Уилям Дийл
Тай Хорс (3)

Хатчър

Кристиън Хатчър беше тук от три години, два месеца и двайсет и седем дни, или това правеше точно 1183 дни. Никой в Лос Боксес не знаеше истинското му име, което не беше от рядко срещаните; никой в Лос Боксес не знаеше истинското име на когото и да било от останалите. Да бъдеш осъден и изпратен тук означаваше да бъдеш осъден на забвение.

Не съществуваше никакъв шанс за бягство от Лос Боксес. Затворът се издигаше като привидение сред безкрайните дебри на джунглата, обкръжен от двестакилометрова непроходима, наситена с влажни изпарения джунгла, която като смарагдовозелен покров скриваше под себе си земя, гъмжаща от отровни змии, ягуари и глигани, осеяна с непроходими тресавища, обраснала гъсто от растящи с часове и минути лиани, буйна растителност, която би могла да обгърне и задуши човек, докато спи. Нямаше никакви пътеки там — джунглата ги поглъщаше и заличаваше за броени часове.

Вековни лиани обгръщаха рушащата се цитадела, сякаш за да я предпазят от по-нататъшно разпадане. Вътре в нея имаше 212 килии, иззидани от камъни и кал, всичките еднакви — десет на десет, осем фута високи; всяка се осветяваше от една-единствена крушка с ток от остарял и ненадежден генератор. Преградените с решетки прозорци бяха просто едни процепи. Макар и трудно, човек можеше да се провре през тях. Най-сигурният пазач тук беше природата. Никой не помнеше вече защо е била построена тази крепост, но вече повече от век тя служеше за политически затвор, надживял без брой нестабилни правителства. В Мадранго името й се шепнеше с ужас.

Не се вписваха нито имена, нито дати на пристигане. На всеки нов затворник се определяше по една килия — бокс, чийто номер ставаше негов номер за идентифициране.

Преди три години, два месеца и двайсет и седем дни Хатчър беше станал номер 127.

Вътрешният правилник на Лос Боксес беше прост: вършиш си работата и никакви разговори с другите затворници. Това беше всичко.

Никой не отказваше да работи — това беше единствената възможност да излизаш навън, на чист въздух, и да се движиш. Тия, които някога бяха отказали да работят, макар и не като проява на недоволство или инат, бяха останали заключени в боксовете си и забравени.

Ако някой затворник проговореше на друг, пазачите просто му отрязваха езика.

Тук никой не получаваше възможност да поправи грешката си; основният закон в Лос Боксес беше свирепата целесъобразност.

Самите пазачи — те бяха само шестима — бяха бивши затворници. Когато назначените държавни пазачи напускаха, или полудяваха, или умираха от тения, заменяха ги със затворници. Пазачите затворници не бяха нито по-добри, нито по-лоши от другите. И макар че бяха въоръжени, те използваха оръжието само за самозащита или за да застрелят някой нападащ ги хищник.

Бягство? Да избягаш означаваше да умреш. Никога не преследваха тия, които се опитваха да го направят. Пазачите се подхилваха и чакаха, а когато бегълците осъзнаваха безнадеждността на опита си за бягство и се връщаха, заключваха ги в килиите им, даваха им храна по два пъти на ден и ги забравяха.

 

Отначало го беше налегнало безумно отчаяние. Като поет, останал без хартия, или оратор — без глас, Хатчър не намираше начин да изрази яростта си. Само оня безпощаден, неуморен инквизитор, наречен съзнание, самотно му правеше компания. Неспособен да се въздържи от постоянна преоценка на делата си, неговият гняв се насочи навътре. С течение на времето, на месеците, сливащи се в години, специфичните обстоятелства на неговото арестуване и изпращане в затвора замениха политическата си мотивировка с философски абстракции.

