си. Злочеста Англия! В какви меки ръце бе изпаднал скиптърът на Вилхелм Завоевател! След скарването на Луи Благочестиви и Алиенор Аквитанска не бяха чували по-забавно нещо!

— Сложете му рога, братовчедке — викаше Робер, — и то без да го щадите. Нека вашият Едуард да трябва да се превие надве, за да влезе през вратите на замъците си! Нали само това заслужава, братовчеде Роджър?

И той тупаше шеговито Мортимър по рамото. Заслепен от гняв, Едуард реши да си отмъсти, като конфискува имуществото на природения си брат граф Кент, както и на лорд Кромуел, командващ ескорта на Изабел. Но направи и нещо повече: подпечата декрет, който го правеше „губернатор и управител“ на владенията на сина му, актвитанския херцог, и поиска от негово име изгубените области. Или с други думи, направи невалиден и договора, уговорен от жена му, и кретвата, положена от сина му.

— Негова воля, негова воля — каза Робер д’Артоа, — още веднъж ще му отнемем херцогството или поне онова, което е останало от него. Арбалетите на кръстоносния поход взеха да ръждясват!

Съвсем не бе необходимо да свикват войската и да изпращат конетабъла, схванал се с възрастта. Двамата маршали, начело на постоянните войски, щяха да бъдат напълно достатъчни, за да понатупат в Бордьоле гасконските феодали, които имаха глупостта да останат верни на английския крал. Свикнали бяха вече с това и всеки път срещаха все по-малко противници.

Писмото на Едуард бе едно от последните, които граф дьо Валоа прочете, един от последните отгласи от светските ежби.

Монсеньор Шарл умря в средата на същия месец декември. Погребението му беше много тържествено и пищно, както целия му живот. Целият дом Валоа — в погребалното шествие най-добре пролича колко е многочислен и влиятелен, — цялото кралско семейство, всички сановници, повечето перове, кралиците-вдовици, Върховният съд, Сметната камара, конетабълът, докторите от университета, васалите на кралските му владения, клирът на църквите и абатствата, фигуриращи в завещанието, съпроводиха до църквата на францисканците тялото, олекнало от болестта и балсамирането, на най-бурния човек на своята епоха, за да почива между двете си предишни съпруги.

Вътрешностите му бяха отнесени, съгласно нареждането му, в абатството в Шаали, а сърцето, затворено в урна, бе предадено на третата му съпруга до деня, когато самата тя ще бъде положена в гроб.

Веднага след това в кралството настъпи изключителен мраз, като че ли костите на този кралски син, спуснати във френската земя, тутакси я бяха заледили. Хората от онази епоха лесно можеха да си припомнят годината на смъртта му, достатъчно бе да кажат: „Беше по време на големия мраз.“

Сена беше изцяло скована от ледове. Прекосяваха пеш малките й притоци, като например потока Гранж Батлиер. Кладенците бяха замръзнали и черпеха вода от цистерните не с ведра, а с брадви. Кората на дърветата в градините се пукаше, брястовете се разцепиха до сърцевината. И вратите на Париж пострадаха малко: камъните даже се пукаха от студ. Какви ли не птици, каквито никога не се виждат в градовете — сойки, свраки — търсеха храна по паважа на улиците. Торфът за отопление се продаваше двойно по-скъпо и по магазините не се намираха вече скъпи кожи. Нито едно коремче от сибирска катерица, нито една проста овча кожа. В бедняшките домове измряха много старци и деца. Краката на пътниците замръзваха в ботушите им. Вестоносците предаваха писмата с посинели пръсти. Всякакъв речен трафик бе преустановен. Ако някой войник бе така неблагоразумен да свали ръкавицата си, кожата на ръцете му полепваше по железните оръжия. Момчетиите се забавляваха, като караха селските идиоти да близнат острие на брадва. Но хората запомниха главно странната тишина: животът като че ли бе спрял.

В двора Новата година бе чествувана доста скромно поради траура, както и поради студа. Имаше все пак традиционният бял имел и се размениха ритуалните подаръци. Можеше да се предвиди, че държавният бюджет ще приключи по Великден, с актив, възлизащ на седемдесет и три хиляди ливри, шестдесет хиляди от които бяха постъпили от договора за Аквигания. Робер д’Артоа накара краля да му отпусне осем хиляди ливри. Беше съвсем справедливо, защото от десет месеца Робер управляваше кралството вместо братовчед си. Той организира новата експедиция в Гийена, където френските войски спечелиха много бързо победа, тъй като не срещнаха на практика никаква съпротива. Местните феодали, които още веднъж изпитваха на гърба си гнева на парижкия сюзерен спрямо лондонския му васал, бяха започнали да съжаляват, че са се родили гасконци.

