Уилям Дийл
Тай Хорс (44)

МАНГУСТАТА

Като излезе от „Ориентъл“, Хатчър огледа такситата и лимузините, чакащи пред хотела. Той имаше навик от време на време да наема кола за цяла седмица, което, от една страна, му даваше удобството винаги да я има на разположение, от друга, цената за такова дългосрочно наемане беше по-ниска, отколкото наемането на такси. Оглеждаше се да си избере опитен шофьор, който би се справял добре в пренатовареното улично движение, а и да може да го ориентира в някои по-сложни ситуации.

Най-отпред бяха наредени лимузини мерцедес и ролс-ройс, а зад тях — по-обикновени коли, плимути и тойоти. Шофьорите, всички с усмивка на лице, държаха отворени вратите на колите си и го канеха да влезе. Всички изглеждаха спретнати, възпитани и бяха в униформи. Погледът на Хатчър се плъзна към края на редицата от лимузини и обикновени таксита и попадна на един дребничък, жилав тайландец, застанал до едно триколесно тък-тък в края на редицата. Изглежда, дребничкият мъж си правеше тренировка. Рязко отстъпи назад и ръцете му нанесоха серия светкавични удари напред към въображаемия противник, после изтича напред и изхвърли крака си на височината на рамото си, нанасяйки силен удар, накрая се извърна обратно и затича енергично на място. Тогава забеляза, че Хатчър го наблюдава и се усмихна.

Дребничкият мъж изтича напред покрай големите представителни коли, спря пред Хатчър и се поклони. Беше облечен в джинси с отрязани крачоли и бяла памучена блузка с надпис от тъмносини букви на гърдите „Харвард Дринкин Тийм“.

— Сауот-дии — каза той, което беше най-употребяваният поздрав на тайландски и можеше да означава всичко от „здрасти“ до „довиждане“, след което се поклони отново на Хатчър.

— Сауот-дии, храп — отвърна Хатчър. — Пхом маа йаак Муанг Сахарат.

Изглеждаше не по-висок от пет фута и пет инча, имаше плосък нос и широко лице. Смесица между тайландец и китаец, помисли си Хатчър. Подобно на доста от мъжете таиландци, той имаше татуировка на ръката над рамото си. В образа на татуировката Хатчър разпозна богинята Кинари — наполовина жена, наполовина птица, богиня на щастието и успеха.

— Виждам, че сте американец. Аз говоря английски — каза гордо младежът.

— Сабаи-дии. Как се казваш?

— Тси Тей Ник. Всички ми викат Сай. — И той показа два реда неравни, изронени зъби. — Твое име?

— Хач.

Сай посочи с пръст първо Хатчър после себе си.

— Сай, Хач.

— Точно така.

— Хубава работа.

— Да, хубава работа — съгласи се Хатчър. — Често ли тренираш така, а? — и нанесе два-три удара с юмруци във въздуха, за да покаже какво има предвид.

— Аз съм боксьор — похвали се Сай, изпъчвайки гърди и стягайки мускулите си, за да демонстрира постиженията си. — Карам тък-тък, за да събера пари и да замина.

Той отскочи назад и нанесе още една серия удари с юмруци във въздуха, ритна високо нагоре с крак и затича на място.

— Тренирам всяка сутрин два часа призори. И половин час всеки следобед. Тренирам движенията.

— Искаш ли да работиш за мен за около седмица?

— Седмица? Да правя какво?

— Да ми превеждаш.

— Всички тук говорят английски. И ти говориш тайпандски — отвърна Сай.

Хатчър кимна.

— Да, но не и сабаи-дии. Ще ме разхождаш насам-натам, ще ми разказваш за хората тук. Ще ми помогнеш да свърша някои неща. Няма проблеми.

— А-а. Няма проблеми — повтори Сай и едва сега схвана горе-долу за какво искаха да го наемат. Май пей рай.

— Точно така, май пей рай — съгласи се Хатчър. — Значи колко?

— Всеки ден. През цялото време?

— Аз си лягам късно — каза Хатчър с усмивка.

Сай също се засмя и кимна бавно.

— Ясно. Лягаш късно, ставаш късно.

— Горе-долу.

Сай закрачи делово напред-назад пред Хатчър със скръстени на гърба ръце.

