Морис Дрюон
Френската вълчица (13)

VI. ПРЕКРАСНАТА 1325 ГОДИНА

За кралица Изабел пролетта на 1325 година беше същинско очарование. Тя изпадаше в захлас от слънчевите утрини, под които искряха покривите на Париж. Птиците, с хиляди, цвърчаха в градините. Камбаните на всички църкви, на всички абатства, на всички манастири, дори огромната басова камбана на Парижката света Богородица отзвъняваха сякаш часовете на щастието. Нощите ухаеха на люляк под звездното небе.

Всеки ден носеше своя сноп от удоволствия: състезания, празненства, турнири, лов и полски излети. В столицата се чувствуваше благоденствие и ненаситна жажда за забавления. Пръскаха се щедро средства за народни увеселения, макар бюджетът на държавното съкровище последната година да бе приключил с дефицит от тринадесет хиляди и шестстотин ливри заради войната в Аквитания, както смятаха всички. За да набавят необходимите средства обаче, бяха наложили на епископите на Руан, Лангър и Лизийо глоби, съответно дванадесет, петнадесет и петдесет хиляди ливри за упражнено насилие спрямо съвета на канониците или кралските служители. Богатството на тези прекалено властни прелати беше покрило дефицита, предизвикан от войната. Пък и ломбардците още веднъж бяха принудени да заплатят за правото си на гражданство.

Така беше подхранван луксът на двора. И всеки бързаше да се развлича, като първото удоволствие беше да се покаже пред другите. Това, което се отнасяше до благородническото съсловие, важеше и за буржоазията, и за простолюдието: всеки харчеше малко повече, отколкото позволяваха възможностите му, и то само за да изпита удоволствието да живее. Има такива години, когато съдбата като че ли се усмихва: отдих, затишие сред тежките времена… Продават се и се купуват така наречените излишни неща, сякаш е излишно да се кичиш, да съблазняваш, да завоюваш, да си позволяваш да обичаш, да вкусваш редките неща, плод на човешката изобретателност, да се възползваш от всичко онова, което провидението или природата са дали на човека, за да се наслаждава на изключителното си положение във вселената!

Естествено хората се оплакваха, но не защото бяха нещастни, а задето не можеха да задоволят всичките си желания. Оплакваха се, че не са толкова богати, колкото най-богатите, че нямат толкова, колкото онези, които имат всичко. Времето беше изключително меко, търговията — невероятно успешна. Отказали се бяха от кръстоносния поход. Изобщо не се говореше за свикване на войнство, нито за понижаване на курса на ливрата. В кралския съвет разискваха как да предотвратят обезрибяването на реките. А рибарите, насядали един до друг с въдиците си по двата бряга на Сена, печаха гърбове на приятното майско слънце.

Тази пролет въздухът бе изтъкан от любов. От много години не бе имало повече женитби, а и повече незаконнородени. Девойките бяха засмени и ухажвани, младежите — предприемчиви и наперени. Чужденците нямаха толкова големи очи, за да видят всички чудеса на града, нито толкова широки гърла, за да опитат виното, което се лееше в кръчмите, нито толкова дълги нощи, за да изчерпят предлаганите им удоволствия.

Ах, как щяха да си спомнят тази пролет! Естествено имаше болести, загуби на близки, майки, отнасящи кърмачетата си на гробищата, паралитици, измамени съпрузи, които се гневяха на разпуснатостта на нравите, ограбени бакали, които обвиняваха чираците си, че не са били бдителни, пожари, които оставяха цели семейства без покрив, няколко престъпления. Но за всичко това виняха съдбата, а не краля или неговия съвет.

Всъщност беше истинска благодат да живееш през тази 1325 година, да си млад или в зрялата си възраст, или поне здрав. И беше непростима глупост да не го цениш достатъчно, да не благодариш на бога за това, което ти е дал. Колко повече щеше да се радва парижкото население на своята пролет през 1325 година, ако можеше да отгатне как тя щеше да завърши! Тя бе наистина вълшебна приказка и децата, заченати през този пленителен месец в постели, ухаещи на лавандула, мъчно щяха да повярват, когато им разкажеха един ден за нея. Хилядо триста двадесет и пета! Каква дивна епоха! И колко скоро тази година щеше да се превърне в „хубавото старо време“!

