Уилям Дийл
Тай Хорс (37)

ТС’Е К’АМ МЕН ТИ

Хатчър и останалите тръгнаха два часа преди зазоряване. Промъквайки се покрай пристанищния патрул и митничарските корабчета в Буджиа Нгкоу, залива в устието на Бейджианг Ривър, на който беше разположено пристанището на Хонконг, и после се насочиха към Южен Китай по един от многобройните притоци на течащата през безбродната джунгла Ксиджианг Ривър. Когато небето засивя на зазоряване, те бяха вече на трийсет мили нагоре по течението.

Пътуваха на две корабчета. Едното имаше дълъг, източен корпус, снабден с мощен двигател, и малка кабинка с бамбуков покрив близо до кърмата. Зад него плуваше един катер със също така източена форма, газещ трийсет фута и с двигател от 600 конски сили, който можеше да вдига шейсет мили в час.

Хатчър, Дафни, Коуен и Синг, като втори кормчия, заедно с един боец, Джоуи, бяха на първия съд. На втория бяха четирима гангстери, взети от Коуен „на заем“ от една приятелска триада от общността Чию Чао, известна под името Нероу Блейд Ганг, за подкрепление, в случай че Тсу Фи изпадне в затруднено положение. Всички те се чувстваха спокойни, тъй като от разузнаването на Дафни бяха получили информация, че Сам-Сам е далече нагоре по течението и не се очаква завръщането му в леговището на Тс’е К’ам Мен Ти чак до следващия ден.

При самото тръгване, преди още да поемат по течението на реката, всички бяха напрегнати и предпазливи, като внимаваха да избегнат срещата с някой пристанищен патрул или митничарски катер. Сега бяха съвсем спокойни. Дългото дървено корабче се плъзгаше тихо нагоре по течението, придържайки се близо до брега, за да не се набива на очи при случайна среща, следвано от внушителния катер.

Коуен представляваше странна гледка, облечен в чионгсам, върху който беше препасал колан с кобур, седнал като коронован принц върху люлеещ се стол, взирайки се напред в тъмнината и мърморещ един нескончаем монолог, в който се чудеше на акъла си, на тоя на Хатчър, на Дафни и всъщност на цялото това идиотско пътешествие. Но всъщност самият той беше настоял да уреди наемането на корабчетата и на съпровождащите ги бойци.

Най-накрая Хатчър не издържа и му изръмжа:

— Слушай, Чайна, никой не ти е опирал пищов в челото да те кара да идваш. Сам се натисна да подбереш цялото оборудване и въоръжението, домъкна си тук шибания стол и се самопокани да участваш в пътуването.

— Добре де, няма да споря сега с теб — отговори му Коуен.

— За какво толкова си се завайкал?

— Знаеш какво имам предвид — каза Коуен. — С какво е толкова изключителен тоя Коуди все пак?

— Обясних ти, ходехме заедно на училище.

— Ама че аргумент — каза Коуен.

— По дяволите — каза Хатчър, — може пък да съм искал да свърша накрая една работа с… с хуманни подбуди… чест да го кажем.

— „Войната, каза той, е мъка моя, грижа вскидневна; честта е празно слово, дума ефимерна“ — напевно изрецитира Коуен.

— Драйдън — отвърна Хатчър. — А какво ще кажеш за следното: „Животът ми и мойта чест — това е всичко, дето аз съм днес.“ Или пък: „Вземи честта от мен, животът ми ще свърши още същий ден.“

— „Ричард Втори“ — отвърна Коуен и след кратък размисъл добави: — Чудя се, дявол да го вземе, дали това пътешествие ще си струва заради всичката тази поезия.

— А заради нас самите не си ли струва? — попита го Хатчър.