— Утре вечер ще се боксирам, така че не мога да работя тогава.

— Окей.

— И трябва да си правя тренировката всеки следобед.

— Разбирам — кимна Хатчър. — Къде се боксираш?

— Навсякъде. Утре вечер ще бъде в „Ройъл Парк“, близо до „Уот Пхат“ — каза той гордо. — Ако стана достатъчно добър, един ден може да стана член на Кралската гвардия.

— Това ли ти е мечтата, хм, да те вземат в Кралската гвардия.

— Да. Всеки ден от десет години насам моля Буда да ми прати този дар. Нося хай-хуанг и си направих татуировката, за да ми помагат за постигането на тая цел.

Той бръкна под ризата си и извади кръгъл пиринчен медальон, закачен на сребърна верижка. В центъра му беше гравирано изображението на усмихващия се Буда. Тайландците са големи поклонници на амулетите, наричат ги хай-хуанг, което значи нещо като „край на грижите“. Някои си имат амулети за всеки отделен повод. Има сергии и магазини специализирани само за амулети, които се намират най-често около четиристотинте храма в Банкок, наричани уот.

— Това е много хубав хай-хуанг — каза Хатчър. — Окей, мисля, че ще можем да отделяме по трийсет минути всеки ден за тренировките ти. Дори може да дойда с тебе на мачовете ти.

— Ще ти взема билет — каза въодушевено шофьорът и с отскок нанесе два бързи удара с крак във въздуха.

— Добре, значи колко? — попита го Хатчър отново. Сай прекрати демонстрацията си и вдигна ръка с изпънати пръсти.

— Пет долара, американски.

— На час? — попита Хатчър.

— За целия ден.

— По пет долара на ден? — попита изненадано Хатчър.

— И яденето.

— Добре. Пет долара на ден и храната.

— Хай — каза дребничкият тайландец.

— Струваш повече.

— Повече?

— Двайсет долара на ден.

— На ден! — повтори Сай и очите му се разшириха двойно.

Хатчър кимна.

— Вече съм богат — каза възторжено Сай. — Ще си наема кола.

— Можеш ли да караш кола?

— Ами да, разбира се.

— Окей, слагаме и колата — каза Хатчър.

— Слагаме?

— Аз ще наема кола.

— Джип? — предложи въодушевено Сай.

— Не, нещо по-добро.

— Джипът е добър. Минава навсякъде.

— Много друса на задника — обясни му Хатчър. — И вътре е много горещо.

— Меркедес? — опита се да налучка Сай, явно трудно се справяше се с произнасянето на „це“.

— Какво ще кажеш за чеви?

— Чеви? А, чевролет?

— Хай — каза Хатчър.

— Добре — отвърна Сай и сви рамене.

— Окей, значи ще действаме по следния начин. Първо, отиваме в полицейския участък. После се връщаме в моя хотел, наемаме кола и тогава аз ще ида да разгледам едни доклади за около час-два. Ти можеш да тренираш през това време. Зад хотела има един малък парк. След това двамата ще поразгледаме Банкок.

 

Майор Тан Нги стоеше прав зад бюрото си с ръце зад гърба и каменно изражение на лицето, втренчен в посланието, което лежеше на бюрото пред него. Беше ядосан, беше вбесен заради това, защото с тая бележка шефът му нареждаше да си сътрудничи с американците; вбесен беше и от самия факт, че американците бяха поискали да се месят в работата на полицията на Банкок. Всъщност тъкмо затова идваше тоя американец, за да му се меси.

Защо американците си мислят, че могат да се месят и да командват навсякъде? В която и точка на света да се намират, те очакват да им се докладва пълната информация и да им се предаде командването, като нещо подразбиращо се от само себе си. Разследването на смъртта на офицера от американското разузнаване, Портър, беше работа на местната полиция — убийство, извършено по улиците на Банкок. Това не беше работа на армията на Съединените щати, нито на военното разузнаване, нито на тоя Хатчър. Това си беше негова работа. Нги беше началник на криминалния отдел на полицията в Банкок и по принцип нямаше нищо против американците, но определено не обичаше да се месят в работата му.