Беше ли предал той вярата си? Беше ли надделял цинизмът над истинските стойности на живота му? Дали не плащаше дан на нетолерантната и арогантна гордост? Това беше един нескончаем кръстосан разпит на самия себе си. Той заспиваше с напиращ на устните въпрос и се събуждаше, без да е намерил отговор; съзнанието му се гърчеше по спиралата на фикциите.

Календарът му се състоеше от резки по измазаните с кал стени, часовникът му беше сянката, безшумно пълзяща по пода. Само блянът за свобода му даваше сили да продължава да живее, но след тези три години той беше избледнял до едва мъждукаща надежда, безсилна дори да породи мисълта за бягство.

Отначало Хатчър обмисляше сериозно идеята за бягство. Той беше преживял пет месеца сред изпаренията в блатата на Лаос и Камбоджа и се беше измъкнал, за да може да разкаже за това, което ставаше там. После дойде катастрофата с пилотирания от него самолет в джунглите, южно от Мадранго. Въпреки че самолетът беше пълен с оръжие, успя да изведе двамата членове на екипажа си, макар че единият от тях умря от ухапване на змия малко преди да се измъкнат от джунглата.

Тия спомени го крепяха, за да не полудее — спомените и лелеяната мечта за бягство. Не трябваше да се прибързва. Той можеше да чака — трябваше да избере подходящия момент. Изучаваше затвора внимателно, докато не успя да състави точен план на местоположението му. Запомняше всяка ниша и пукнатина в стените, изучаваше пътеките в джунглата и съставяше прецизни планове за бягство, които изчертаваше по измазаните с кал стени на килията си, за да може да ги обмисля. Прозорчето на килията не представляваше никакъв проблем. Времето и ерозията бяха изронили стената около пръчките на решетката. Малко работа с железата, които беше успял да вкара тайно в килията си, и те щяха да се разхлабят и да излязат от стената. Беше изучил внимателно фасадата на затвора от външната страна. Сградата беше стара и порутена на много места. Да се изкачи по отвесната стена до върха на сградата, за него нямаше да бъде никак трудно. Сирило беше тоя, който го беше научил на това.

Този ден се беше запечатил неизличимо в съзнанието му, много често си го припомняше и го възстановяваше мислено до най-дребните детайли.

 

Хатчър беше прилепнал към скалата като към магнит. Вятърът издуваше дрехите му и свиреше около кървящите му пръсти. Да би могъл, щеше да изкопае дупка в тази скала и да се вмъкне целият в нея. Беше на седемнайсет години и беше вцепенен от страх.

Това не беше планина — не можеше да се нарече планина. Беше една канара, тясна, издигната канара, висока около хиляда фута, с отвесни страни и плосък връх, сгушена в подножието на Грийн Маунтинс, на три часа път от Бостън. И това, което беше започнало като един топъл, ясен и приятен септемврийски ден, се беше превърнало в нещо ужасно.

Сирило беше на десет фута над него и пъплеше като паяк нагоре но скалата. Сирило нямаше екипировка. Без въже. Без брадвичка. Само една манерка и малка торбичка с растителна смола, вързана отзад на колана му. „Свободно катерене“, така го нарече той, и единственият начин да навлезеш в тая работа, бил да започнеш с него.

Преди да започнат, Сирило застана пред канарата и я поогледа.

— Тая изглежда подходяща — каза той. — Не е прекалено висока като за начинаещ.

— Искаш да кажеш, че имаш предвид аз да се изкача на нея? — каза Хатчър с напираща в гласа му паника.

— Е, трябва да се започне отнякъде.

— Въобще не съм казвал, че искам да започвам каквото и да е.

— Добре де — каза Сирило, — необходимо е само да не те е шубе.

Беше оставил на земята в основата на канарата още една торбичка с растителен клей.

После Сирило заопипва с пръсти отвесната стена, докато не намери в нея малка пукнатина. Потопи пръстите си в торбичката със смолата, издуха това, което беше полепнало в повече, започна да опипва трасето си нагоре и запълзя, поставяйки едната си ръка на мястото на другата, единия крак на мястото на другия. Приличаше на огромен краб, така както пълзеше нагоре но скалата, опиращ се само с пръстите на ръцете и на краката си в пукнатините и в издатините. Хлапето стоеше и гледаше със страхопочитание.

