Морис Дрюон
Френската вълчица (11)

IV. КРАЛ ШАРЛ

Необходим им беше почти четвърт час, за да прекосят града от вратите до двореца в Сите. Кралица Изабел се просълзи, когато стъпи в двора на сградата, построена от баща й, вече леко патинирана от времето.

В горния край на голямото стълбише вратите се отвориха и Изабел неволно очакваше да види внушителното, безстрастно и властно лице на крал Филип Хубави. Колко пъти се бе любувала така на баща си, застанал горе на стълбището, преди да слезе в своя град?

Младият мъж, който се появи в къса надризница в прилепнали до бедрата бели панталони, следван от шамбеланите си, напомняше доста с ръста и чертите си забележителния покоен крал, но от него не се излъчвате никаква сила, нито величие. Той беше само бледо копие, гипсова отливка от мъртвец. И все пак тъй като сянката на Железния крал витаеше зад този бездушен човек и тъй като френската кралска власт бе въплътена в него, Изабел понечи три-четири пъти да коленичи пред него. Но при всеки неин опит брат й я задържаше с ръка и казваше:

— Добре дошла, мила сестрице, добре дошла!

Като я принуди да се изправи и все оше хванал я за ръка, той я поведе към доста обширния кабинет, в който стоеше обикновено, като я разпитваше подробно за пътуването й. Добре ли я приел в Булония капитанът на града?

Обезпокои се дали шамбеланите са се погрижили за багажа и напомни да внимават да не изпуснат сандъците.

— Защото платовете се повреждат — обясни той — и сам видях при последното си пътуване в Лангдок колко се бяха измачкали робите ми.

Дали за да прикрие вълнението и смущението си, се занимаваше с такива дреболии?

Когато седнаха, Шарл Хубави каза:

— Е, как вървят работите, мила сестро?

— Не особено добре, братко.

— Каква е целта на пътуването ви?

По лицето на Изабел се изписа скръбна изненада. Нима брат й не беше в течение? Робер д’Артоа, който беше влязъл с тях ведно с по-видните благородници от свитата, хвърли на Изабел поглед, който означаваше: „Не ви ли казах?“

— Идвам да се споразумеем с вас за договора, който двете ни кралства трябва да сключат, ако искат да престанат да си вредят.

Шарл Хубави замълча за миг. Той като че ли размишляваше. Всъщност не мислеше за нищо определено. Както с Морткмър по време на аудиенциите си, както с всеки друг, той задаваше въпроси и не обръщаше никакво внимание на отговорите.

— Договорът ли… — каза той най-сетне. — Да, готов съм да приема клетвата за вярност на вашия съпруг Едуард. Ще поговорите за това с чичо ни Шарл, когото съм упълномощил. Не хванахте ли морска болест? Знаете ли, че никога не съм пътувал по море? Какво ли изпитва човек върху тези подвижни вълни?

Трябваше да го изчака да изрече още няколко подобни банални фрази, за да може да му представи епископа на Норуик, който щеше да води преговорите, и лорд Кромуел, командуващ ескорта. Той поздрави всички любезно, но явно без да се интересува от нито един от тях.

Шарл IV не беше много по-глупав навярно от хиляди мъже на неговата възраст в кралството му, които прекарваха накриво браните по нивите, чупеха совалкитс на становете си или продаваха смола и лой в бакалничките си и бъркаха сметките. За нещастие той беше крал, а имаше толкова малко качества на крал.

— Дошла съм също, братко — продължи Изабел, — да ви помоля за помощ и да се поставя под ваша закрила, тъй като ми отнеха всички имущества, а напоследък и графството Корнуай, което бе вписано в брачния ми договор.

— Ще кажете оплакванията си на чичо ни Шарл, сестро. Той е умен човек и аз ще одобря всичко, което реши за ваше добро. Ще ви отведа в покоите ви.

И остави всички други, за да покаже на сестра си апартамента, в който щеше да живее — пет стаи със самостоятелна стълба.

— За да може вашата прислуга да влиза и да излиза свободно — сметна той за нужно да й обясни.

Той й обърна внимание също на новата мебелировка, на гоблените по стените. Проявяваше загриженост на добра домакиня — пипна плата на парадната покривка на леглото, помоли сестра си да поиска, без да се двоуми, необходимата жарава, за да стоплят леглото й. Мъчно някой можеше да бъде по-внимателен и по-мил.

— Месир Мортимър ще се договори с моите шамбелани за настаняването на свитата ви. Държа всеки да бъде приет добре.

Той произнесе името на Мортимър без никаква умисъл, просто защото станеше ли въпрос за английски проблеми, често споменаваха това име пред него. Затова му се струваше естествено лорд Мортимър да се заеме със свитата на кралицата на Англия. Явно беше забравил, че крал Едуард искаше главата му.

Той продължаваше да се върти из покоите, като оправяше ту гънката на някоя завеса, ту проверяваше как се затварят вътрешните капаци. После внезапно се спря с ръце на гърба и привел леко глава, каза:

— Не ни провървя в браковете ни, сестро. Бях си въобразил, че бог проявява благосконност към мен в лицето на милата ми Мари Люксембургска, за сметка на Бланш…

Той хвърли бръз поглед към Изабел и тя разбра, че още таи някакво неясно лошо чувство към нея, задето бе разобличила блудството на първата му съпруга.

— …а ето че смъртта ми отне Мари ведно с обещания от нея наследник. А сега ме накараха да се оженя за братовчедка ни д’Еврьо, която ще видите след малко. Тя е мила другарка и, струва ми се, че ме обича. Но от миналия месец юли сме заедно, а вече сме март и няма никакви изгледи да е бременнна. Принуден съм да поговоря с вас за тези неща, които мога да споделя само със сестра… С този порочен съпруг, който няма отношение към вашия пол, вие все пак сте имали четири деца. А аз, с три съпруги… При това изпълнявам доста често съпружеските си задължения, уверявам ви, и не без удоволствие. Как си обяснявате това, сестро? Не смятате ли, че това е проклятието, което според народа тегне над нашия род и дом?

Изабел го наблюдаваше тъжно. Той внезапно й се стори много трогателен със съмненията, които терзаеха душата му и които навярно бяха негова постоянна грижа. Но и най-простият градинар би се оплакал по съвсем същия начин от нещастната си съдба или от безплодието на жена си. Какво искаше този жалък крал? Наследник на трона или дете в семейството?

А и нима имаше нещо кралско в тази Жана д’Еврьо, която дойде да поздрави Изабел няколко минути по-късно? Безволно лице, покорно изражение, смирено държание на трета съпруга, избрана измежду най-близките роднини, защото на Франция бе нужна кралица. Беше тъжна. Непрекъснато дебнеше по изражението на мъжа си натрапчивата му мисъл, която й беше добре позната и сигурно беше единствена тема на нощните им разговори.

Изабел срещна истинския крал в лицето на Шарл дьо Валоа. Изтичал в двореца, щом разбра, че племенницата му е пристигнала, той я притисна в обятията си и я целуна по бузите. Изабел тутакси разбра, че властта беше в неговите ръце и никъде другаде.

Вечерята която събра около владетелите графовете Валоа, д’Артоа и техните съпруги, граф Кент, епископа на Норуик и лорд Мортимър, беше кратка. Крал Шарл IV обичаше да си лкга рано.

Всички англичани се събраха после в покоите на кралица Изабел на съвещание. Когато се разотидоха, Мортимър се оказа последен на прага на вратата. Изабел го задържа — за миг, както каза тя. Имала да му предаде нещо.