Нги беше много добър полицейски служител, непокопебим, дееспособен, безкомпромисен и честен — качества, с които беше спечелил и прякора си, Мангустата. Мангустата не понасяше американците да си пъхат носа в неговите работи, сякаш постоянно му намекваха за но-низшите му и незадоволителни умения в разследването.

А най-лошото от всичко беше, че той всъщност не беше стигнал доникъде в разследването, нямаше какво да им представи като доклад, ако му поискаха. Разследването му тъпчеше на едно място. Малкото следи, които все пак имаха, изстиваха с всеки изминат ден и Нги си даваше сметка, че с всеки изминат час убийците увеличаваха преднината си и шансовете за залавянето им ставаха все по-нищожни. И сега тоя янки щеше да дойде и да му предложи да реши проблема просто ей така. И преди си беше имал работа с американци — арогантни, надменни, самомнителни, високомерни. И сега той трябваше да раболепничи. Шефът му си нямаше и представа от положението, в което го поставяше. Дръж се приятелски, беше му казал той. Не просто учтиво, приятелски!

Тоя ден нямаше да е от приятните.

Погледна часовника си. Петнайсет минути. След петнайсет минути американецът щеше да дойде. О да, той щеше да бъде точен. Господи, никога ли не закъсняваха тия хора? Още при пристигането си оня щеше да му изсипе куп любезности. Да си скъса устата от усмивки. Ще се държи покровителствено. После щеше да предложи съдействие на местната полиция. Винаги все това, съдействие.

Две минути преди определения час един от подчинените на Нги почука на вратата му и с почти благоговеен тон обяви за пристигането на Хатчър.

Нги се приближи съвсем близо до сержанта и му изсъска полугласно:

— Тоя е офицер от американската армия, а не президент на Съединените щати.

— И-и-йес, сър — заекна сержантът, изненадан от гневното избухване на майора, макар под сурдинка.

— Кажи му да влезе — нареди Нги и се отправи отново към бюрото си.

Хатчър идваше на тая среща със същите безпокойства като тия на Нги. Той не искаше да предизвиква негативни настроения и конфронтация. Смяташе, че американците не трябва да се намесват в това разследване, но от друга страна, му бяха необходими копия от полицейските доклади и постигнатите досега резултати. Нямаше точна идея как да подходи, за да измъкне тая информация, без да възбуди подозрения у Нги. Беше убеден единствено, че не трябва да споменава пред него за Уол Пот, Коуди, Тай Хорс или каквато и да е друга информация от собственото си разследване.

Хатчър беше изненадан от това, колко голям беше кабинетът. В края на краищата това беше кабинет на ченге от „криминалното“, а не на премиер-министър. Стаята беше с висок таван. Подът беше покрит с блестящи от чистота плочки, дебел килим под краката заглушаваше шума от стъпките, а малкото, но изискани мебели се поддържаха с идеална политура и без никакъв прах по тях. Листата на подредените по бюрото му документи леко шумоляха под таванния вентилатор, без да се разпръсват. Уличните шумове от автомобилите, камбаните на храмовете и преминаващите долу пешеходци проникваха през спуснатите жалузи на прозорците като едва доловимо, слабо жужене.

Майорът имаше ниско, стегнато тяло, носеше добре поддържана всекидневна униформа в цвят каки, светлосиня риза и жълта вратовръзка. Мустаците и късата му коса се поддържаха доста грижливо, за ноктите му явно полагаше грижа маникюрист, а черните му обувки бяха излъскани до ослепителен блясък. Лицето му представляваше маска, под която не прозираха нито удоволствие или неприятни чувства, нито изненада или досада, нито дружелюбност или неприязън.

„Направо убийство на масата за покер“, помисли си Хатчър.

Хатчър знаеше всичко за него. Нги методично си беше проправял път нагоре в йерархията, беше завършил специалната школа на ФБР в Щатите, шест месеца беше практикувал в нюйоркската полиция и навремето беше работил в специална група, проследяваща трафика на хероин от Златния триъгълник до Малайзия — група, която с резултатите си беше посрамила почти всички агенти от силите за борба с наркотрафика в Съединените щати. Постиженията му в разкриване на престъпленията представляваха обект на завист за почти всички шефове на полицейски отдели.

