Уилям Дийл
Тай Хорс (47)

ТИГЪРЪТ ЧОВЕКОЯДЕЦ

Щяха да го нарекат Олд Скар^[1]. Той лежеше във високата трева на брега на езерото и наблюдаваше младия елен, нагазил в плитчината на петдесет фута от него. Следеше стадото от три часа. Изчакваше безшумно, когато животните спираха да попасат, и ги следваше от разстояние, когато тръгваха надолу по пресъхналото речно корито, напускайки дефилето към широката равнина и езерото с обрасъл бамбуков бряг.

В добрите си времена Олд Скар беше великолепен тигър, тежък над петстотин фунта, по-бърз от всеки друг мъжкар в радиус от сто мили, дързък и непобедим и толкова силен, че веднъж беше повалил седемстотин фунтов бивол и го беше влачил почти четвърт миля до мястото, където се намираха женската и малкото му, а след това беше вдигнал трупа му на двайсет фута над земята, за да го качи на дървото. Беше страхотен тигър.

Сега беше стар и скован от ревматизъм. Раните от стари битки го боляха мъчително, като пълзеше. Зъбите му бяха пожълтели, а един от големите кучешки зъби беше счупен. На главата си имаше един огромен, грозен белег, спускащ се от челото между двете очи чак до челюстта — следа от битка с един по-млад и по-силен мъжкар, който иначе би убил всеки друг тигър на неговата възраст. Но Олд Скар се беше оказал доста корав залък за младия самец и беше проявил характер и мъдрост, оттегляйки се от битката само с тази рана.

Олд Скар предпазливо запълзя напред към нищо неподозиращото еленче, инч по инч, поставяйки внимателно една пред друга огромните си лапи, за да не настъпи суха вейка. През всичките двайсет и две години от живота си той беше ловувал все така, дебнейки потайно, приближавайки неусетно и нападайки изневиделица — прийоми, на които се беше научил, наблюдавайки как ловува майка му. Сега действията му се направляваха единствено от инстинкта му. Освен него, нищо друго не му беше останало от годините на младостта.

Изведнъж еленът вдигна глава и започна да души въздуха. Нямаше вятър и не можеше да подуши миризмата на тигъра, но той вършеше това от предпазливост. Стадото се беше разпръснало наоколо, нагазило до колене във водата. Животните знаеха, че не е безопасно да навлизат по-навътре, защото езерото беше обитавано и от крокодили. Но всички те се уповаваха на опита и силата на техния водач — един огромен петстотинфунтов елен с разкошни рога.

Олд Скар беше приклекнал, напрегнат като пружина. Мощните някога крака бяха свити под корема му, готови за скок, ушите му бяха присвити и насочени напред, опашката — вдигната. Но беше вече загубил ловкостта си и една съчка изпука под него. Еленът се подплаши и побягна, подплашвайки и цялото стадо. С огромни скокове Олд Скар се понесе след младия елен, следвайки паническия му бяг ту в една, ту в друга посока, насочвайки се накрая навътре в езерото. Олд Скар реши да надхитри елена, влезе от вътрешната страна на дъгата, която той описваше, и се озова на достатъчно близка дистанция, за да го достигне със скок. Изстреля се напред с мощните си задни крайници, но тъкмо когато връхлиташе жертвата си, еленът хвърли къч със задните си крака. Едното му копито попадна точно в дясното око на Олд Скар и зеницата му се пръсна с пукот. Тигърът изрева от болка, замахна и нанесе страхотен удар с мощната си лапа, но тя удари във водата, безкрайно далече от целта.

Младият елен и стадото избягаха.

Олд Скар падна във водата, надавайки силен рев от болката в изваденото око. Остана в топлата вода близо час, дишайки тежко, след което се измъкна по тинестия бряг и се търкулна на меката, влажна земя, докато поотмине болката в тялото му.

Положението ставаше безнадеждно. Това беше двайсетият му опит да ловува за последните два дена, и двайсетият му неуспех. Предния ден един безгрижен лемур се беше приближил в обсега на скока му, но после го изпревари и му избяга, скривайки се във високата трева. Беше време, когато Олд Скар се качваше до върха и на най-високото дърво само с три скока. Но сега ловните му похождения представляваха постоянни разочарования и унижения. А Олд Скар беше много гладен.

Стадото не се върна повече и накрая той реши да се премести при някой друг вир. Пътьом щеше да премине през територията на някой друг млад самец, но Олд Скар нямаше избор. Беше много изморен, за да заобикаля. Както се промъкваше крадешком през гъсталака обонянието му долови някаква остра миризма. Мирис на разгонена женска. Малко след това долови ръмженето й — особен, примамващ звук. После чу и отговора на мъжкаря някъде наблизо. Олд Скар се сниши и продължи да пълзи напред, взирайки се предпазливо във високата трева. Тогава видя как женската приближава мъжкаря, започна да го души, да го възбужда, накрая се търкулна на земята и той се качи отгоре й. Олд Скар ги гледаше и си спомняше добрите времена от младостта си, когато женските търсеха него, флиртуваха с него и му се отдаваха.

