Уилям Дийл
Тай Хорс (9)

ДЖИНИА

Той лежеше на пода, подпрял брадичка на опакото на ръцете си, и гледаше как лъскавата екзотична риба с огнени отблясъци в опашката си ту се стрелва в корала, ту излиза от него, преследвайки някаква невидима за него плячка. Само след миг и жената се появи в обхвата на полезрението му, изпускаща от акваланга си рояк мехурчета, а дългата й черна коса се развяваше плавно зад нея.

Тя беше чисто гола, като рибата, която преследваше.

Стегнатите й, идеално оформени бедра се събраха след еднократния ножичен размах на дългите й мускулести крака и тя се изви плавно около групичката корали, преследвайки рибата. Имаше изумително изящна фигура, а и мъничките бели триъгълници отпред и отзад, където бикините й не бяха допуснали въздействието на слънцето, правеха мургавото й тяло още но-привлекателно.

Наистина, едно изумително красиво създание.

Той изучаваше жадно всяко потрепващо мускулче по тялото й, всеки квадратен инч от мургавата й, с наситен слънчев тен кожа, знаейки, че тя разбира, че я гледа и се наслаждава на неговото воайорство също толкова, колкото и той. Той усети напрежение в тялото си, усети пулса на кръвта си, удрящ в слепоочията му.

Всъщност тъкмо това квадратно шестфутово панорамно стъкло, монтирано в пода, го накара да се реши да купи яхтата. То беше скрито под дебел персийски килим на пода в голямата каюта. С натискането на един бутон се отместваше панелът в дънния корпус на яхтата и се включваха четири мощни прожектора, монтирани във всеки от ъглите на стъклото. Пред очите се разкриваше една неописуемо красива подводна панорама.

Тя държеше в ръка една пластмасова тръба, дълга около два фута, която приличаше на голяма спринцовка, някъде около четири-пет инча в диаметър, с ръкохватка на бутало в задния край. Доближи се до рибата откъм опашката й, протегна ръка и доближи внимателно тръбата до нея, после рязко издърпа буталото и с всмукването увлече рибата вътре в тръбата, където един възвратен клапан затвори пътя към изхода. Рибата се защура като обезумяла напред-назад по тръбата, блъскайки се в невидимите за нея стени на прозрачната пластмаса, препречващи пътя й към свободата. Жената се обърна към екранното стъкло и тържествуващо размаха свободната си ръка.

— Чудесно изпълнение — каза той с груб, дрезгав глас, звучащ по-скоро като шепот. Той се облегна на лакът и й направи знак с пръст, приканвайки я да се приближи. Тя доплува съвсем близо до стъклото, обърна се но гръб и разтвори крака предизвикателно. Той се наведе надолу и допря устни в стъклото, а тя с леко движение се издигна още по-нагоре, по-близо до него, притискайки първо гърдите си, после стомаха си, след това бедрата си срещу него. Той отвори бавно устни и притисна езика си към дебелото цял инч стъкло, а тя започна да се извива и да огъва тялото си, да му се усмихва предизвикателно-насмешливо, докато той пробягваше с устните си от гърдите и надолу към стегнатия твърд стомах, а после и още по-надолу, към окосмения триъгълник, притиснат към стъклото само на инч от устните му. След това тя изчезна.

Той остана така, загледан в рибите, стрелкащи се, около коралите по дъното, и си мислеше за Джиниа. Беше щастлив. Тя беше красива, лъчезарна и чувствена. Двамата бяха любовници вече почти година.

Всъщност Сирило откри тоя остров. Именно при Сирило и при жена му, Мили, отиде Хатчър, след като се измъкна от Лос Боксес. Изплъзна се от хората на Слоун, тръгна на автостоп от Маями и се появи пред прага на Сирило посред нощ — измършавяла, измъчена сянка, изтерзано подобие на самия себе си, изкалян, и измокрен до колене от лутането из мочурляците. Сирило и жена му не зададоха никакви въпроси; просто положиха всички грижи и усилия, необходими за да се възстанови здравето му, вложиха цялото си разбиране и внимание, необходими за възстановяване на разбитата му психика и изнурено тяло.