Нги беше педантично прецизен човек — това не беше трудно да се констатира. Всичко в него беше прецизно. Начинът ио който беше облечен. Кабинетът му. Бюрото му! Всичко в него беше подредено в идеални геометрични фигури — писма, писалки, попивателна, телефон, всичко образуваше правилни малки квадрати.

Прецизен, прецизен, прецизен. Човек с високо самомнение за собственото его и сигурно доста докачлив. Хатчър трябваше да бъде много внимателен в разговора си с това ченге, което подчинените му наричаха зад гърба му Мангустата.

— Майоре — започна Хатчър с възможно най-искрения си тон, — казвам се Хатчър. Искам да ви кажа, че ценя изключително времето, което ми отделяте.

Нги с мъка се удържа усмивката му да не се превърне в подигравателна гримаса.

— Удоволствието е мое, полковник — каза той сериозно. — Направо съм смутей от мисълта, че е възможно такива неща да се случат тук. Все си мислех, че Банкок е по-цивилизовано място.

„Ах, помисли си Хатчър, той явно също се притеснява какъв тон да избере.“

— Случват се такива неща — каза Хатчър. — Смятате ли, че мотивът е бил грабеж?

„А-ха, пуска въдицата, помисли си Нги. Прави се на хитър. Е, няма да му навреди, ако го поразмотая малко.“

— Не — отвърна Нги. — Нищо не му е взето. Изглежда се е намесил в някакъв побой и за негово нещастие е бил убит. Има свидетели, които са видели цялото произшествие.

„Тоя е хитро ченге, помисли си Хатчър. Щом има свидетели, значи той ги е проучил добре, няма защо да проявявам излишен интерес в тая насока. Това ще му даде шанс да поеме инициативата.“ Хатчър реши да води играта в същия дух и по-нататък.

— Това е съвсем в стила на Уинди — такъв му беше прякорът, Уинди — та както и да е, той си беше такъв, винаги готов да помогне на човек, изпаднал в беда.

Нги кимна, все още усмихнат.

— Разбирам — каза той. „Тоя, изглежда, се опитва да ме набута в задънена улица, помисли си тайландският полицай, убийство при случаен инцидент. Не му ли беше ясно, че Нги знае, че Портър е бил офицер от разузнаването? Офицерите от разузнаването обикновено не ги убиваха случайно.“

— Ирония на съдбата, не мислите ли — продължи Хатчър, — офицер от разузнаването да бъде убит по такъв начин. Той… заслужаваше… не знам, но може би някаква… по-екзотична смърт.

„Хитро, помисли си Нги. Значи няма да си играем на криеница по повод същността на работата на Портър. Тоя поставя въпрос и след това сам отговаря. Каква игра ми играе сега?“

— Е, засега работим по всички възможни хипотези — каза Нги. — Просто най-преките впечатления от свидетелските показания ни карат да мислим, че може би е загинал като нещастен добър самарянин.

„Дали не е дошъл при нас, защото знае нещо, което ние не знаем, запита се Нги. Може би Портър е участвал в някаква съмнителна специална операция и Хатчър е дошъл тук да разбере какво знаем ние по тоя въпрос.“

Нги реши да пусне въдицата още по-надълбоко.

— Дали той не е… ъ-ъ… замесен в нещо, което би могло да има отношение към случая? — попита той.

Хатчър поклати глава отрицателно. „Добре, помисли си той, тайландецът не знае нищо. Само се опитва да опипа почвата.“

— Не, всъщност неговите задачи бяха ограничени до гарантиране сигурността на посолството. Той беше изтеглен от активна оперативна дейност. На Уинди му предстоеше скорошно пенсиониране. На тая му длъжност се гледа като на един естествен начин за постепенно излизане от системата.

„Дали трябва да му вярвам, помисли си Нги. Ако това, което казва, е истина, то доста вероятно е случаят «Портър» да се окаже случайно спречкване, завършило със смъртен случай. При тази ситуация случаят можеше да завърши без цяла дузина арести, към които шефовете му проявяваха постоянен апетит, стараейки се да поддържат репутацията си.“

— Е, бъдете сигурен, че ние правим всичко, което е по силите ни, за да намерим убийците. Имаме пълни описания и на двамата, както и на мъжа от другата лодка.