А кралица Изабел? Кралица Изабел сякаш въплътяваше в себе си всички достойнства и всички приятни изживявания. Обръщаха се подире й не само защото беше владетелка на Англия, не само защото беше дъщеря на великия крал, чиито финансови постановления, клади и ужасни процеси бяха забравили и помнеха само мъдрите му нареждания, а защото беше хубава и изглеждаше щастлива.

Сред народа се говореше, че тя по-достойно би носила короната от брат си Шарл Хубавеляка, много миличък, но безличен владетел, и се питаха дали Филип Дългия бе създал справедлив закон, като бе отстранил жените от трона. Англичаните трябва да са много глупави, щом създават неприятности на толкова сладка кралица!

Тридесет и три годишна, Изабел изглеждаше така блестящо, че нямаше девойка, колкото и свежа, която да може да й съперничи. Най-прочутите хубавици сред френската младеж потъваха сякаш в сянка, щом се появеше кралица Изабел. И всички благородни девици мечтаеха да приличат на нея, вземаха я за образец, подражаваха роклите й, жестовете й, вдигнатите плитки, погледа и усмивките.

Всяка влюбена жена се отличава по походката, дори в гръб. Раменете, ханшът, стъпката на Изабел, всичко изразяваше щастие. Почти винаги бе придружена от лорд Мортимър, който след нейното пристигане внезапно бе спечелил града. Хората, които го смятаха предишната година мрачен, горделив, прекалено надменен за изгнаник, които едва ли не го упрекваха за добродетелността му, изведнъж откриха в него мъж със силен характер, с голямо обаяние, напълно достоен за възхищение. Черното му облекло, подчертано само с няколко сребърни токи, не им се струваше вече погребално и сега виждаха в него само изтънчена показност на човек, който носи траур за загубеното си отечество.

Макар да не беше натоварен с официална длъжност при кралицата — това би било явно предизвикателство спрямо крал Едуард, Мортимър фактически ръководеше преговорите. Епископът на Норидж се бе поддал на очарованието му. Джон ъв Кромуел заявяваше без задръжки, че са постъпили несправедливо спрямо барон ъв Уигмор, че крал, който настройва против себе си благородник с подобни качества, не е особено прозорлив. Граф Кент се бе сприятелил окончателно с Мортимър и не вземаше никакво решение, без да се посъветва с него. Общоизвестно и общоприето бе, че лорд Мортимър остава след вечеря при кралицата, която — както тя казваше — трябва „да се допита за нещо до него“. И всяка нощ, когато излизаше от покоите на Изабел, Мортимър разклащаше за рамото Оугъл, бившия бръснар от Лондонската кула, издигнал се до ранга камериер, който го чакаше задрямал върху един сандък. Те прескачаха заспалите върху плочите слуги, които вече не вдигаха дори глава изпод наметките си, толкова бяха свикнали с техните обичайни стъпки.

Вдъхвайки с гърди на завоевател студения утринен въздух, Мортимър се прибираше в жилището си на Сен-Жермен-де-Пре, където го посрещаше русият, румен и внимателен Алспей, когото той смяташе… наивни влюбени!… единствен довереник на връзката му с кралицата.

Кралицата — сега вече нямаше съмнение по този въпрос — щеше да се прибере в Англия само когато можеше да се върне и той. Скрепената с клетва връзка ставаше все по-тясна и по-здрава с всеки ден, с всяка нощ. А малкият белезникав белег върху гръдта на Изабел, върху който той долепяше устни по негласен ритуал, преди да се раздели с нея, си оставаше видимата следа, че волята на единия е станала воля на другия.

Дори когато една жена е кралица, любимият е винаги неин господар. Изабел Английска, готова да посрещне сама семейните раздори, измените на краля, ненавистта на двора, цялата изтръпваше, когато Мортимър сложеше ръка на рамото й, чувствуваше, че примира, когато той напуснеше спалнята й и палеше свещи в църквите, за да благодари на бога, че й е подарил този дивен грях. Нямаше ли го Мортимър макар само един час, тя мислено го настаняваше на най-хубавото кресло пред себе си и му говореше тихичко. Всяка сутрин, преди да извика придворните си, тя се плъзваше в леглото към мястото, което любимият й бе напуснал малко преди това. Някаква матрона я бе научила на много полезни тайни за дамите, които търсят наслада извън брака. И сред придворните се шушукаше, без никой да вижда нищо лошо, защото това им се струваше един вид компенсация на съдбата, че кралица Изабел „е по любов“, както биха казали, че е в полето, или по-точно на небето.