— Чуй ме да ти кажа нещо за Сам-Сам, което може би не знаеш — каза Коуен, започвайки един засукан монолог, с който се надяваше да изложи някакви сериозни аргументи, които да разубедят Хатчър. — Първият път, когато го видях, беше когато се срещнахме с теб, когато старият Тсу Фи ме беше изпратил за първи път насам към земята Чин Чин. Бил дошъл тук от Пекин, защото бил ревностен капиталист по душа, а на това нещо в Пекин не се гледало с добро око. Това било около шест месеца, преди аз да се срещна с него. Не знам с какво се е занимавал в Пекин, но каквото и да е било, той беше усвоил най-изтънчените методи на убийство, които някога съм виждал. Имам предвид, че за него да ти пусне куршум в черепа е същото, като да настъпи буболечка, както си върви. Аз правех сделките си най-вече с Джоу Кокроуч — той беше нещо като агент с всестранни пълномощия. Като правиш сделка с Джоу, вършиш всичко наведнъж — определяш цената и предаваш парите. Това беше много удобен начин да се търгува. Освен това и вярвах на Джоу. Познавах го отпреди, от Хонконг, когато той беше в големия бизнес. И така, май че третия път, когато дойдох насам, идва при мен Сам-Сам и ми разправя, че отсега нататък сме щели да правим бизнес само двамата — аз и той. Щял да ми направи по-добри оферти, разправя. А аз му казвам: „Сам-Сам, не мога да направя това, защото с Джоу търгувам вече толкова години и, освен това, тук, при Тс’е К’ам Мен Ти, нещата не стават така“. Тогава Сам-Сам излиза на палубата — бяхме на оная баржа, аз бях в кабината дето беше офис на Джоу, а Джоу беше отвън на палубата и се занимаваше с нещо, — та Сам-Сам излиза през вратата и следващото нещо, което си спомням, е, че чувам два изстрела, бам, бам, ей така, веднага. Втурвам се аз към вратата, надничам навън и виждам Сам-Сам с още димящ пищов в ръка как сграбчва Джоу за ризата, вдига го с една ръка и го мята през борда в реката. После се обръща към мен, хили се и ми разправя, това са точните му думи, казва ми: „Сега вече няма никакъв проблем“. И се смее. Шест месеца по-късно той вече държеше под контрол цялата тая шибана река.

— Знам ги всичките тия истории, Чайна — каза Хатчър и махна с ръка.

— Да, но ето и това, което не знаеш — каза Коуен с риторичен патос. — Джоу Кокроуч дойде в Хонконг от Китай. Занимаваше се с това-онова, без особен успех, после отплува нагоре към земята Чин Чин и се захвана с контрабандния бизнес. После прати да повикат и брат му да дойде при него. Тоя негов брат беше Сам-Сам Сам.

— Сам-Сам няма да бъде наблизо — каза навъсено Хатчър.

— Е да, точно така, само на това можем да се надяваме — каза Коуен иронично. — Че Сам-Сам няма да бъде наблизо.

Между тях отново се възцари мълчание и Коуен потъна в дрямка с клюмнала настрани глава; след малко изведнъж се стресна и се събуди, после се унесе наново. Във фееричния полумрак преди зората той изглеждаше като някой древен китайски философ.

Дафни и Хатчър бяха седнали недалече от него на твърдите пейки. Хатчър се беше облегнал назад с изпънати пред себе си крака. Дафни протегна ръка и я плъзна в неговата длан. Той я притисна нежно и я притегли към себе си. Двамата останаха така, загледани напред в избледняващото небе.

Тя се наклони към него и прошепна нежно в ухото му:

— Това ти харесва, нали, Хач? Което ти е на душата, то да ти е на устата.

— Не мога да лицемернича.

— Ожени ли се, Хатчър? — попита го Дафни.

— Не.

— Това ли е причината?

Той се замисли за момент и отвърна:

— Може би.

— Мислил ли си някога за женитба? — попита го отново тя.

— Не — отвърна веднага той, но остана изненадан от отговора си. — Тая мисъл никога не ми е минавала през ума.

— И защо не?

Хатчър не отговори веднага. Прехвърли набързо обичайни причини, които се изтъкваха в такива случаи.

— Аз живея ден за ден — отговори накрая той. — А женитбата означава да мислиш и за вчера, и за утре. — Той се обърна към нея и я погледна в очите. — Или пък цял живот съм бил абсолютен егоист, за да мога да мисля и за някого другиго освен за себе си. Защо питаш? Предложение ли ми правиш?

И двамата се разсмяха тихо в тъмнината.

Тя поклати глава.

— Не — каза тя, — и аз не съм от тия, дето стават за семейство. — За момент тя замълча, а после отново попита: — Мислил ли си си някога за смъртта?