— Друга лодка?

„Хм, той явно не е губил много време да проучва случая, помисли си Нги. Дори и вестниците писаха, че е имало и един мъж на съседната лодка. Ще му пусна още малко по-странична информация за случая. Ще видим как ще реагира.“

— Тоя, който изглежда, е трябвало да бъде жертвата — каза Нги. — Той скочил в реката, когато започнал побоят. Доста е вероятно това да е било бой между улични бандити, на който случайно се е натъкнал вашият майор Портър. В тая история е била замесена и някаква проститутка, но няма дори и основания за подозрение, че майорът я е познавал. Уверявам ви, че ние дори и не допускаме възможността за някаква връзка между тях.

— Слава Богу, благодаря ви поне за това. Обратното би могло да травматизира в още по-голяма степен съпругата му.

„Може би ще може да ми помогне някак във връзка с бележката,“ помисли си Нги. Той се пресегна към папката и извади от нея един лист на редове с размери десет на петнайсет сантиметра, откъснат явно от бележник със спирала. Листът се беше втвърдил като след намокряне, избелял и мастилото по него беше зацапано.

— Намерихме това — показа му листа Нги. — Но дори и експертите ни по ръкописни почерци не можаха да дешифрират какво е написано на него.

Хатчър взе листа, погледна го отблизо, после го обърна и го огледа отзад. Това беше страница от дневника на Портър със записките от деня на смъртта му.

Той хвърли листа обратно върху бюрото на Нги, стараейки се да не изглежда прекалено заинтригуван.

— Може да е списък за покупките му от бакалницата — каза Хатчър и се захили.

— Може — каза Нги и се усмихна също така пресилено.

— Може да взема това да го покажа на някои от неговите колеги. Възможно е да открия нещо, което да ви бъде от помощ.

Нги беше обхванат отново от обичайната си подозрителност. Но след това реши, че страховете му са неоснователни. Изглежда, тоя Хатчър нямаше особен интерес към случая, освен доколкото трябваше официално да докладва, че е направил проверка по него. Явно не правеше опити да му се меси в работата. Нги реши, че един-два компромиса няма чак толкова да накърнят достойнството му.

— Мисля, че няма проблем в това отношение — отвърна Нги с усмивка.

„Окей, помисли си Хатчър, ледът се пропука.“

— Добре — каза той. — Е, знам, че времето ви е ценно. Всъщност дошъл съм тук, за да осигуря връщането на тленните останки на покойника в родината с подобаващото уважение. Ще ви помоля да направите нещо, за да уведомите семейството, че полицията работи по случая. Нали знаете как се чувстват хората в такива случаи, чак на другия край на света са…

Нги закима оживено с глава. „Защо да не го поуспокоя, помисли си той, и да се отърва веднъж завинаги от него.“

— Може би — каза Нги — в тоя смисъл ще бъде някакво облекчение за семейството му, ако им занесете копие от доклада за настоящия етап на разследването. Просто за да знаят, че правим всичко, което е по силите ни.

Хатчър едва успя да прикрие радостта си. Точка, гейм, сет, мач.

— Чудесна идея, майоре. Сигурен съм, че това значително ще ги успокои.

„Тоя беше безобиден,“ помисли си Нги, след като Хатчър си тръгна. Явно американците не изпитваха съмнения относно методите му за водене на следствието.

Сай и Хатчър се върнаха в хотела, където Хатчър нае тъмносин шевролет с две врати. След това се качи в стаята си и си поръча бутилка уиски „Джек Даниъл“ и каничка тайландски чай. Пусна климатичната инсталация, включи вентилатора на тавана и си съблече ризата. После си наля чаша чай, подслади го обилно с уиски и седна на камъшитеното канапе с всички документи по случая.