Предварителният договор между Изабел и брат й, бе всъщност подписан след умишлени протакания на 31 май със сдържаното одобрение на Едуард, който си възвръщаше аквитанското владение, само че без Ажьоне и Базаде, или, с други думи, областите, окупирани предишната година от френската армия, като освен това трябваше да заплати шестдесет хиляди ливри… Валоа се бе показал неумолим по този въпрос. Наложило се бе посредничеството на самия папа, за да се стигне до споразумение, което съдържаше изричното условие, че Едуард ще дойде във Франция да положи клетва, нещо, което явно му беше много неприятно вече не толкова поради съображения за престиж, но за сигурност. Споразумяха се тогава за едно компромисно решение, което като че ли задоволи всички. Щяха да уговорят датата на знаменитото полагане на клетва. Едуард в последната минута щеше да се престори на болен — впрочем това едва ли щеше да бъде лъжа, защото по това време станеше ли въпрос кракът му да стъпи във Франция, той се задушаваше от пристъп на тревога, побледняваше, имаше чувството, че сърцето му спира и трябваше да си легне поне един час, поемайки с мъка дъха си. Тогава щеше да предаде на първородния си син Едуард титлите и владенията си като херцог на Аквитания и да го изпрати да положи клетва вместо него.

Всеки си въобразяваше, че е печелещият в тази комбинация. Едуард се изплъзваше от това задължително пътуване, което го плашеше. Двамата Диспенсър избягваха опасността да изгубят влиянието си върху краля. Изабел щеше да види отново любимия си син, за когото много тъгуваше. Мортимър си представяше каква подкрепа ще бъде за бъдещите му планове присъствието на престолонаследника в партията на кралицата.

Тази партия непрекъснато растеше дори във Франция. Крал Едуард се удивляваше, че не един от бароните му тази пролет сметнаха за необходимо да посетят френските си владения и се тревожеше главно защото нито един от тях не се върна. От друга страна, бащата и синът Диспенсър поддържаха естествено няколко шпиони в Париж, които осведомяваха Едуард за държането на граф Кент, за присъствието на Малтравърс при Мортимър, за опозицията, която гравитираше във френския двор около кралицата. Официално кореспонденцията между двамата съпрузи си оставаше учтива и в дългите си послания, в които обясняваше защо преговорите се протакат, Изабел наричаше Едуард „мило сърце“. Но Едуард бе дал заповед на адмиралите и шерифите на пристанищата да залавят всички вестоносци, каквито и да са, които носят писма, изпратени от кралицата, епископа на Норидж или друго лице от свитата им. Тези вестоносци трябваше да бъдат отвеждани под сигурна охрана лично при краля. Но можеха ли да задържат всички ломбардци, които сновяха насам-натам с менителниците си?

Когато Роджър Мортимър мина един ден през квартала Тампъл, придружен само от Алспей и Оугьл, насмалко избягна каменен блок, паднал от една новострояща се сграда. Не бе смазан на място само защото чу как каменният блок се удари в една дъска от скелето. Той видя в това обикновен уличен инцидент. Но три дни по-късно, тъкмо излизаше от дома на Робер д’Артоа, една подвижна стълба се строполи пред коня му. Мортимър поговори по този въпрос с Толомей, който познаваше по-добре от всеки друг тайния Париж. Сиенецът извика един от майсторите зидари, членове на ордена Тампъл, които бяха запазили своите привилегии въпреки разпръскването на рицарите на ордена. И атентатите срещу Мортимър престанаха. Дори поздравляваха от скелите, сваляйки кепетата си, английския благородник, облечен в черно, още щом го зърнеха. Все пак Мортимър свикна да излиза с по-силен ескорт и да изпробва с нарвалов рог виното си — предпазна мярка срещу отравяне. Просяците, които се прехранваха от кесията на Робер д’Артоа, бяха помолени да отварят добре очите и ушите си. Заплахите, надвиснали над Мортимър, още повече засилиха любовта на кралица Изабел към него.

И после, внезапно в началото на август, малко преди предвидената за полагане на клетвата дата, монсеньор дьо Валоа, толкова здраво взел властта в ръцете си, че го наричаха „втория крал“, рухна на петдесет и пет години.

