Морис Дрюон
Френската вълчица (12)

V. КЪРВАВИЯТ КРЪСТ

Нямаха представа колко време бе минало. Подсладеното вино, ухаещо на розмарин, роза и нар, беше останало наполовина в кристалното шише. Главните в огнището догаряха.

Не бяха чули даже далечните провиквания на стражата от час на час в нощта. Не можеха да се наговорят, особено кралицата, която за първи път от толкова години не се страхуваше, че някой шпионин е скрит зад стенните килими и донася всяка нейна дума. Не си спомняше някога да се е доверявала така свободно. Беше забравила едва ли не какво значи свобода. А и никога не й се бе случвало да бъде с човек, който да я слуша с толкова жив интерес, да казва точно каквото трябва и да я обгражда с по-щедро внимание! Макар че имаха пред себе си дни и дни, когато щяха да могат да разговарят на воля, те не се решаваха да прекъснат тази оргия на излияния. Имаха да си кажат какво ли не за състоянието на двете кралства, за мирния договор, за писмата на папата, за общите си врагове. Мортимър трябваше да разкаже за затвора, бягството и изгнанието, а кралицата да сподели понесените мъчения и оскърбления.

Изабел разчиташе да остане във Франция, докато Едуард дойде лично да положи клетвата. Епископ Орлитън, с когото се бе видяла тайно по пътя между Лондон и Дувър, й бе дал този съвет.

— Вие не можете, госпожо, да се върнете в Англия, преди да бъдат изгонени двамата Диспенсър. Не можете, а и не трябва да го правите.

— През последните месеци, когато толкова жестоко ме измъчваха, тяхната цел беше ясна. Дебнеха първата ми необмислена проява на бунт, за да ме затворят в някой манастир или далечен замък, както сториха с вашата съпруга.

— Горката ми приятелка Жана! — каза Мортимър. — Какво ли не изстрада заради мен.

И той прибави още един пън в огнището.

— На нея съм задължена, че узнах какъв човек сте — поде Изабел. — Много нощи я карах да спи до мен, толкова се боях да не ме убият. Тя ми разказваше за вас, все за вас… Така узнах за подготовката на бягството ви и можах да допринеса малко и аз. Познавам ви по-добре, отколкото си мислите, лорд Мортимър.

Настъпи като че ли миг на очакване от едната и другата страна, а и на леко смущение. Мортимър стоеше наведен към огнището, чиито отблясъци осветяваха дълбоко врязаната му брадичка, гъстите му вежди.

— Ако не беше войната в Аквитания — продължи кралицата, — писмата на папата, тази мисия при моя брат, сигурна съм, че щеше да ми се случи голямо нещастие.

— Знаех, госпожо, че това е единственото средство. Повярвайте ми, съвсем не ми бе по сърце тази война срещу нашето кралство. Ако приех да участвувам в командването и да изглеждам като изменник… защото да се бунтуваш, за да защитиш правото си е едно, а да преминеш към вражеската войска е съвсем друго…

Походът в Аквитания му тежеше и той се опита да се оправдае.

— …сторих това, защото знаех, че нямаше друг начин да се опитаме да ви освободим, освен като омаломощим крал Едуард. И идването ви във Франция, госпожо, е моя идея. Настоявах неуморно, докато най-сетне сте тук.

Гласът на Мортимър бе пронизан от дълбок трепет. Изабел полузатвори клепачи. Ръката й несъзнателно повдигна една от русите плитки, които ограждаха лицето й като дръжки на амфора.

— Какква е тази рана на устната ви, която не познавам? — попита тя.

— Подарък от вашия съпруг, госпожо, удар с бухалка, нанесен от неговите хора, когато ме повалиха на земята в бронята ми, в Шрусбъри, където бях толкова нещастен. При това нещастен не толкова заради себе си, нито заради смъртната опасност и изтърпения затвор, колкото, че не успях да ви донеса главата на Диспенсър след битката, която водих заради вас.

Това не беше цялата истана. Запазването на владенията му и правата му бяха натежали почти еднакво в решението на владетеля на граничните провинции да окаже въоръжена съпротива, колкото и предаността му към кралицата. Но в този миг той бе искрено убеден, че е действувал само в нейна защита. И Изабел вярваше в това. Така бе копняла да може да повярва! Така се бе надявала, че някой ден ще се появи борец за нейната кауза! И ето че този борец бе тук, пред нея с голямата си мършава ръка, която бе държала шпагата и с белега от рана върху лицето, лек, но незаличим. Струваше й се, че е изникнал с черните си дрехи направо от някой рицарски роман.