Полицейският доклад беше кратък и постен и от него той не научи почти нищо ново. Според показанията на свидетелите някакъв мъж си бил уредил сеанс с проститутка на име Сукхаи, която работела на Падунг Клонг близо до пазара „Ню Роуд“. След като влезли в колибката на нейната лодка, към лодката в съседство с тяхната се приближило едно хангяо и двама мъже се прехвърлили в нея. Американецът, Уинди Портър, по всяка вероятност се притекъл на помощ на проститутката и бил намушкан с нож от единия от нападателите. Той паднал в реката и тялото му по-късно било извадено от хората, живеещи на околните лодки. Мъжът, който бил със Сукхаи, скочил в реката и изчезнал. Убийците избягали със същото хангяо, което по-късно било открито със собственика му на борда, който бил убит с нож. Резултатите от аутопсията показват, че двете рани от намушкванията, едната в долната задна част на гръдния кош, другата — точно в основата на шията, са нанесени с нож с тънко острие, което при втория удар е проникнало седем инча надолу и е пронизало сърцето.

„Възможно е и да е съвпадение това, помисли си Хатчър, че убийците са използвали безпощадния удар с нож, който е специалитет на триадите Чию Чао.“

Полицейските служители, изготвили доклада, допускаха, че двамата нападатели по всяка вероятност са имали намерение да ограбят проститутката и нейния клиент, а Портър за нещастие се е намесил, за да им попречи. Дадените описания бяха доста неясни. Единият от убийците беше описан като „китаец с белег от нож на едната буза и със злобен поглед“.

Полицията не беше успяла да издири клиента на проститутката, който беше скочил в реката и заплувал навътре, за да спаси живота си. Сукхаи им беше дала едно съвсем незадоволително описание на външния му вид — пет фута и шест инча, 150 фунта, кафяви очи, черна коса, тясно лице. Името му не знаела. Според доклада убийците не й казали нищо.

Дали това е бил Уол Пот? Ако наистина е бил той, защо тогава Портър се е намесил в тоя побой с двамата нападатели, които явно са търсели бившия виетнамски лагерен комендант? Може да е било просто от чувство за справедливост. Но по-вероятно Портър си е давал сметка, че ако изгубят Уол Пот, губят и Коуди. И се е опитал да го спаси.

Хатчър разгледа внимателно всяко листче от материалите, с които разполагаше, и същевременно си записваше всичко, което по негова преценка беше от значение. В дневника се споменаваха над дванайсет различни места, въпреки че, както изглежда, Портър беше осъществявал съвсем елементарно проследяване и изобщо не беше разпитвал за тоя Уол Пот или Тайсунг, или както ще, по дяволите, да е името му.

Той включи в списъка си всяко място, което беше споменавано повече от веднъж, включително и „Америкън Дели“. Портър беше ходил там три пъти, единият от които беше отразен с коментара: „Консумиран обяд, докато се осъществява наблюдение на обекта на отсрещната страна на улицата.“ На няколко пъти беше посещавал и спортни състезания, включително конни надбягвания и боксови мачове.

Хатчър добави към списъка си и наименованията „Томбстоун“ и „Лонгхорн“, двете места, които бяха посочени на Дафни от бившия войник във Виетнам по време на битката с Тс’е К’ам Мен Ти. Когато завърши, разполагаше със списък от петнайсет-двайсет места. След това той започна да ги обмисля по-внимателно, опитвайки се да си изгради някаква представа за Уол Пот.

 

След като Хатчър си тръгна, Слоун нае една лимузина с климатична инсталация до посолството. Там подписа необходимите документи и уреди формалностите, за да може да изпрати тленните останки на майор Портър с военен транспортен кораб, който отплуваше за Сан Франциско на следващия ден. Това му отне всичко на всичко два-три часа. След това обядва с Харви Кендъл, дипломат, запознат с провежданите в района операции на Националната служба за сигурност и Агенцията за борба с наркотиците и поразговаря с него около час.

После взе едно тък-тък до Яварай. Когато човек навлиза в Китайския квартал има чувството, че влиза във фуния откъм широкия й край. Минаваха от една лъкатушеща уличка в друга, после излизаха на някоя съвсем тясна пресечка, притисната от двете страни от непрекъснати редици магазинчета, после тръгваха по друга, толкова тясна, че буквално предизвикваше клаустрофобия, накрая тръгнаха по подобна пресечка, която свършваше недалеч в другия си край, точно на реката.

Старецът, който въведе Слоун през паянтовата врата, беше също толкова престарял и съсухрен като оня, който го прие предишната вечер. Очите му приличаха на разфокусирани изтлеяли въглени, лицето му беше изпито и набръчкано като сушена слива, а тялото му напомняше ходещ скелет.