От няколко седмици беше много раздразнителен и се ядосваше от всичко. Особено много се разяри, когато получи предложението на крал Едуард да оженят по-малките си деца, Луи дьо Валоа и Жана Английска, които скоро щяха да навършат седем години. Дали Едуард бе разбрал най-сетне късогледството, което бе проявил две години преди това, като прекъсна преговорите за женитбата на първородния си син и по този начин смяташе да привлече отново в своята игра Валоа? Необяснимо защо монсеньор Шарл прие това предложение като второ оскърбление и така се разбесня, че изпочупи всичко върху масата си. В същото време той проявяваше голяма припряност в държавните работи, дразнеше се, че Върховният съд се бави с присъдите, спореше с Мил дьо Ноайе за отчетите, представени от Сметната камара. А после се оплакваше, че всички тези задачи го изморяват.

Една сутрин, както бе в кралския съвет и се канеше да парафира някакъв документ, той изпусна пачето перо, което му подаваха, и изцапа с мастило синята си надризница. Ръката му увисна покрай бедрото и пръстите му се вкамениха. Изненада се от тишината наоколо и не осъзна, че пада от стола.

Вдигнаха го. Очите му бяха изблещени наляво, устата — изкривена на същата страна, а съзнанието му го бе напуснало. Лицето му бе прекалено червено, почти мораво, побързаха да извикат лекар, за да му пусне кръв.

Също като брат си, Филип Хубави, единадесет години по-рано, той бе сразен в главата, в тайнствения механизъм на волята. Сметнаха, че издъхва, и когато го пренесоха в двореца му, множеството обитатели се засуетиха скръбно като при мъртвец.

След няколко дни обаче, по време на които живееше по-скоро с диханието отколкото с мисълта си, той малко се посъвзе. Говорът му се възвърна, но колеблив, не добре разчленен, затруднен при произнасянето на някои думи, без сянка от присъщата му словоохотливост и властност. Десният му крак не се подчиняваше на волята му, както и ръката, която бе изпуснала перото.

Неподвижен в креслото, терзан от горещина под завивките, с които го бяха задушили уж за негово добро, бившият крал на Арагон, бившият император на Константинопол, граф на Романия, френският пер, вечен кандидат за германски император, укротителят на Флоренция, победителят в Аквитания, организаторът на кръстоносците внезапно осъзна, че всички почести, с които един човек може да бъде отрупан, са нищо, когато тялото му е в упадък. Той, който от детството се безпокоеше само за земни блага, неочаквано откри в себе си друга тревога. Настоя да го откарат в замъка му Пере, близо до Рамбуйе, където почти никога не отиваше. Внезапно му домиля: някои места, където болните си въобразяват, че ще възвърнат здравето си, имат необяснима притегателна сила за тях.

Умът му, вече не така енергичен, но съвсем бистър, бе завладян от мисълта, че болестта му е същата, която бе отнесла по-големия му брат. Той търсеше в миналите си постъпки причината за наказанието на всевишния. Останал без сили, той бе благочестив. Мислеше за Страшния съд, но горделивците лесно пречистват съвестта си. Валоа не откриваше почти нищо, за което можеше да се упрекне. Във всички свои походи, грабеж и кланета, при всички насилия, които бе наложил на завладените или освободените от него области, той смяташе, че е използвал справедливо пълномощията си на пълководец и принц. Един-единствен спомен будеше угризения у него. Една-единствена негова постъпка му се струваше причина за сегашното изкупление, едно единствено име идваше на устните му, когато правеше равносметка на жизнения си път: Марини. Защото наистина никога не бе мразил никого освен Марини. За всички други хора, които бе измъчвал, наказвал, изтезавал или пращал на смърт, той бе убеден, че е действувал в името на общото благо, което смесваше със собствените си амбиции. Ала в борбата си срещу Марини бе вложил цялото мерзко настървение, което човек влага в лична разпра. Съзнателно бе лъгал в обвиненията си срещу Марини, бе лъжесвидетелствувал срещу него, като бе накарал и други да дадат неверни показания. Не се бе спрял пред никаква низост, за да изпрати бившия съуправител и главен ректор на кралството на бесилото в Монфокон по-млад, отколкото самият той бе сега. Не се бе ръководил от нищо друго освен от потребността за мъст и злобата, че с всеки ден друг разполага с повече власт от него във Франция.