Годините след Лос Боксес бяха почти толкова мъчителни, както и тия, които беше прекарал там. Възприятията и чувствата му бяха така притъпени, объркани и изпълнени е подозрителност и недоверие към всички, че той прекара първите месеци от свободата си в самота и уединение, обладан от спомените за досегашния си живот, търсейки някаква здрава почва под краката си, на която да стъпи, нещо, което да го върне към нормалния живот. Първото нещо, което го привлече, беше яхтата, но морето не е здравата почва, в която да пуснеш корени. За близо година той се отдаде на приятен и безметежен живот, кръстосваше Карибите, препичаше се на слънце, наливаше се с хубави вина и пикантни храни, четеше книги непрестанно, правеше любов с всякакви жени, каквито му попаднеха — бели, черни, червенокожи, омъжени и неомъжени, с жени красиви и не дотам красиви, с жени стари и млади.

В края на краищата се върна пак на острова. Беше свикнал с това място и го беше заобичал: обичаше мочурищата, които изолираха острова от целия останал свят, обичаше самия остров с изобилната свежест и красота, които бяха събудили душата му за нов живот след годините прекарани в Лос Боксес. Той беше станал първият му истински дом. Това изолирано от света кътче беше идеалното убежище за него.

Какви ли не слухове се носеха за него, тоя странен, затворен и мълчалив човек с приглушен дрезгав глас и блуждаещ поглед, който оставаше до късно всяка вечер в таверната на Мърфи и се наливаше с бренди. Че е наркотрафикант, пуснат под гаранция, че е още незаловен наркотрафикант, че е наркоман, който се опитва сам да си произвежда наркотици на изолирания остров, че току-що е пуснат на свобода след двайсетгодишна присъда за убийство на невярната си жена. Всякакви фантасмагории, изфабрикувани от размътени от уиски мозъци на жени, които беше пренебрегнал, и на мъже, чиито жени се занасяха по него.

Всичките тези истории го разсмиваха; ласкаеше го фактът, че е мистериозна и легендарна фигура в очите на другите, но постепенно хората от острова го приеха като един от тях, харесаха го заради отворения му и весел характер, заради независимия му дух и деликатното и ненатрапчиво уважение, кое го проявяваше към другите обитатели на острова. Той беше станал вече един от тях и всички измислици по негов адрес бяха забравени. Както беше ставало и с много други хора, потърсили убежище в това закътано кътче земя на две мили от крайбрежието на Джорджия, за да загърбят превратностите на миналото си, и неювото минало остана загадка за другите.

Той беше направил впечатление на Джиниа, няколко месеца преди да се реши да направи първата стъпка към връзката им. Тя не му зададе никакви въпроси, нито пък той на нея, въпреки че знаеше, че тя е родена на острова — беше завършила с почетна стенен Уортън Скуул — че е била един от най-уважаваните брокери на Уол стрийт, че се е омъжила за един доста състоятелен адвокат и че по-късно, точно при навършване на трийстата си годишнина, е зарязала всичко — и кариера и брак — и се е върнала на острора и е основала малка брокерска фирма. Всичко това той беше научил от Мърфи, но никога не я попита за нещо повече, също както и тя него. Сякаш и двамата никога не бяха има ли минало, само общото бъдеще пред тях.

Изминаха още два месеца, преди той да я покани на вечеря, която сам сготви и поднесе на миля навътре морето, на яхтата, закотвена над това, което от този момент нататък стана техният любим риф. Бяха седнали и вечеряха на пода и гледаха през панорамното стъкло подводната игра на морските обитатели под тях, пиха много вино Когато най-накрая, след два дни, тя си тръгна от яхтата, не беше научила за него нищо повече от това, което знаеше, когато дойде на борда — освен може би вкусовите му предпочитания, свързани с мебелировката, облеклото и произведенията на изкуството, които във всяко отношение бяха безупречни. Не научи нито по какъв начин изкарва средствата си, нито откъде е или с какво се е занимавал, преди да дойде тук, нито дали е бил женен, имал ли е деца, или пък дали не го преследва полицията, или е болен от неизлечима болест. И сега, девет месеца но-късно, тя не знаеше нищо повече. А и не държеше да знае. Той беше нежен любовник, внимателен, не прибързваше, обичаше да експериментира, предусещаше и удовлетворяваше желанията й, осигуряваше й спокойствие и радост, и тя му отвръщаше със същото. И досега, след като бяха заедно от толкова време, сексът представляваше за тях радост, а не навик. Той никога не проявяваше гняв, не изразяваше недоволство към когото и да било и се отнасяше към нея с рядко срещано уважение. Това беше предостатъчно за нея.