Разорен, потънал в дългове, лишен от кредит, Едуард нямаше вече средства, за да изпрати войски, които да защитят владението му. Той прати кораби, за да върне жена си. Междувременно тя писа на уинчестърския епископ с молба да постави в течение цялото английско духовенство, следното писмо:

„Вие, както всеки разумен човек, не трябва да смятате, че сме изоставили нашия господар без много сериозна и основателна причина, а именно опасност за живота от страна на споменатия Хю, който управлява нашия господар и цялото ни кралство и би желал да ни опозори, като сме сигурни в това, защото сме го изпитали. Докато Хю остане в същото положение, държащ във властта си нашия съпруг, ние няма да можем да се върнем в английското кралство, без да изложим собствения си живот, както и живота на много милия ни син на смъртна опасност.“

Това писмо се размина с новите заповеди, отправени в началото на февруари от Едуард до шерифите на крайбрежните графства. Той ги уведомяваше, че кралицата и синът му, аквитанският херцог, изпратени във Франция с най мирни намерения, под влиянието на бунтовника и предателя Мортимър, са се съюзили с враговете на кралството. Затова, в случай че кралицата и аквитанският херцог дебаркират от корабите, пратени от него, краля, неговото желание е да бъдат приети любезно, и то само ако идват с добри намерения, но ако дебаркират с чуждестранни кораби и проявят враждебни на неговите желания, заповедта гласеше да се пощадят само кралицата и принц Едуард, а всички останали, които слязат от корабите, да бъдат третирани като бунтовници.

Изабел уведоми чрез сина си краля, че е болна и не е в състояние да пътува с кораб.

Но през месец март, когато научи, че съпругата му се разхожда весело из Париж, Едуард изпадна в нов пристъп на епистоларен бяс. Изглежда, че някакво циклично заболяване го връхлиташе всеки три месеца.

Той написа следното на младия аквитански херцог:

„Под неверен претекст нашата съпруга и Ваша майка стои далеч от нас, заради нашия скъп и верен Хю Диспенсър, който винаги ни е служил толкова добре и толкова лоялно. Но Вие виждате, а и всеки може да види, че явно и открито, престъпвайки дълга си и коронованото си положение, тя е привлякла към себе си Мортимър, предател и наш смъртен враг, признат за виновен и осъден от нашия парламент, общува с него в двореца и навън въпреки нас и короната в разрез със законите на нашето кралство. Тя прави освен това нещо още по-лошо, като Ви държи пред всички в обществото на нашия враг за голям позор и безсрамие, като нарушава законите и обичаите на английското кралство, които Вашият върховен дълг Ви повелява да поддържате и пазите.“

Той уведоми и крал Шарл IV:

„Ако Вашата сестра ни обичаше и искаше да бъде с нас, както Ви е казала и излъгала — с извинение, — тя нямаше да замине под предлог, че ще осигури мир и приятелство между нас, нещо, което аз най-чистосърдечно повярвах, когато я изпратих при вас. Но наистина, твърде мили братко, ние забелязваме, че тя ни най-малко не ни обича, и претекстът, който изтъква, като говори за скъпия ни роднина Хю Диспенсър, е престорен. Ние смятаме, че тя проявява голяма разпуснатост, като държи между съветниците си така явно и открито предателя и смъртния ни враг Мортимър и общува в двореца и извън него с този злодей. Затова сигурно и Вие бихте искали, братко, тя да се поправи и да се държи, както подобава, за да прави чест на всички, на които тя държи. Благоволете да ни съобщите какво възнамерявате да правите в името на религията, разума и честността, без да се съобразявате с капризни женски пориви или други желания.“

Послания с подобно съдържание бяха изпратени отново по всички посоки на сановници, прелати и на самия папа. Всеки от английските суверени разобличаваше на всеуслишание любовника на другия и тези взаимни обвинения в измяна, тези две двойки, съставени от трима мъже и само една жена, забавляваха европейските дворове.

Парижките любовници нямаше защо вече да вземат каквито и да било предпазни мерки. Вместо да се преструват, Изабел и Мортимър проявиха дързост и започнаха да се показват заедно при всички случаи. Граф Кент, чиято жена бе дошла в Париж, дружеше с незаконната двойка. Защо да се стараят да спазват приличие, след като самият крал така разпалено оповестяваше своите брачни неудачи? Писмата на Едуард просто потвърдиха един неоспорим факт, който всеки прие като нещо свършено и неизменно. И всички неверни съпруги си помислиха, че кралиците се ползват с особено благоволение, а на Изабел й върви, че има мъж не като другите!

Само че парите недостигаха. Емигрантите вече не получаваха никакви средства от Англия, тъй като имуществата им бяха иззети. И малкият английски двор в Париж се поддържаше само със заеми от ломбардците.