Веднага след входната врата всички подпорни и напречни греди, както и летвите от ламперията, бяха обхванати от гъсти паяжини. Старият бордей скърцаше и стенеше под тежестта на годините. Долу, под нивото на входната площадка, Слоун видя една масичка със стоп, а зад нея бяха наредени сепаре до сепаре. От време на време до слуха му достигаше едва доловимо покашляне, а от далечния край на помещението се разнасяше някакъв приглушен тенор, напяващ монотонно ирландска приспивна песничка. Старецът поведе Слоун надолу по паянтовата дървена стълба към вътрешността на бордея, към кълбата дим, които се издигаха нагоре на гъсти облаци, завихрящи се в буйни въртопи под големия таванен вентилатор, висящ на дълъг, тънък прът, който се губеше нагоре в тъмнината. Сладникавата миризма на окосена трева на опиумния пушек обхвана Слоун още докато слизаше по стълбата и устата му пресъхна от сладострастната тръпка на очакването.

Той си плати за лулата и последва стареца със спаруженото като сушена слива лице до едно сепаре с два тесни нара в него. Легна на единия от тях. В помещението беше доста топло и той си свали вратовръзката, след което разкопча ризата си до долу. Беше вече почти замаян от опиумния дим, който се стелеше на кълба из цялото помещение като утринна мъгла. Погледът му заблестя от вълнение, докато гледаше как старецът върги из пръстите си една доза, голи, от мазния, кафеникавочерен опиум, как после го натъпква в лулата и я разпалва.

Докато чакаше, Слоун се пренесе мислено към Хатчър и все по-категоричното му дистанциране от бригадата и всичко свързано с нея. Проклет да си Хатчър, проклета да е душата ти, помисли си Слоун. Не можеш да игнорираш всички свестни момчета, които имахме в бригадата. Господи, виж само какво стана с тях. Еди Конлън загина в Либия. Айк Грийнбаум изгоря като факла при оня провал в Чили. Дик Мазети командва една групичка от малоумни бодигардове във Флорида и се напива до смърт в инвалидния си стол. Джек Бърбанк ослепя след експлозията, предизвикана от терористи в Ливанското посолство. Моли Макгацър остана с един крак и си доизкарва стажа до пенсия в Имиграционната служба. В И миграционната служба. Божичко! Колко пъти само беше спасявал задника на Хатчър! Всички те постоянно бяха заставали лице в лице със смъртта. Хатчър също. Беше ли някой от тях по-малко герой само заради това, че не беше носил униформа? Кой можеше да каже, че те не бяха герои?

Старецът засмука за последен път лулата, докато я разпалваше и я подаде на Слоун, който на свой ред пое дълбоко от дима; усети го как припарва на гърлото му и изпълва дробовете му. Почти на момента забрави и Хатчър, и бригадата. Изостави мислите за миналото и почти веднага изпадна в душевна еуфория, мислите му го отнесоха в друго време и на друго място, грижите и проблемите изчезнаха от съзнанието му. Той затвори очи и видя пред себе си зелени поля, галени от полъха на вятъра. Не можа да чуе как някой влезе в сепарето, не чу и проскърцването на съседния нар.

— Видя ли се с Хатчър? — понита го някакъв глас. Слоун отговори, без да отваря очи.

— Да.

— И?

— Затяга примката. Казвам ви, той ще го намери. Това е само въпрос на време.

— Стигнал ли е до Уол Пот?

— Не.

— Знае ли кой е всъщност Уол Пот?

— Не е казвал.

— А Тай Хорс?

Слоун се беше уморил да говори, беше се уморил да мисли. Беше стигнал до прага на Царството на мечтите и тъкмо когато влизаше там, отговори унесено:

— Не е споменавал за Тай Хорс. Не е споменавал за Уол Пот. Не е споменавал за гривни, дрънкулки и мъниста, или за лунна светлина и рози. Славеи по „Бъркли скуеър“. Гълъби по статуи и лъскави жълти панделки. Не е споменавал за нищо такова. Вижте, Хатчър ще намери Коуди. Стъпил е на нещо, това мога да кажа. Познавам го така добре, както себе си. Той е най-добрият.