 

Беше някъде към обяд, когато Лиър джетът профуча над острова, наклони се и направи стръмен завой на изток, после един кръг над Атлантика и се насочи отново към острова.

Слоун изучаваше островчето, докато пилотът кръжеше над него. По форма то наподобяваше Манхатън, но с това приликите между тях се изчерпваха. Десет мили дълго и едва две мили широко, то представляваше просто една ивица твърда земя, оградена от три страни от безкрайни блата и мочурища, а от изток — от Атлантическия океан.

Малкото градче беше кацнало иа южния край на острова с рибарски вълнолом, вдаден на около хиляда ярда в океана, като гигантски пръст, сочещ към Флорида. Избелялата от времето каменна кула на фара се издигаше като защитник и покровител над неголемия площад в търговската част, окръжен от обрасли с мъх дъбове, които скриваха от погледа повечето от къщите, с които беше осеяна южната част на острова. Старите къщи от цимент и дърво, носещи следите на времето, бяха накацали но океанския бряг като стражи, сякаш отправяйки предизвикателство към непредсказуемия Атлантик.

Откъм подветрената част на вълнолома беше разположен търговският център и новият, кокетен пристан, изработен изцяло от секвоя, на който бяха акостирали няколко по-големи яхти и множество малки платноходки и рибарски лодки. На север от градчето се намираше неголямата писта за самолети, а още по на север, в южната част на острова, се простираха гъсти гори, които явно бяха изцяло необитаеми. „Човек може да обходи населената част на острова за не повече от час“, помисли си Слоун.

Висок, слаб като тръстика мъж, нахлупил изпомачкана капитанска барета си подаде главата от кабината на един камион цистерна, щом самолетът спря със свистене недалеч от ниската постройка ка терминала.

— Има ли тук някое място, където може да се намери хубава, домашно приготвена храна? — запита го Слоун, докато слизаше от самолета.

Мъжът, на когото, изглежда, му бяха необходими десет секунди, за да включи, го изгледа продължително и после отговори:

— Опитайте при Бърди, оттатък, в града.

— Мога ли да взема такси дотам?

— Извън града няма таксита.

— И как мога да стигна дотам?

— Ами — отвърна човекът с фуражката след оше известно време за размисъл — можете да вървите пеша, ще ви отнеме десет-петнайсет минути. — И след още една пауза: — Или пък можете да наемете кола оттам.

— Всъщност аз търся един приятел. Може да го познавате — Кристиън Хатчър.

Няма и след половин минута:

— Не зная.

— При Бърди казахте, нали?

— Ъ-хъ.

Денят беше прекрасен, температурата — някъде около трийсет градуса, а между дърветата подухваше прохладен ветрец откъм брега.

— Ще вървим пеша.

Островчето — старомодно кътче на традиционния американски бит, сякаш извадено от картините на Рокуел^[1] — не беше претърпяло почти никакви промени през последните двайсетина години. Съхраненото очарование на миналото привличаше големите туристически кораби от Маями и Чарлстън. Те идваха веднъж или два пъти седмично, акостираха на вълнолома и оставаха там през нощта. Туристите се спускаха през рибарския кей, отиваха да хвъртят по едно око на сувенирното магазинче на Тим, попреглеждаха антикварните книги в книжарницата на Нанси, понакупуваха по някоя блузка или някое препарирано животно от „Островния скакалец“, взимаха си от последните списания и от новите криминалета в дрогерията на Док Брайънт, пийваха по едно питие в гаверната на Мърфи или опитваха от прготвения на място сладолед в заведението на Клифтън, помотаваха се по главното сгъргало — главното и единственото, защото градчето имаше еднаединствена улица, пресичана от три по-малки алеи — и си правеха снимки за спомен. По протежението на тая късичка главна улица туристите можеха да похапнат домашно приготвена храна в ресторантчето на Бърди, хамбургери в „Биг Ти“, барбекю в „Риб Шек“ или морска кухня при Малъри, преди да се върнат да нренощуват на кораба. На следващата сутрин корабът отплуваше.