В края на март още веднъж се наложи да се обърнат към стария Толомей. Той пристигна при кралица Изабел, придружен от синьор Бокачо, представител на фирмата Барди. Кралицата и Мортимър му казаха много любезно, че се нуждаят от нов заем. Също така любезно и явно огорчен, Толомей отказа. Той имаше солидни основания: разгърна големия си черен тефтер и показа сметките. Месир дьо Алспей, лорд Кромуел, кралица Изабел… при тази страница банкерът наведе дълбоко глава в знак на почит… граф Кент и жена му… нов поклон…лорд Малтравърс, лорд Мортимър… И после върху цели четири последователни листа дълговете на самия крал Едуард Плантагенет…

Лорд Мортимър възрази, че сметките на краля нямат нищо общо с него.

— Само че, милорд, за нас всичко това заедно са все английски дългове! Съжалявам, че трябва да ви откажа, много ми е мъчно, особено да разочаровам една толкова красива дама като кралица Изабел. Но прекалено много искате, ако очаквате от мен нещо, което вече нямам и е у вас. Защото богатството, което се смята наше, се състои всъщност само от дългове! Моето имущество, милорд, са вашите кредитни писма. Вижте, госпожо, какво представляваме ние, горките ломбардци — продължи той, като се обърна към кралицата, — винаги застрашени, принудени да правим дарение за щастливо възкачване на трона при всеки нов крал… А колко пъти плащахме от дванадесет години насам!… При всеки нов крал ни се отнема правото на гражданство, за да ни накарат да го откупим скъпо и прескъпо, а понякога и два пъти, ако царуването продължи. А помислете си, от друга страна, какво правим за кралствата! Англия струва на нашите сдружения сто и седемдесет хиляди ливри — това е цената на нейните коронации, войни и разногласия, госпожо! И вижте колко съм стар… Отдавна бих се оттеглил на спокойствие, ако не бях принуден да се бъхтам непрестанно, за да събера вземания, които да ни дадат възможност да покрием други нужди. Казват, че сме били скъперници, алчни, а не отчитат рисковете, които поемаме, като заемаме на всеки и даваме възможност на владетелите на тоя свят да управляват! Свещениците имат работа с дребните хорица, дават милостиня на просяците и отварят болници за нещастните, а ние, ние се занимаваме със злочестините на високостоящите.

Напредналата възраст му позволяваше да говори така, а и тонът му беше толкова кротък, че не можеха да се засегнат от думите му. Докато говореше, той поглеждаше с полузатвореното си око една брошка, която блестеше на якичката на кралицата — тя бе взета на кредит и фигурираше в сметката на Мортимър в черния тефтер. — Запитвали ли сте се как е възникнала нашата търговия? Защо съществуваме? Това е, кажи-речи, забравено — продължи той. — Нашите италиански банки бяха създадени по време на кръстоносните походи, защото на благородниците и пътниците им бе неприятно да пренасят злато по несигурните пътища, където час по час ставаха обири, пък и в самите лагери, където са живеели не само честни хора. А освен това трябвало да плащат откупи. И затова рицарите, главно от Англия, заложиха при нас доходите от владенията си, за да пренесем парите за тяхната сметка и на свой риск. Но когато се явихме с кредитните си писма във владенията им, въобразявайки си, че печатът на бароните трябва да ги задължава достатъчно, не ни бе платено. Тогава се обърнахме към кралете, а те, за да гарантират кредитните писма от васалите си, поискаха в замяна да отпуснем заеми и на тях. Ето защо нашите средства са вложени в кралствата. Не, госпожо, за мое голямо неудоволствие и огорчение, този път не мога.

Граф Кент, който присъствуваше на разговора, каза:

— Така да е, месер Толомей. Ще трябва в такъв случай да се обърнем към други сдружения.

Толомей се усмихна. Какво си въобразяваше този млад рус мъж, преметнал крак връз крак, галещ нехайно главата на хрътката си? Щял да поиска заем от другиго? Толомей бе чувал над хиляда пъти тази фраза през дългия си жизнен път. Чудесна заплаха!

— Милорд, когато се касае до такива високопоставени длъжници като вашите кралски особи, навярно ви е ясно, че всички наши сдружения са уведомени и че никое друго сдружение нямала ви отпусне заема, който аз ви отказвам с голямо съжаление. Месер Бокачо, когото виждате, е представител на Барди при мен. Попитайте го!… Защото, госпожо… — Толомей се обръщаше все към кралицата — всички тези кредитни писма станаха голямо бреме за нас, нищо не ги гарантира. Отношенията ви с крал Едуард са такива, че той няма да гарантира дълговете ви! Нито вие неговите, струва ми се. Освен ако възнамерявате да ги поемете лично вие. Виж, в такъв случай, може би бихме могли да ви подкрепим.