Олд Скар продължи напред и след малко долови друга миризма. Елен. Усети мириса на прясната му кръв и разбра, че самецът е бил съблазнен да остави вечерята си от любовния зов на женската. Продължи да пълзи напред, следвайки дирята от миризмата на прясно убития елен, докато накрая го намери, скрит дълбоко навътре в гъстата тръстика, където дори и лешоядите нямаше да могат да го намерят.

Олд Скар легна с празния си корем върху убитото животно и ревниво го покри, както правят всички тигри. Беше прималял от пад и веднага го започна откъм задната част, излизвайки свежата кръв, после разкъса задницата му с мощните си челюсти, заизмъква вътрешностите му със зъби, облизвайки с език костите му до бяло като с шкурка.

Олд Скар можеше да поема по четирийсет фунта храна на ден. А не беше ял от три дни, но все пак съзнателно се въздържаше да не ръмжи, докато яде, за да не привлече вниманието на другия самец. Чуваше как недалече от него двете големи котки реват в екстаз и осъзна, че може да продължи да яде. Но после чу как другият мъжкар се изтърколи от женската и изпръхтя. Без да е утолил глада си, старият самец запъпзя обратно към високата трева. Добре разбираше, че не може да встъпи в битка с млад тигър. Вече се здрачаваше и той си намери едно изкорубено дърво, в което прекара нощта.

Два дена след това той продължаваше все така безуспешно да търси храна и беше стигнал направо до безумство от глад. Накрая Олд Скар стигна до едно място, което му изглеждаше смътно познато. Той започна да си припомня ориентирите в района и спомените му го върнаха към младостта му. Тук беше започнал неговият живот, тук неговата майка го беше обучавала на ловни умения и после го беше изпъдила да си търси собствена територия.

Той обиколи района, оглеждайки за следи от друг тигър, но не намери такива. Олд Скар забеляза, че тук има съвсем малко трева. И от едната страна на езерото имаше къщи. А там, където навремето имаше обширно, обрасло с бамбук заливче, растяха зеленчуци. Сега гората се беше отдръпнала на около сто ярда от езерото, а пред нея имаше само рядка тръстика, в която трудно можеше да се прикрива.

Двамата най-големи врагове на тигъра — прогресът и човекът — си бяха присвоили по-голямата част от ловните му райони. Но Олд Скар беше прекапено изморен, за да си търси друго място. На отсрещната страна на езерото той видя хора. Запълзя по корем, промъкна се до езерото и се сниши, нагазил във водата, да се разхлади, да поизмие раните си и да пийне прясна вода.

Беше някъде към заздрачаване, когато видя детето — момиче, на не повече от три години, малко прощъпулниче, изплъзнало се от погледа на майка си. То навлезе в плитчината, ритайки с крака и пляскайки с ръце по водата.

Олд Скар го наблюдаваше с единственото си здраво око. То приличаше на маймунче, че дори имаше повече месо по него. Не изглеждаше толкова бързо като маймуните и нямаше опашка. Той присви крака под корема си и се приготви. Наостри напред уши и оголи зъби.

Малкото момиченце играеше във водата точно пред него. Когато го наближи едва на пет фута, детето видя огромния хищник пред себе си, присвит във водата, с бляскащо жълто око, оголил паст с изпотрошени зъби. Преди детето да успее да изпищи, тигърът скочи върху него. Един мощен скок и то се озова в челюстите му. Както беше правил с всяко друго животно, той издърпа с лапа главата му назад като на сърне, захапа гърлото му и го задуши. После се обърна и се запромъква с плячката си назад към прикритието на джунглата. Там се отпусна на земята и започна да лиже изтичащата кръв.

Той беше вкусвал и по-добра храна, но очите му вече не виждаха, тресеше го от глад и беше отпаднал, а това все пак беше лесна плячка и месото възстановяваше силите му. На следващия ден той отново се промъкна до езерото. Този път допълзя по-близо до селцето, достатъчно близо, за да види как друго дете си играе в калта на края на селото.

През следващата седмица Олд Скар изяде още две деца, един стар, парализиран монах и една възрастна жена, излязла да пере на езерото.

Това се случи тъкмо когато извикаха Макс Ърли. Тогава, когато започна истинското представление. Тогава, когато най-после Хатчър започна да разплита загадката около Мърфи Коуди.