Слоун се разхождаше бавно и разглеждаше малкото градче с широка усмивка на уста. „Това ли е то?, мислеше си той, на това място ли казва той «у дома»?“

Трябваше да бъде внимателен и да задава въпросите си съвсем непреднамерено. Той се запъти надолу към кея, където местните хора се събираха да побъбрят, да половят риба или да се попекат на слънце, да зяпат пристигащите и заминаващи корабчета, да безделничат, гледайки как големите кафяви пеликани плуват и се гмуркат под вода за по някоя мярнала им се риба.

Роланд Смит, който сам се смяташе за нещо като неофициален управител на цялото островче, се появяваше на кея всяка сутрин по спортно сако с вратовръзка и свежо цвете на ревера, откъдето започваше обичайната си всекидневна обиколка. Погалваше изпречилите се на пътя му кучета, милваше и гугукаше на всички бебета, изведени на разходка, ухажваше всяко срещнато същество от женски пол над шестнайсет години — и така, бавно се придвижваше до неговото сепаре в ресторанта, наречен кой знае защо „Боурайдър“^[2], за да закуси и да размени някоя клюка с другите посетители. Винаги беше с усмивка на уста и прекарваше цялото си време в размяна на шеги и любезности и правене на добро впечатление. Беше пристигнал на острова преди десет години с жена си, за да прекара тук отпуска си, но тя се беше катурнала и умряла на самия плаж от разрив на сърцето. Смит, който тогава беше аранжьор на витрини в един универсален магазин в Ню Йорк, изпрати писмо на шефа си, с което го уведоми, че напуска службата, и остана завинаги на острова.

Слоун наблюдаваше как Роланд се мотае безцелно по кея и из разположения в съседство парк, как се усмихва и спира да поприказва с всеки срещнат. Слоун умееше да разпознае бъбривеца от пръв поглед. Отиде до края на парка, седна на една пейка и изчака, докато Смит стигне до него.

— Добро утро — каза Смит с дежурната си усмивка на уста. — Чудесен ден, нали?

— Великолепен — отвърна Слоун, надянал и той своята усмивка.

— Много обичам тоя остров — каза Смит, което беше стандартният му поздрав към всеки новопоявил се турист.

— Наистина е прекрасен — съгласи се Слоун.

— Отпуска си ли прекарвате тук? — Смит запита невинно.

— Ами… нещо такова. Всъщност търся тук един приятел. Стари приятели сме, още от армията. Но му загубих адреса, а не мога да го намеря в телефонния указател.

— Може да се е преместил — оформи предположение „кметът“.

— Вие може да го познавате? Крис Хатчър. Ще ми се да го изненадам с посещението си.

— Той може да не обича изненадите — каза с приятен глас Смит, едва-едва присвивайки трийсет и два каратовата си усмивка. След това кимна за довиждане и продължи разходката си напред.

Слоун тръгна да се помотае по улицата, надзърташе във всеки магазин и заведение и навсякъде подхващаше ненатрапчиви разговори с усмивка на уста, които все довеждаха до основния за него въпрос. Никой от тия, с които говори, не каза „Не знам такъв“ или „Никога не съм чувал за такъв“; всички просто избягваха да отговорят с фрази като „На тоя остров живеят много хора“ или „Откъде казахте, че сте?“

„Типично малко градче, помисли си Слоун, всички бяха колкото приятни, толкова и си държаха езиците, зад зъбите за вътрешните неща.“ Но Слоун беше надарен с безкрайно търпение. Хатчър беше някъде тук на острова. Все някой на този остров трябваше да познава Хатчър и беше само въпрос на време, докато някой си развърже езика.

Слоун влезе в заведението на Брайди. Това беше малко, непретенциозно ресторанчче, в което се разнасяше аромат на свежи зеленчуци и морска кухня. Менютата и цените бяха изписани на една черна дъска, закачена на стената. Той седна на една маса в съседство с групичка хора от поведението на които можеше да се заключи, че са близки приятели.

