Морис Дрюон
Френската вълчица (10)

III. ПЪТЯТ КЪМ ПАРИЖ

Колко ясно отекваше под конските копита земята на френските пътища! Колко щастливо пееше скърцащият чакъл! И какво дивно ухание, каква чудна сладост притежаваше въздухът, който вдишваше, лекият утринен въздух, пронизан от слънце! Пъпките се разтваряха вече и нежните и набръчкани зелени листенца на вейките стигаха чак до средата на пътя и галеха челата на пътниците. Тревата на насипите и ливадите на Ил-дьо Франс навярно не беше толкова гъста и сочна като в Англия, но за кралица Изабел това бе тревата на свободата, най-сетне, и на надеждата.

Гривата на бялата колиба се развяваше при всяка нейна стъпка. Носилката, носена от две мулета, беше на няколко тоаза зад нея. Премного щастлива, премного нетърпелива, за да стои затворена в люшкащата се клетка, кралицата бе предпочела да яхне кобилката. Ако останеше до нея, би препуснала из ливадите!

Булоня, където се бе омъжила преди петнадесет години, Монтрьой, Абьовил, Бове белязаха етапите по пътя й. Прекарала бе предишната нощ в Мобюисон, близо до Понтоаз, в кралския замък, където бе видяла за последен път баща си Филип Хубави. Пътуването й беше един вид поклонение по местата на миналото й. Струваше й се, че се връща по пътеките на живота си, за да стигне до самото му начало. Но можеше ли да заличи петнадесет нещастни години?

— Брат ви Шарл сигурно щеше да я прибере отново — казваше й Робер д’Артоа, който яздеше до нея — и да ни я наложи за кралица, толкова съжаляваше още за нея и се колебаеше да си избере друга съпруга.

За кого говореше Робер? Ах, да! За Бланш Бургундска. Сетил се бе за нея по повод Мобюисон, където малко преди това една кавалкада, съставена от Анри дьо Сюли, Жан дьо Роа, граф Кент, лорд Мортимър, Робер д’Артоа и цяла група благородници, беше посрещнала пътничката. Изабел с голямо удоволствие се бе почувствувала отново тачена като кралица.

— Струва ми се, че Шарл наистина сякаш тайно се наслаждаваше на рогата, с които бе увенчан — продължаваше Робер. — За нещастие или по-скоро за щастие една година преди Шарл да стане крал, кротката Бланш забременя в затвора от тъмничаря!

Исполинът яздеше вляво от нея, откъм слънцето и закриваше слънцето. Кралицата пришпорваше кобилата си, гледайки да не бъде в сянка. Робер бъбреше непрестанно, въодушевен от срещата, и се опитваше още в първите мигове да възстанови роднинските връзки и старото приятелство.

Изабел не го бе виждала цели единадесет години. Почти не се бе изменил. Гласът му си беше все същият и тялото му, загрято от ездата, излъчваше все същата миризма на любител на дивеч, която я облъхваше, щом повееше ветрец. Ръката му беше червена и обрасла с косми до ноктите, погледът — зъл, дори когато си въобразяваше, че гледа мило, коремът — издут под колана, сякаш бе погълнал камбана. Но самоуверените му думи и жестове сега не бяха толкова престорени и бяха вече част от личността му. Бръчките от двете страни на устата му се бяха врязали по-дълбоко в пълните му страни.

— А Мао, славната ми порочна леля, трябваше да се примири с анулирането на брака на дъщеря си. О, не без да се противи и да пледира пред епископите! Но в края на краищата бе разобличена. Този път брат ви Шарл се заинати. Не можеше да прости историята с тъмничаря и бременността. А когато този слаб човек се заинати, не можеш да го накараш да отстъпи! На процеса за анулирането зададоха не знам колко въпроса на свидетелите. Изровиха отнякъде разрешителното, издадено от папа Климент V, съгласно което Шарл можеше да се ожени за своя роднина, но името й не беше точно посочено. А кой в нашите семейства не се жени за братовчедка или племенница? Тогава монсеньор Жан дьо Марини изтъкна много ловко, че е имало духовно родство. Мао била кръстница на Шарл. Разбира се, тя уверяваше, че това не е вярно и че просто присъствувала на кръшавката като втора кръстница^[1]. Тогава бяха призовани всички — барони, камериери, прислужници, духовници, псалти, граждани от Крей, където бе станала кръщавката, и всички свидетелствуваха, че именно тя е държала детето и после го е подала на Шарл дьо Валоа: не било възможно да са я сбъркали с някой друг, защото тя била най-високата жена в църквата и надминавала всички с цяла глава! Представяте ли си каква лъжкиня?