— Не — отвърна веднага той. — Отдавна съм се отказал да мисля за такива наща.

Реката се разделяше на цяла дузина поточета и рекички, лъкатушещи през гъстата джунгла. Това бяха северните граници на тропическите гори в Югоизточна Азия. Само няколко мили на север джунглата отстъпваше място на предпланинските хълмове, а по-нататък и на самите планини, но тук тя все още беше гъста и непроходима. Малкото китайски патрулни корабчета не си даваха много труд, а и почти нямаха възможност да контролират тия места, които приличаха на контролираните от пирата Джийн Лафит райони от началото на деветнайсети век — една непроходима зелена империя на пирати, гангстери и убийци, които бяха готови да се укрият буквално за броени секунди в устията и притоците на голямата река или да изчезнат в скривалищата си в джунглата, защитени от минирани участъци и клопки. Оттук във всички посоки се разпростираха пипалата на този октопод, наречен нелегална контрабандна търговия, с шлеповете и корабчетата, защищавани от природата и от гангстерите, наричащи себе си Тс’е К’ам Мен Ти, — Пазители на Тайните двери — управлявани от свирепия и безскрупулен Сам-Сам Сам и неговите кръвожадни помощници, Батал — убиецът от САВАК, и Били Дет — ликвидатора на Тонтоните.

С изгрева на слънцето дивите обитатели на тая затънтена тропическа джунгла започнаха да се пробуждат и гъсталаците оживяха с утринните животински звуци. Големите индийски щъркели надаваха крясъци, едри жабоци крякаха и подскачаха от клон на клон в храсталаците, рогочовки се промъкваха през шумака, проправяйки си път със здравите си човки, надпреварвайки се в търсенето на храна с плодоядните прилепи. Високо над всички тях орлите се рееха мудно из кървавочерве ното небе, търсейки с острия си поглед нещо подходящо за закуска.

Към обяд наближиха малките градчета Джиангмен и Шунде. Минаха незабелязани край тях. В късния следобед вече бяха навлезли дълбоко в джунглата.

— Наближаваме прекия ръкав, контролиран от Тс’е К’ам Мен Ти — каза Дафни.

Хатчър взе картата, която Дафни беше скицирала преди тръгване, и започна да я разглежда. На нея беше отбелязан един по-пряк ръкав на реката, отбиващ се на юг от основното й течение. На четири мили нагоре по ръкава имаше един рязък завой на реката — течението правеше завой първо на изток, после рязко извиваше почти на сто и осемдесет градуса на запад, образувайки тесен провлак. Това обръщане посоката на течението подобно на 8-образната извивка на сифон на мивка даваше възможност за пресичане на пътя, в случай че някой решеше да осъществи бързо бягство по вода към главното течение на реката. Заведението „При Джон моряка“ беше от другата страна на провлака.

Хатчър постави пръста си на картата върху точката, с която беше отбелязана кръчмата, и го прекара напряко през тънката основа на ировлака.

— Тук ли се намираме ние? — прошепна той.

— Горе-долу — кимна Дафни.

— Значи ако се запече положението, докато сме около бара, можем да зарежем корабчето и да минем по сушата направо дотук, нали?

Тя кимна.

— Колко е това разстояние?

— Няма и миля — отвърна тя.

— Окей — каза Хатчър с дрезгав глас, — значи тук ще ни е сборният пункт при отстъпление. Ще оставим катера да чака тук и ще заобиколим провлака с корабчето. При опасност се втурваме по сушата като зайци и идваме тук, а корабчето зарязваме там.

— Колко души ще вземем с нас? — запита Коуен.

— Синг ще дойде в бара с нас, ще ни прикрива задниците — каза Хатчър. — И може би още един да стои на корабчето и да си отваря очите на четири да не би Сам-Сам да се появи. Останалите трима остават на катера. Ако се наложи да се спасяваме с бягство към него, те ще прикриват оттеглянето ни. Ако всичко мине гладко, ще ги вземем на връщане.

— Сам-Сам няма да се върне поне до утре — припомни отново Дафни.