Още в началото, когато дойде на острова, Хатчър сам си избра отшелнически начин на живот — избягваше хората и живееше усамотено на кораба си. Единственият му приятел беше Сирило. Но постепенно той се сближи с тия хора. Те се държаха непринудено, топло, бяха готови да окажат подкрепа на всеки нуждаещ се. Също както и за Хатчър, островът за тях представляваше убежище било от неприятни спомени, било от провалена кариера или от сблъсъци с лицемерието на общественото мнение на местата, където бяха живели преди.

Всички тия, които седяха на съседната маса, бяха приятели на Хатчър. Единият от тях беше едно огромно копие на дядо Коледа — едър мъжага с бяла коса и гъста бяла брада, когото другите наричаха Мечката. Освен него там седеше един слаб, мълчалив мъж, с прошарена брада, стигаща до гърдите му, който си четеше някакво романче, докато ядеше, а третият беше един мъж с нежни черти на лицето, който си драскаше стихове в едно раздъриано тефтерче. Слоун надаваше ухо в непринудения им разговор с надеждата, че може да подочуе нещо за това, което го интересуваше. Името на тоя, който четеше, беше Боб Хил. Той беше работил като треньор на расови коне, като цирков клоун, като учител, а сега се изхранваше с риболов със собственото си рибарско корабче. Поетът, който се казваше Франк, работеше като нощен администратор в един мотел и прекарваше времето си през деня на плажа в писане на стихове. Мечката беше архитект. Четвъртият мъж на масата, официално изтупан, със загар на лицето, когото наричаха Съдията, беше наистина изпаднал в немилост съдия, жертва на слабостта си към бутилката. Сега той работеше като метр д’отел в най големия хотел на острова и от четиринайсет години не беше и номирисвал алкохол.

— Не съм ял толкова хубава храна, откакто напуснах дома си — любезно каза Слоун.

— Истина е — отвърна Мечката. — А излиза и почти толкова евтино.

Така, докато се хранеха, те завързаха непринуден, лек разговор. Накрая Слоун отново постави своя въпрос, но получи пак същия мъгляв, неопределен отговор.

— Ако има такъв, все ще мине оттук да похапне — каза Мечката. — Всички минават оттук.

Но Слоун не губеше надежда. Хатчър не фигурираше в списъка на телефонните номера на градчето. Нямаше го и в списъците за автомобилна регистрация. Но щом все пак живееше на острова, като бивш офицер от военноморските сили и като човек, който обича морето, имаше основание да се заключи, че Хатчър може би имаше яхта. Процесът на изследването на всички правдоподобни възможности накрая заведе Слоун в пристанищната служба.

По това време вече всички в града знаеха, че той търси Хатчър.

В пристанищната служба той се опита да завърже разговор с капитан Фендиг, който беше единственият служител там. Чрез родословието си Фендиг беше дълбоко вкоренен в черната почва на това островче. Баща му, дядо му и прапрадядо му бяха служили като пристанищни лоцмани, направляващи влизането на големите товарни кораби от океана през пролива и пристанищните плитчини до доковете на пристанището отсреща, на континента.

— Всъщност аз търся тук един стар приятел, Крис Хатчър. Служихме заедно в армията.

— Хубаво.

Много обичаше яхтите. Помислих си, че може да има яхта на пристан тук.

— А-ха, яхтите стоят тук.

И Фендиг се запъти нагоре по кея.

— Казва се Крис Хатчър — извика подире му Слоун.

— Не е роден тук. Цял живот живея тук, ама никой с такова име не се е раждал на тоя остров.

— Не-е, трябва да е дошъл тук преди година, година и половина.

— А-ха.

И разговорът приключи.

Слоун смени тактиката. Отиде на станцията за зареждане с гориво и заприказва момчето на колонката.

— По кое време обикновено се прибира с яхтата си Крие Хатчър?

— Нищо не знам — отвърна хлапето.

А сега де.

— Че да не живее на яхтата, я?

— И понятие нямам — отвърна хлапето и изчезна в малката къщурка на станцията.

Слоун се запъти обратно към пристана, взе си една бира от лавката там, после се върна отново на кея и зачака.

 

Остро изсвирване от сирена на корабче сепна Хатчър и го върна към действителността.

— О-х, Боже — простена той. Изправи се, пооправи, доколкото можа, издутината на силно изрязаните си плувки и се качи на палубата. Там застана прав и започна да се оглежда внимателно над рулевата кабина.