Изабел си налагаше да слуша, но всъщност бе погълната само от собствените си изживявания и от необичайния допир малко преди това, който я бе развълнувал. Колко изненадваща е косата на един мъж, когато внезапно я докоснеш!

Кралицата вдигна очи към Роджър Мортимър, който властно и естествено се бе наредил вдясно от нея, като че ли бе неин покровител и пазител. Тя гледаше твърдите букли, които се подаваха под черната му качулка. Никога не си ги бе представяла толкова копринено меки при допир:

Това стана случайно в първия миг на срещата. Изабел се изненада, когато видя лорд Мортимър до граф Кент. Значи във Франция бунтовникът, беглецът, изгнаникът Мортимър крачеше рамо до рамо с брата на английския крал и като че се ползваше с повече влияние от него.

А Мортимър скочи на земята и се спусна към кралицата, за да целуне полите на роклята й. Но кобилата трепна и Роджър долепи устни до коляното на Изабел. Самата тя несъзнателно допря длан до главата на срещнатия отново приятел. Сега, докато яздеха по пътя, набразден от сенките на клоните, приятният допир с косите му се беше сякаш съхранил, все още осезаем, под велурената ръкавица.

— Но най сериозният довод за анулиране на връзката им, освен обстоятелството, че новобрачните не са или навършили нужната връзраст, според канона бе, че когато го оженили, брат ви Шарл не притежавал още нито достатъчно ум, за да потърси жена, нито пък воля, за да я избере, защото бил неспособен, наивен и глупав, защото брачният договор бил невалиден. Inhabilis simplex et imbecillus!… И всички, от чичо ви Валоа до последната камериерка, се бяха наговорили да твърдят под клетва точно това, като най-доброто доказателство било, че самата кралица майка го смятала толкова тъп, че го прекръстила Гъсенцето. Извинете ме, братовчедке, че говоря така за брат ви, но в крайна сметка точно такъв крал имаме. Мил другар иначе и с красива външност, но лишен от темперамент. Сама ще се убедите, че друг трябва да управлява на негово място. Не очаквайте помощ от него.

И така вляво от Изабел гърмеше непресекващият глас на Робер д’Артоа и се разнасяше миризмата му на див звяр. Отдясно кралицата чувствуваше погледа на Роджър Мортимър, спрян върху нея със смущаваща настойчивост. От време на време тя вдигаше очи към тези зеници с цвят на кремък, към това добре очертано лице с дълбока трапчинка на брадичката. Учудваше се, че не си спомня белезникавия белег на долната му устна.

— Все още ли сте така целомъдрена, хубава братовчедке? — попита внезапно Робер д’Артоа.

Кралица Изабел се изчерви и крадешком погледна Мортимър, като че ли този въпрос я караше да се чувствува малко виновна — необяснимо защо — спрямо него.

— По неволя — отвърна тя.

— Спомняте ли си, братовчедке, срещата ни в Лондон?

Тя се изчерви още повече. Какво й припомняше той и какво щеше да си помисли Мортимър? Един миг на забрава при сбогуването… не дори целувка, допряла бе само чело до мъжката гръд, за да потърси закрила… Нима Робер мислеше още за това след единадесет години? Тя бе поласкана, но не и развълнувана. Нима той бе изтълкувал като желание онова, което бе само миг на смущение? Може би наистина в оня ден, но само в оня ден, ако тя не беше кралица и ако той не бързаше толкова да замине, за да разобличи дъщерите на бургундската графиня…

— Ех, ако ви хрумне да промените привичките си… — настоя Робер с шеговит тон, — аз все още имам чувството, като си спомням за вас, че имам да получавам нещо…

Той мигом млъкна, защото срещна погледа на Мортимър, поглед на мъж, готов да извади шпагата си, ако чуе дума повече. Кралицата долови реакцията му и за да прикрие вълнението си, помилва бялата грива на кобилата си. Милият Мортимър! Колко благородство и рицарство у този мъж! И колко сладко се дишаше френският въздух и колко красив беше този път, цял в светлини и сенки!

Бегла иронична усмивка трепна и потъна в пълните страни на Робер д’Артоа. Това, което имаше да получава — както се беше изразил, въобразявайки си, че е деликатен, — по-добре да не мисли вече за него! Беше безспорно, че лорд Мортимър е влюбен в Изабел и че Изабел е влюбена в Мортимър.

„Така да бъде! — помисли си той. — Ще изкара една любов с този тамплиер милата ми братовчедка!“