Джон Варли
Магьосница (15)

14. Джинджерозо

— Eй, готин, ако не излезеш скоро, сама ще дойда при теб.

Крис се взираше във водата, която се стичаше по тялото му и се разплискаше върху босите му крака. В ръката си държеше сапун. Вдигна глава и струята обля лицето му.

Не беше обичайно два пъти по ред да губи паметта си.

— Ще оставиш малко вода и за мен, нали? — гласът беше женски, глас на непозната. Къде ли се намираше сега, какъв бе последният ясен спомен…? Спря водата и пристъпи извън малката кабинка на душа. Стените и подът бяха от голи дъски. През отворения прозорец се виждаше земята трийсетина метра по-долу. Намираше се на дърво, вероятно в хотела на Титантаун. Предпазливо надникна през открехнатата врата. Малката стая бе обзаведена с леки мебели и масивно ложе, а върху него лежеше гола жена, също доста масивна. Беше се изтегнала възнак в поза, която би могла да бъде и съблазнителна, ако не личеше, че просто си отдъхва. „Дали беше преди или след това?“ — запита се той, но тялото му знаеше отговора. Беше след това.

— О, най-после — каза тя, повдигайки глава, когато го зърна. — Не знам още колко бих изтраяла тази жега. — Надигна и застана пред прозореца на спалнята, събра буйните черни коси от раменете си и ги забоде с фуркет. Крис реши, че е красива, и съжали, че му се губи моментът на обладаването й. Повечето от нещата, които забравяше, не си заслужаваше да бъдат запомнени, но тази май бе изключение — дългокрака, с идеален тен и гърди, малко по-едри от необходимото. Не би било зле да провери лично последното заключение.

Тя го погледна.

— О не, недей. Не отново, не сега, драги. Не ти ли стига? — и забърза към душа.

Къде ли се бяха дянали шортите му? Озърна се, видя някакви небичайни принадлежности и безброй бурканчета с кремове и мазила. Намръщи се, още веднъж се огледа и видя онова нещо, дето бе окачено на стената. Пожълтял и опърпан, но редовен лиценз за проституция, издаден от Джеферсън, Тексас.

— Какво пък има сега? — запита тя, като се измъкна от кабинката, бършейки врата и раменете си. — Ти наистина си непостоянен, знаеш ли?

— Да, зная. Колко ти дължа?

— Разбрахме се за това, не помниш ли?

— Не, не помня, и със със сигурност ти заявявам, че не помня нищо от последните… не знам от кога. От преди да те срещна. И това е самата истина, и не ми се говори по въпроса, но дори името ти не помня — нито знам къде са ми дрехите, и защо не ми кажеш, по дяволите, колко ти дължа, за да мога да се разкарам оттук и да не те притеснявам повече?

Тя седна до него на леглото, без да го докосва, пресегна се и взе ръката му.

— Така, а? — промълви тихо. — Каза ми и за това, но ми наговори и толкова други неща, че не знаех на какво да вярвам.

— Първата част е била истина. Всичко останало сто на сто е лъжа. Ако съм ти разправял, че съм фрашкан с пари, също е било лъжа. Имах малко, когато пристигнах, но след последната амнезия ми остана само едни шорти.

Тя уви кърпата около кръста си, отиде до дървеното бюро и бръкна в чекмеджето.

— Ти изхвърли шортите веднага след като ме взе. Връщаше се назад към природата. — Жената се усмихна без капка насмешка и му подхвърли нещо.

Малка златна монета. Върху едната страна бяха щамповани думите „Празен чек“ и някакви титанидски символи. Върху обратната страна личеше надпис „Ч. Джоунс“. Нещо като че се завръщаше в паметта му и той притвори очи, за да улови спомена.

— Каза, че това ти дава право на всичко в Титантаун. „Не е по лошо от парите.“ Не бях виждала такава монета, но ти пазаруваше усилено и като че всички я приемаха.

— Излъгал съм те — отвърна, знаейки, че това е истина. — Само Титанидите я приемат. Аз трябваше да я използвам за… да я използвам за… за да се екипирам за пътешествието, което трябва да направя. — Той скочи на крака, внезапно обзет от паника. — Накупих доста неща, сега се сещам. Трябваше да… искам да кажа… къде са сега…

— Спокойно, спокойно. За всичко съм се погрижила. Наредих да ги отнесат в „Котката“, както ми нареди. Там са на сигурно място.

— „Котката“… — Крис бавно седна.

— Там имаш среща с приятелите си — припомни му тя и погледна към жироскопичния часовник на бюрото, отмерващ времето на Гея. — След около петнайсет минути.

— Точно така! Трябва да… — Отправи се към вратата, но спря с усещането, че нещое забравил.

— Ще ми дадеш ли хавлиена кърпа на заем?

Тя безмълвно му подаде пешкира, с който се беше увила.

— Аз… съжалявам, че нямам какво да ти дам. Не зная какви съм ги надрънкал, но според мен е странно, че не искаш…

— Парите в аванс? Не съм вчерашна. Знаех в какво се забърквам. — Тя отиде до прозореца и опря ръце на перваза, отправила поглед надолу към града. — Тук съм отдавна. Земята никога не ме е глезила. Хората тук ми харесват. Поне си мисля за тях като за човеци. Май започвам да се чувствам като туземка. — Тя го погледна, сякаш очакваше да се засмее. Когато той не реагира, едното крайче на устните й се изви нагоре. — О, по дяволите, и аз самата вече си падам по Титанидите като трета възможност. Като изкараш тук достатъчно дълго и ти ще почнеш да се чукаш с Титаниди.

Доближи се и го целуна по бузата.

— Не мога да повярвам, че сме правили всичко това и ти нищо не си спомняш. Един вид професионалната ми чест е накърнена.

За миг Крис почувства, че ще се разплаче, без да знае защо.

— С вас тръгва и едно момиче.

— Робин?

— Ами да. Кажи й, че я поздравявам, и да внимава. И късмет. Пожелай й късмет от мое име. Ще го направиш ли?

— Ако пак ми кажеш името си.

— Трини. Предай й да внимава с Плъджет. Онази е опасна. Когато се върне, Робин винаги ще е добре дошла.

— Ще й предам.