Малко корабче с изписано на борда име „Бриз-Е“ беше легнало на дрейф недалече от неговата яхта, полюшваше се леко в спокойното море с тихо боботещи на празен ход двигатели. Капитанът му, висок, жилав мъж, само кожа и кокали, с добре подрязана прошарена брада, беше застанал на кърмата. Сложи ръце около устата си и извика:

— Оня тип обикаля из целия остров и разпитва за теб. Ходил е при Брайди, при Поу Сгивънс. И при Мърфи. Че и в пристанищната. Даже се опитал да измъкне някаква информация и от стария Роланд.

— Какво иска? — извикала свой ред Хатчър с дрезгав глас, нещо средно между ръмжене и шепот.

— Разправя, че сте били стари приятели, още от армията.

Хатчър поклати глава.

— Как изглежда?

— Едър тип, здравеняк, бая широчък в плещите. Изглежда някъде към петдесетте. Държи се свойски със всички.

— Говори много любезно и се усмихва непрекъснато, а? С малък белег на едната буза?

— Точно. Приятел ли ти е?

— Не бих казал. Вие какво му разправяте?

— Нищо, траем си.

— Благодаря, Боб.

— Карай. За риба ли си?

— Нещо такова.

— Айде, сичко хубаво.

Боб Хил му махна с ръка, върна се на мостика, включи машините на по-високи обороти и се насочи към открито море. Хатчър чу някакъв шум зад себе си, обърна се и видя Джиниа, която се беше подала иззад борда и го гледаше над релинга^[3].

— Какво има? — попита тя.

— Боб Хил. Разправя, че някакъв тип разпитвал за мен в града. Нали ги знаеш тия нашите от острова, понякога стават прекалено предпазливи.

— Аз мисля, че това е много хубаво — каза тя и от въжената стълбичка зад борда скочи през релинга направо на палубата. Грабна от шезлонга една хавлия и я уви около кръста си като саронг^[4]. — Приятно е да знаеш, че приятепите ти така се грижат за теб и те пазят.

— А-ха. Дай да видим рибата.

Тя се пресегна над релинга зад борда, измъкна тръбата, която беше закачила на стълбичката, и му я подаде. Той я вдигна пред очите си и заоглежда рибата.

— Едро парче — каза той.

— Гледай само каква опашка има. Ще си я запазим ли?

— Разбира се.

Той отнесе тръбата долу, в голямата каюта, където шест други риби, които бяха хванали преди обяд, все още кръжаха и разучаваха обстановката в големия аквариум с вместимост някъде от сто галона. Застана над него и дръпна ръчката, която отваряше клапата на входа на тръбата. Жълтата риба веднага изплува в аквариума и се зае незабавно да си маркира своя територия между корала и морското зеле на дъното.

— Чудесна е — каза Джиниа, застанала зад него. Ръцете й се плъзнаха около кръста му. — Плуването ме възбужда — прошепна тя в ухото му.

Без да се обръща, той се пресегна зад тялото си, плъзна ръцете си под хавлията и и ги прекара по вътрешната страна на бедрата й до горе. Тя се наклони леко назад, освобождавайки място за ръцете му, и спусна своите ръце под колана на плитките му плувки, усещайки го как се надига при нейния допир. Смъкна плувките надолу по бедрата му и ги пусна да се изхлузят на пода.

— А теб всичко те възбужда — прошепна тя.

Той се обърна, разхлаби хавлията и нежно провря ръцете си зад нея, сложи ги върху меките хълмчета на бузите й и я притегли към себе си.

— Имаш студено задниче — прошепна той в ухото й.

— Но сърцето ми е топло.

Тя пристъпи към него, вдигна се на пръсти, поразтвори още малко бедрата си и се наведе; гъстата й дълга коса се разля върху гърдите му, а устните й обхванаха зърното на едната му гърда и започнаха да го смучат.

— От известно време — добави с дрезгавия глас.

— Точно така — изсмя се тихо тя. — Поне от два часа насам цялото изгаря в пламъци.

Тя се наведе към него и прошепна в ухото му:

— Пусни го на автопилот. — След това го придърпа и го отведе в спалната каюта.