— Спомняте ли си, приятелю Мортимър… спомняте ли си поемата за рицаря Граелент?

Той смръщи гъстите си вежди. Граелент? Беше чувал това име, но не си спомняше каква беше неговата история.

— Това е от една книга на Мари Френска, която ми откраднаха, както всичко останало — поде Изабел. — Граелент бил толкова силен, толкова дивно лоялен и толкова прославен, че тогавашната кралица се влюбила в него, без да го познава. Накарала да го повикат и първите думи, които му казала, когато той се явил пред нея, били: „Приятелю Граелент, никога не съм обичала моя съпруг, но вас обичам, колкото може да се обича, и съм ваша.“

Тя се смая от собствената си дързост, както и че успя така на място да си спомни думите, които предаваха най вярно чувствата й. Стори й се, че звукът на гласа й продължава да звучи още няколко секунди в ушите й. Тя чакаше, тревожна и смутена, засрамена и пламенна, отговора на новия Граелент.

„Мога ли сега да й призная, че я обичам?“ — питаше се Роджър Мортимър, като че ли това не беше единственото нещо, което трябваше да каже. Но съществуват арени, на които и най-смелите в бой се показват необяснимо несръчни.

— Обичали ли сте някога крал Едуард? — отговори той.

И двамата се почувствуваха еднакво разочаровани.

Защо беше необходимо в този миг да заговори за Едуард? Кралицата се попривдигна.

— Въобразила си бях, че го обичам — каза тя. — Насилих се да си внуша, че го обичам. Но скоро разбрах с какъв човек ме бяха свързали. Сега го ненавиждам и то толкова силно, че ненавистта ми може да угасне само с мен самата… или с него. Знаете ли, че дълги години си обяснявах страненето на Едуард от мен с някаква противоестественост в мен самата? Знаете ли, ако трябва да ви призная всичко… впрочем жена ви знае също… че последните пъти, когато се опита да сподели леглото ми и когато бе зачената последната ми дъщеря, той ми наложи Хю младия да дойде с него до леглото ми. И се лигаваеше и галеше с него, преди да е в състояние да изпълни съпружеските си задължения, като твърдеше, че съм трябвало да обичам Хю, колкото самия него, тъй като те били толкова здраво свързани, че били все едно един човек. Тогава го заплаших, че ще пиша на папата…

Лицето на Мортимър пламна от яростен гняв. Честта и любовта бяха еднакво накърнени в него. Едуард наистина бе недостоен да бъде крал. Кога най-сетне ще може да се каже високо на всичките му васали: „Узнайте кой е вашият сюзерен и се отречете от клетвите си!“ Не беше ли несправедливо, когато в света имаше толкова много неверни жени, подобен мъж да е женен за толкова високодобродетелна жена? Не е ли заслужавал тя да се отдаде на първия срещнат, за да го опозори?… Но дали наистина му бе останала вярна? Нима някоя тайна любов не бе прекосила отчайващата й самота?

— И никога ли не сте се хвърлили в обятията на друг? — попита той вече с глас на ревнивец, глас, който толкова се харесва на жените, когато се заражда любовното чувство и им става така досаден в края на връзката.

— Никога — отвърна тя.

— Нито дори на братовчед си Робер д’Артоа, който тази сутрин прекалено откровено показа, че е влюбен във вас?

Тя повдигна рамене.

— Вие познавате добре братовчед ми д’Артоа. За него всякакъв дивеч е добър. Кралица или просекиня, все същото. В един далечен ден в Уестмустиърс, когато споделих с него колко съм самотна, той предложи да ме утеши. Това е всичко. Пък и не чухте ли сам? „Все още ли сте така целомъдрена, братовчедке?…“ Не, любезни ми Мортимър, сърцето ми е трагично празно… и страшно уморено от тази празнота…

— Ах, госпожо, защо не се осмелих да ви призная много по-рано, че сте единствената дама на мислите ми! — извика Мортимър.

— Наистина ли, мили приятелю? Отдавна ли?