Той затвори напълно лявото си око, скръсти ръце върху корема и зачака.

Изабел не разбираше много от финанси. Тя вдигна очи към Мортимър. Как трябваше да тълкува последните думи на банкера? Какво означаваше това внезапно предложение след толкова дългата реч?

— Обяснете ни, месер Толомей — каза тя.

— Госпожо — поде банкерът, — вашата кауза е справедлива, а тази на съпруга ви е крайно осъдителна. Целият християнски свят знае за лошото му отношение към вас, за порока, който осквернява живота му и за некадърните управници, които налага на поданиците си в лицето на омразните си съветници. А вие, госпожо, напротив, сте обичана, защото сте мила, и се обзалагам, че ще се намерят смели рицари във Франция и другаде, които ще бъдат готови да свикат опълченията си за вас и да ви върнат мястото, което ви се полага във вашето кралство… па макар и като свалят от трона английския крал, вашия съпруг.

— Месер Толомей! — извика граф Кент. — Нима за вас обстоятелството, че моят брат, колкото и да е омразен, е бил коронясан, няма никакво значение?

— Милорд, милорд — отвърна Толомей, — кралете са наистина крале само със съгласието на поданиците си. При това вие разполагате с крал, когото ще предложите на английския народ, младия аквитански херцог, който изглежда толкова умен за възрастта си. Аз съм бил свидетел на човешките страсти. Умея много добре да разпознавам някои връзки, които са неразривни и тласкат към гибел и най-могъщите владетели. Крал Едуард няма да скъса с Диспенсър. Но затова пък Англия е напълно разположена да приветствува всеки суверен, който би заместил некадърния крал и престъпния му антураж… Вие ще ми възразите естествено, госпожо, че ще трябва скъпо да платите на рицарите, изявили готовност да се сражават за вашата кауза. Ще трябва да им доставите конни амуниции, храна, развлечения. Но ние, ломбардците, които не можем да ви поддържаме в изгнанието ви, бихме могли все още да поддържаме армията ви, ако лорд Мортимър, чиято доблест е позната на всички, се съгласи да застане начело… и ако, разбира се, ни гарантирате, че ще поемете задълженията на крал Едуард и ще ги изплатите, когато успеете в начинанието си.

Едва ли можеше да се направи по-ясно предложение. Ломбардските сдружения предлагаха да заложат на жената срещу мъжа, на сина срещу бащата, на любовника срещу законния съпруг. Мортимър не се изненада, колкото би могло да се очаква, нито се престори на изненадан, когато отговори:

— Най-трудно ще бъде, месер Толомей, да се свикат опълченията. Това не може да се направи в изба. Къде да съберем хилядата рицари, които ще наемем? В коя страна? Не можем да ги свикаме във Франция, колкото и добре разположен да е крал Шарл към сестра си, кралицата.

Старият сиенец и бившият затворник на Едуард явно се бяха наговорили.

— Та нали младият аквитански херцог получи графството Понтийо, дадено в зестра на кралицата? Не се ли намира Понтийо точно срещу Англия в съседство с графството Артоа, където Монсеньор Робер, макар да не е негов притежател, има много сподвижници, както знаете, милорд, защото именно там се бяхте приютили след бягството си?

— Понтийо… — повтори замислено кралицата. — Какво ще кажете, Мортимър?

Макар да разменяха само мнения, предложението бе недвусмислено. Толомей беше готов да отпусне известен кредит на кралицата и любовника й, за да могат да посрещнат непосредствените разходи и да заминат за Понтийо, за да организират експедицията. После, през май, той ще им достави останалата крупна сума. Защо чак през май? Не може ли по-рано?

Толомей пресмяташе. Заедно с Барди той очакваше папата да изплати едно кредитно писмо. Щеше да помоли Гучо, който беше в Сиена, да отиде за тази цел в Авиньон. Наскоро, чрез един търговски пътник папата бе съобщил, че ще се радва, ако Гучо го посети. Трябваше да използват доброто разположение на светия отец. А и за Толомей това щеше да бъде повод, може би последният, да види племенника си, който много му липсваше.

Пък и на банкера му хрумна една забавна мисъл. Както неотдавна Валоа по повод кръстоносния поход, както Робер д’Артоа по повод Аквитания, и ломбардецът си казваше по повод Англия: „Папата ще плати!“ И така, докато Бокачо на път за Италия се отбие в Сиена, докато Гучо от Сиена отиде в Авиньон, а оттам дойде в Париж…

— През май, госпожо, през май… Нека бог благослови делото ви.