— Май си откачил — каза то.

— А-ха.

— Какво ще стане, ако се изхлузиш от някоя пукнатина?

— Падаш.

— Страхотно, направо страхотно! — каза Хатчър.

Сирило продължаваше да се катери и мускулестите му ръце се издуваха от напрежение, докато проправяше с мъка пътя си към върха на канарата. Хатчър го наблюдаваше и в един момент се почувства объркан. Приближи се плътно до скалата и прокара неуверено ръка по нея, опипвайки издатините, пукнатините и плитките ръбове. Накрая вдигна торбичката със смолата, завърза я за колана си и подражавайки на Сирило, запълзя с мъка нагоре по отвесната стена.

— Не бързай и не гледай надолу — внимателно му обясни Сирило. — Земята отдолу няма да избяга.

Хатчър беше започнал — боляха го пръстите на ръцете, на краката, болеше го стомахът. Час ио-късно вече беше на четирийсет фута височина и се притискаше към канарата както малко дете се притиска към майка си.

Сирило беше в почти безизходно положение — една козирка на самия връх на скалата беше надвиснала над главата му и преграждаше пътя.

— Повече не мога да продължа — извика Хатчър с разтреперан глас. — Не виждам нищо, за което да се захвана.

— От лявата ти страна, момче — извика му Сирило. — Малко по-нататък… няколко инча по-нагоре… точно там.

Хатчър напипа с разкървавените си пръсти една пукнатина в стената, дълбока едва колкото да си пъхне нокътя.

— Не става — изкрещя той, притиснал се към скалата със затворени очи.

— За мен как ставаше — извика му Сирило, — а пръстите ми са двойно по-големи от твоите.

Хатчър заби пръстите си в малката пукнатина, издълба засъхналата пръст от нея, колкото да се придвижи с още шест инча нагоре. Страхът беше сковал гърлото му.

Точно тогава изведнъж започна да се смрачава. Небето над тях посивя от облаци, изви се студен, щипещ вятър, навяващ пръски дъжд.

— Времето се влошава, момче — извика Сирило. — Давай, недей да спираш.

— Не мога…

— Глупости. Я си размърдай задника, че иначе ще станеш вир-вода.

— Майната ти… — беше единственото, което успя да прошепне Хатчър. Пръстите на ръцете му бяха издрани и кървяха, пръстите на краката му го боляха както никога досега. Ръцете му трепереха от свръхусилието. Капки пот пареха в очите му и се стичаха надолу към ъгълчетата на устата му. Хатчър се бореше отчаяно за живота си.

Когато първите капки дъжд зашибаха лицето на Сирило, паниката обхвана и него. Но не трябваше да допусне момчето да разбере това.

Сирило беше достигнал ръба на надвисналата козирка. Протегна се и бавно провря едната си ръка над нея, пресегна се, колкото имаше възможност, и опипа внимателно ръба, докато намери за какво да се захване. Изтръпналите му пръсти напипаха малък улей. Той заби пръсти в него, за да се увери, че ще го издържи, после се оттласна нагоре и навън и увисна само на ръката си, с отделено от скалата тяло. Висеше така на едната си ръка и гледаше надолу към момчето, прилепнало към скалата като туфа мъх.

Сирило си смени ръцете. Увиснал вече на дясната си ръка, той протегна лявата към момчето.

— Хайде, изкачи се още шест фута и аз ще те поема.

Хатчър продължи да пълзи едва-едва нагоре, погледна за момент към Сирило, после затвори очи и заопипва отново скалата над себе си за място, където да се захване. Най-накрая главата му опря в козирката. Вече нямаше накъде да се движи.

— Хвани се за ръката ми, момче — каза Сирило.