— Струва ми се, госпожо, че още от първия път, когато ви видях. Но осъзнах ясно това, в Уиндзър, когато очите ви се напълниха със сълзи поради някакво оскърбление, което ви бе нанесъл Едуард… Да ви призная ли, че в затвора нямаше сутрин или вечер, в които да не мисля за вас и че първият ми въпрос, когато избягах от Тауър…

— Зная, приятелю Роджър, зная. Епископ Орлитън ми каза. И се радвах, че дадох малко злато от касетката си за вашата свобода. Не заради самото злато, което не е нищо, а заради риска, който беше голям. Вашето бягство увеличи мъките ми…

Той се поклони много ниско, почти коленичи, за да й засвидетелствува признателността си.

— Знаете ли, госпожо — поде той с още по-сериозен глас, — че щом стъпих на френска земя, положих обет да се обличам в черно, докато не се върна в Англия… и да не докосвам жена, преди да ви освободя?

Той видоизменяше малко положения обет и започваше да слива в мисълта си кралицата и кралството. Но ставаше все по-сроден за Изабел с Граелент, Пърсивал, Ланслот…

— И спазихте ли обета си? — попита тя.

— Нима се съмнявате?

Тя му благодари с усмивка, с малко мъгла, която прибули големите й сини очи и с протегнатата си ръка, крехка ръка, която легна като птичка в широката длан на барона. После двамата разпериха, сплетоха и сключиха пръсти…

— Мислите ли, че имаме право? — промълви тя след известно мълчание. — Обещала съм вярност на един съпруг, колкото и порочен да е той. А вие имате безукорна съпруга. И двамата сме обвързани пред бога. И аз съм била така неумолима към прегрешенията на другите… Дали се опитваше да се защити срещу самата себе си или просто да прехвърли бремето на греха върху него? Той беше седнал. Сега стана.

— Нито вие, нито аз, кралице, сме се оженили по своя воля. Заклели сме се във вярност, но без да сме избрали сами спътниците си. Подчинили сме се на решения на нашите семейства, а не на гласа на сърцата си. За души като нашите…

Той се поколеба. Любовта, която не смее да се изяви, тласка хората към най-странни постъпки. Желанието прибягва до най-възвишени приумици, за да наложи правата си. Мортимър стоеше прав до Изабел и ръцете им още бяха сключени.

— Искате ли, кралице — поде той, — да се побратимим? Ще се съгласите ли да смесим кръвта си и аз да бъда завинаги ваша опора, а вие завинаги моя дама?

Гласът му трепереше под напора на това невероятно, внезапно вдъхновение. И раменете на Изабел потръпнаха. Защото в това предложение бяха вплетени магия, страст и вяра и то бе едновременно божествено и сатанинско, рицарско и плътско. Кръвната връзка на братята по оръжие и на легендарните любовници, връзката между тамплиерите, донесена от Ориента чрез кръстоносните походи, любовната връзка също, която съединява нещастно омъжената съпруга с любимия избраник, понякога дори пред очите на съпруга, при условие, че любовта й остане целомъдрена… или че си въобразява, че ще остане. Клетва на телата, по-могъща от словесната, клетва, която не можеше да бъде нарушена, отхвърлена или анулирана. Двете човешки създания, която я произнасяха, ставаха по-близко свързани от близнаци. Онова, което притежаваше единият, ставаше притежание на другия. Задължаваха се да се защищават взаимно във всичко и да не се съгласяват единия да преживее другия. „Сигурно са се побратимили…“ Така шушукаха за някои двойки, потрепервайки леко от страх и завист.^[1]

— Ще мога ли да искам всичко от вас? — прошепна Изабел съвсем тихо.

Мортимър отговори, като сведе клепачи.

— Отдавам се на вас — каза той. — Можете да изисквате всичко от мен и да ми дадете от себе си само онова, което искате. Любовта ми ще бъде такава, каквато вие желаете. Мога да легна гол до вас гола и да не ви докосна, ако ми заповядате така.

Истинското им желание не беше такова. Това бе по скоро ритуал, вдъхновен от чувството за чест, искрен на рицарските традиции. Влюбеният се задължаваше да докаже високото си самообладание и всесилното си уважение. Той се подлагаше на „кавалерско изпитание“, чиято продължителност зависеше изцяло от решението на любимата. Тя щеше да определи дали да трае вечно или да бъде тутакси преустановено.

— Съгласна ли сте, кралице?

Тя отговори на свой ред, свеждайки клепачи.

— На пръста, на челото, до сърцето? — попита Мортимър.