— Ъ-хъ. Е, винаги има и непредвидени случаи — каза полугласно Хатчър. — Ще съм спокоен за Сам-Сам едва когато се върнем в Хонконг.

— Много си предпазлив — каза Дафни с усмивка.

— Но пък съм още жив — отвърна Хатчър. — Хайде да се подготвяме и да тръгваме нагоре.

При навлизането им в царството на Тс’е К’ам Мен Ти животинските звуци на джунглата се смесиха с други звуци. Човешки звуци. Когато слънцето започна да се скрива зад клоните на високите дървета, някъде в гъсталака пред тях се разнесе странна монотонна песен.

— Какво е това? — попита Коуен.

Дафни му отговори:

— Жените пеят ханчи, нещо като песнопение, с което се молят за благосклонността на съдбата.

— Досега не бях чувал такова нещо — каза Коуен.

— Това е камбоджански ритуал, струва ми се — поясни Дафни.

— Това да не са Червени кхмери? — попита Хатчър.

Тя вдигна рамене.

— Червени кхмери, независими лаоски партизани, речни пирати. Кой ги знае. Но помни едно, жените са не по-малко жестоки от мъжете, а са по-сприхави.

Реката тук беше широка не повече от хиляда фута.

Щом заобиколиха носа на вдадения в реката провлак, те забелязаха първите признаци от присъствието на Тс’е К’ам Мен Ти. Пред тях от дясната им страна се разкриха три шлепа, вързани в дърветата плътно до самия бряг, издаващи се навътре в тясната рекичка. Наложи се Синг бързо да извърти руля, за да успеят да се промъкнат покрай тях. В задната част на първия шлеп имаше две колиби, допрени една до друга, подобни на караулни помещения при контролен пункт.

Десет-петнайсет жени, всичките голи до кръста, привързали гъстите си черни коси с червени кърпи, пееха, докато чистеха палубата. На единия край на шлепа димеше голям тиган с мазнина, в който една жена нарязваше зеленчуци за приготвянето на вечерята. На другия край на шлепа беше седнал един мъж и ловеше риба.

— Каква мила пасторална сценка — изръмжа Хатчър.

— Направо да се просълзиш — каза Коуен, — почти като пикник на Четвърти юли^[1].

 

В средата на палубата на втория шлеп бяха наредени един върху друг пет-шест големи контейнера с битова електроника, небрежно покрити с брезент. На палубата на прилепения до него трети шлеп имаше само десетпетнайсет сандъка с амуниции. С помощта на бинокъла си Хатчър прочете надписите по тях — 9-милиметрови патрони, патрони 30-и и 38-и калибър, и един сандък 45-и калибър.

— Доста боеприпаси и съвсем малко оръжия — каза Хатчър.

— По всяка вероятност Сам-Сам си е складирал тежката железария някъде по-нагоре по-реката. Едва ли очаква митничари — предположи Коуен.

— Може — съгласи се Хатчър.

След шлеповете, на неколкостотин ярда нагоре по брега на реката, се появи и самата кръчма „При Ледърнек Джон“ — обширна, грозновата четириъгълна постройка със стени от бамбукови рогозки и покрив от гофрирана ламарина. Кръчмата се издаваше навътре в реката, стъпила на колове на речното дъно, и беше оградена от двете страни с импровизиран дървен кей, като пристан на плоскодънна флотилия. Няколко различни корабчета и лодки бяха вързани за кея. Единият от плавателните съдове беше едно раздрънкано допотопно корабче, най-малко двайсетгодишно, с парцаливо германско знаме, окачено на антената на радиостанцията.

— Бялото раздрънкано риболовно корабче е на Холандеца — каза Дафни.

— Добре — прошепна Коуен. — Може да им избягаме и с корабчето, ако се наложи. — Той отправи поглед с бинокъла си нагоре по реката. Един тежко натоварен шлеп, с грижливо покрита с водонепроннцаем брезент стока на палубата, се спускаше по течението покрай единия бряг на около хиляда ярда по-нагоре от бара.

— Господи — прошепна без дъх Коуен.

— Какво има? — попита го Хатчър.

— Погледни оня шлеп нагоре по течението — каза Коуен и Хатчър вдигна натам бинокъла си.

— Рогът на изобилието — каза Коуен. — Това е плуващият магазин.