И ето сега, седнал в двора на замъка си Пере, загледан в прелитащите птици и конярите, извеждащи дорестите коне, които той нямаше вече да яхне, Валоа беше започнал… думата изненадваше най-много него, но нямаше друга!… беше започнал да обича Марини, да обича спомена за него. Какво не би дал неговият неприятел да бъде жив, за да се сдобри с него и да разговаря за всички неща, които бяха изпитали, изживели заедно и за които толкова се бяха карали. По-големият му брат Филип Хубави, другият му брат Луи д’Еврьо, двете му предишни съпруги даже, всички тези покойници по-малко му липсваха, отколкото бившият съперник. И в миговете, когато мислеше, че не го наблюдават, близките му изненадани чуваха диалога му с един мъртвец.

Всеки ден изпращаше единия от шамбеланите си с торба, пълна с монети, да раздава милостиня на бедните в някой парижки квартал ту в една, ту в друга енория. И шамбеланът трябваше да каже, пускайки монетите в мръсните ръце: „Помолете се, добри хора, помолете се на бога за монсеньор Ангьоран дьо Марини и за монсеньор Шарл дьо Валоа.“ Струваше му се, че ще измоли снизхождението на небето, ако в една и съща молитва го свържат с жертвата му. А жителите на Париж се удивляваха, че могъщият и надменен феодал Валоа иска да го споменават след онзи, когото някога обвиняваше за всички нещастия на кралството и когото бе пратил на бесилото.

В кралския съвет властта бе преминала в ръцете на Робер д’Артоа, който поради заболяването на тъста си внезапно излезе на преден план. Исполинът често изминаваше, опънал докрай стремената на коня си, пътя до Пери, за да се допита до болния. Защото всеки — и най-напред д’Артоа — забелязваше, че внезапно държавното кормило беше останало без кормчия. Монсеньор дьо Валоа беше известен, разбира се, като доста хаотичен владетел, вземащ решения, без да ги обмисли добре и управляващ по-скоро по настроение, отколкото по разум. Но все пак, тъй като бе живял в много дворове — от парижкия в испанския и от испанския в неаполския — беше защищавал интересите на папата в Тоскана, беше участвувал във всички войни с Фландрия, беше се домогвал до трона на Свещената империя и бе заседавал повече от тридесет години в тесния съвет на четирима френски крале, той бе свикнал да разглежда всеки проблем на кралството в общоевропейски аспект. Това се извършваше едва ли не от само себе си в мисълта му.

Робер д’Артоа, солидно подкован в обичайното право и много сведущ в съдебната процедура, нямаше толкова широки схващания. Затова всички казваха за граф дьо Валоа, че е „последният“, без да могат да уточнят добре какво разбират под това, освен че той бе последният държавник с отношение към световната политика и едва ли щеше да се появи друг след него.

Крал Шарл Хубави, съвсем безучастен, се разхождаше от Орлеан до Сен-Максан и Шатоньоф-сюр-Лоар, очаквайки всеки миг жена му да го зарадва, че е бременна.

Кралица Изабел бе станала, така да се каже, господарка на двореца в Париж и там се бе събрал истински английски двор.

Полагането на клетва за вярност бе насрочено за 30 август. И така, Едуард изчака последната седмица на месеца, за да тръгне на път и да се престори, че се е разболял в абатството Сандаун, близо до Дувър. Епископ Уинчестър бе изпратен в Париж, за да удостовери под клетва, ако се наложи, основателността на това извинение — никой не поиска това от него — и да предложи синът да замести бащата, като, разбира се, принц Едуард, провъзгласен за аквитански херцог и граф дьо Понтийо, щеше да донесе обещаните шестдесет хиляди ливри.

На 16 септември младият принц пристигна, но придружен от оксфордския епископ и главно от Уолтър Стейпълдън, епископ на Ексетър и лорд ковчежник. Избирайки именно него, един от най-дейните и най-настървени привърженици на партията на Диспенсър, както и най-ловкия и най-хитрия, а и най-ненавиждания човек от антуража си, крал Едуард ясно подчерта, че не възнамерява да промени политиката си. Епископът на Ексетър не беше натоварен само да придружава престолонаследника.

В деня на пристигането им и едва ли не в мига, когато кралица Изабел отново стисна в прегръдките си сина си, узнаха, че състоянието на монсеньор дьо Валоа рязко се е влошило. Всеки час можеше да се очаква, че ще предаде богу дух. Тутакси цялото семейство, висшите сановници, бароните, които бяха в Париж, английските пратеници, всичко живо се втурна към Пере, с изключение на равнодушния Шарл Хубави, който надзираваше някакво вътрешно преустройство във Венсен, което бе поръчал на архитекта си Пенфьотиз.

А френският народ продължаваше да се радва на чудната 1325 година!