Те можеха да си убодат пръста, да изцедят няколко капки кръв в чаша, да я разклатят и всеки да отпие на свой ред. Можеха да рязнат челото си, там, където почват косите, и допрели глава до глава, да разменят мислите си…

— До сърцето — отговори Изабел.

Това бе отговорът, за който той копнееше.

В околностите пропя петел и кукуригането му прониза нощното безмълвие. Изабел си помисли, че денят, който щеше скоро да изгрее, щеше да бъде първият пролетен ден.

Роджър Мортимър разкопча надризницата си, пусна я на земята, изтръгна ризата си. Застана пред Изабел гол до кръста, с широкия си гръден кош.

Кралицата развърза блузата си. С гъвкаво движение на раменете тя освободи от ръкавите нежните си бели ръце и откри гърдите си с розови връхчета, ненакърнени от четирите раждания. Тя вложи горда решителност и едва ли не предизвикателство в този жест.

Мортимър извади камата от колана си. Изабел измъкна една дълга карфица с перла на края, която прикрепяше плитките й, и дръжките на амфора паднаха бавно надолу. Без да откъсва поглед от очите на кралицата, Мортимър с твърда ръка сряза кожата си. Кръвта потече на тънко ручейче между пухкавите кестеняви косми. Изабел се одраска по същия начин с карфицата под лявата гърда и кръвта изби като сок на плод. Тя сгърчи за миг лице, по-скоро от страх от болката, колкото от самата болка. После първа пристъпи към Мортимър и долепи гърди до широкия му набразден с алена кръв торс, като се повдигна на върха на пръстите си, за да се слеят двете рани. Всеки усети допира на чуждата плът, до която се приближаваше за първи път и на топлата кръв, която принадлежеше и на двамата.

— Приятелю — промълви тя, — отдавам ви сърцето си и вземам вашето, което ми дава живот.

— Приятелко — отвърна той, — приемам го и обещавам да го пазя вместо своето.

Те не се отдръпнаха, продължавайки безкрайно тази странна целувка на устни, които доброволно бяха отворили в гърдите си. Сърцата им биеха в същия ритъм, бърз и бурен, отекващ от едното в другото. Три години целомъдрие при него, петнадесет години очакване на любовта при нея…

— Притисни ме силно, приятелю — прошепна тя.

Устата й потърси белия белег, образуващ ръб на устната на Мортимър, и зъбите й на малък хищник се открехнаха, за да захапят.

Бунтовникът от Англия, беглецът от Лондонската кула, владетелят на уелските гранични области, бившият върховен съдия на Ирландия, лорд Мортимър ъв Уигмор, от два часа любовник на кралица Изабел, си бе тръгнал горд и щастлив, увенчан с мечти, през личната стълба на кралицата.

На Изабел не й се спеше. По-късно може би щеше да се поддаде на умората. Засега стоеше зашеметена, смаяна, като че ли някаква комета продължаваше да кръжи в нея. Съзерцаваше с безумна признателност измачканото легло. Вкусваше с изненада неподозираното досега щастие. Никога не си бе представяла, че може да ти се наложи да притиснеш устни до нечие рамо, за да заглушиш вика си. Тя стоеше изправена до прозореца, чиито боядисани капаци бе разтворила. Над Париж изгряваше зората, прибулена в мъгла, феерична. Нима наистина Изабел бе пристигнала предната вечер? Нима това бе същият град, където бе прекарала детството си? Светът се раждаше за нея в този миг.

Сена течеше сива в подножието на двореца, а на другия бряг се възправяше старата Нелска кула. Изабел внезапно си спомни за снаха си Маргьорит Бургундска. Обзе я ужас. „Какво сторих тогава? Какво сторих?… Ако знаех!…“

Всички влюбени жени навред по света и от памтивека й се струваха сестри, избрани създания… „Познах наслаждението, което струва колкото всички корони на света, и не съжалявам за нищо!…“ Тези думи, този вик на Маргьорит покойницата, отправен към нея след присъдата в Мобюисон! Колко пъти Изабел си го бе повтаряла, без да разбира нищо! А тази сутрин, пропита с новата пролет, със силата на един мъж и с радостта да вземе и да се отдаде, тя най-сетне разбираше! „Днес сигурно не бих я издала!“ И поведението й тогава, проява на кралска справедливост, както си въобразяваше, внезапно я изпълни със срам и угризения, сякаш това бе единстаеният грях, който някога бе извършила.