Докато наблюдаваха, един мъж излезе на носа на шлепа, протегна се, явно след сън, и започна да пикае в реката. Той беше висок, много мършав негър с омазнена коса, сплетена на тънки плитчици, спускащи се от лентата, превързана около челото му. Синята му риза беше разкопчана до кръста, през рамо носеше АК-47, а на колана му беше затъкнат 9-милиметров пистолет „Н&К“. Носеше слънчеви очила „Порше“ с позлатени рамки.

— Ох, това е хаитянинът, оня, дето му викат Били Дет — каза Коуен. — Тоя идиот имал за хоби да реже крака на хора. Погледни по-назад, към кърмата.

Хатчър насочи бинокъла си по-назад и го свали малко, за да вижда отстрани борда на шлепа. Там, закачено с въже, висеше нещо подобно на чифт обувки. Хатчър превъртя винта на бинокъла, нагласявайки разстоянието между лещите така, че да подобри увеличението. Тогава видя провисналата от горната част на една от обувките посивяла разлагаща се кожа. Около нея кръжеше рояк мухи.

— Господи — изпъшка Хатчър.

— Няма проблем — каза Дафни. — Той не те познава. Сигурно няма да ни обърне никакво внимание.

— Да — каза Коуен. — Дошли сме за бизнес, както обикновено.

 

Шлепът на Сам-Сам представляваше доста голям и широк плоскодънен речен съд, отрупан със сандъци с контрабандна стока и боеприпаси. С него на борда бяха дванайсетина от хората му плюс седем жени, някои от тях — наложници, като немалко от тях бяха по-твърди в боя и по-кръвожадни от мъжете. Батал беше с него, но не и Били Дет. Хаитянинът не обичаше да плува по реката.

— Какъв му е проблемът на Били Дет? — попита Сам-Сам.

— Не може да плува — отвърна иранецът.

На Сам-Сам това му се стори смешно.

— Страх го е да се вози на шлепа, защото не може да плува? — попита Сам-Сам, напушен от смях.

Иранецът кимна.

— Дявол да го вземе, че и аз не мога да плувам — викна Сам-Сам, заливайки се от смях, и го тупна по гърба.

— Нито пък аз — каза Батал и също се засмя. Някаква глъчка откъм задната част на шлепа прекъсна веселието им и кормчията дотича при тях.

— Какво става там? — запита го Сам-Сам.

Кормчията посочи с пръст към задната част на шлепа.

— Генераторът изгърмя — запелтечи той.

— Добре де, сменете го. Изхвърлете тоя през борда и закачете нов.

Кормчията поклати глава.

— Нямаме — каза той.

— Нямаме резервен генератор?

Кормчията поклати отново глава. Беше навел поглед надолу към папубата.

— Само един генератор? — избухна Сам-Сам. — Имаме всякакви други шибани боклуци на тая скапана баржа. Имаме телевизори, стереоуредби, имаме тайландска коприна и памучен плат от Индия. Имаме цигари от Америка, Франция, Англия, Турция. Египет. Тогава защо имаме само един генератор? Е? Може ли някой да ми отговори?

Той се разбесня по палубата, риташе всичко, което му попаднеше пред очите, псуваше на поразия, мяташе смразяващи погледи със змийските си очи ту на един, ту на друг от хората си. Изведиъж измъкна пищова си. Мъжете и жените по палубата вкупом се отдръпнаха назад. Сам-Сам закрачи по палубата като бесен.

— Кой ще поеме отговорността? — изкрещя той.

Главорезите му го гледаха изплашено, без никой да смее да проговори.

— Кой иска да получи куршум? — изкрещя той. Гласът му ехтеше към джунглата и ехото го връщаше обратно. — Има ли такъв?

Той изчака още няколко секунди, наслаждавайки се на гледката от изписания по лицата страх. После внезапно се извърна и изпразни оръжието си към гората. Птиците се стреснаха и зацвърчаха изплашено.

Сам-Сам се обърна отново към екипажа си и избухна в смях. Бандитите му си отдъхнаха. Разнесе се вълна от нервен смях.

— Е… тогава се връщаме — сви рамене Сам-Сам. — Голяма работа, накъде ще плуваме.