Хатчър погледна към него със сковани от ужас очи и впери невиждащ поглед в пръстите на протегнатата към него ръка.

— Не се страхувай, имай ми доверие — каза Сирило.

Момчето не се беше доверявало на никого досега за такова нещо. Отпусна глава и загледа надолу към земята.

— Недей да гледаш надолу — каза Сирило спокойно, но строго, а момчето затвори очи и се прилепи още по-плътно до стената в отчаяние.

— Подай ми ръката си, момче — заповяда му Сирило. Хатчър се протегна съвсем бавно нагоре, пресягайки се към подадената му ръка. Напипа ожулените мазолести пръсти на Сирило, усети как ръката му се плъзга по неговата длан и как силните пръсти обхващат китката му.

— Така — каза Сирило, — сега се пусни!

— Какво!

— Хайде, пусни се! Не мога да вися така до безконечност.

Момчето затвори очи, преглътна и пусна другата си ръка. Увисна свободно във въздуха и се залюля над празното пространство. Сирило изскърца със зъби и бавно започна да повдига момчето нагоре.

— Добре — прошепна Сирило, — сега се хвани за шията ми.

Хатчър се пресегна нагоре и обви ръце около здравата, напрегната шия на Сирило, докато той се набираше нагоре на мускули и опря брада над козирката.

— Господи всемогъщи — прошепна Хатчър, когато Сирило се издигна над ръба на козирката и се претърколи върху нея. Момчето лежеше по корем, с лицето надолу, и пухтеше тежко, като с всяко издишване вдигаше облачета прах от скалата под устата си. Сърцето му биеше до пръсване, зъбите го боляха от напрежение. После изведнъж започна да се смее истерично.

— По дяволите — викаше Хатчър, — ние сме живи! Живи сме, мамка му!

Той се беше срещнал лице в лице със смъртта и я беше надхитрил. Това беше непознато досега и изключително привлекателно преживяване за него.

— Успях! — крещеше момчето към гората и ехото му отвръщаше: — …успях!

— Обаче запомни едно, момче — каза Сирило. — Само не трябва да спираш в тоя живот. Спреш ли — загиваш. Хванеш ли се с една работа, върши я докрай, без да спираш. Никакво отстъпване, само напред. Няма какво да се колебаеш.

Хатчър се обърна към Сирило.

— Хайде да я качим още веднъж — каза той възбудено.

Сирило се беше усмихнал на това.

— Първо трябва да се спуснем надолу но нея — отвърна му той спокойно.

 

„Да, мислеше си Хатчър, тия стари стени са детска играчка за него.“ Истинската трудност беше преодоляването на джунглата.

Тогава започна дъждът. Фасадата на затвора се превърна в хлъзгава кална стена, по която се стичаха пороища. Дъждовните дни се сливаха в дъждовни седмици, прерастваха в месеци неспирен дъжд. С всеки изминал ден изкачването на стената изглеждаше все по-трудно. Хатчър чертаеше груби карти по пода на килията си и се опитваше да възстанови в паметта си посоките и разстоянията от пътуването си по реката, когато го бяха довели тук. И накрая той осъзна истината, че без да има оръжие или поне компас, без карта или без познания за областта, бягството би представлявало самоубийство. С всеки изминал дъждовен ден надеждата ставаше все по-слаба и по-слаба.

Той реши да си наложи дневен режим: гимнастика, за да предпази мускулите си от атрофиране; умствени упражнения, за да не полудее, макар че на това място проявата на здрав разум граничеше с лудостта.

За да се предпази от лудостта, той се отдаваше на спомени за жените, които беше познавал. Понякога имената му убягваха и той ги асоциираше просто със събития от живота си. Опита се да си припомни първия си любовен роман от колежа — как беше нейното име, като че ли Хенли. Спомняше си как я докосна за първи път в тъмнината, на задната седалка в колата на Сирило, как я опипа нежно отдолу и как тя се притисна към ръката му и я премести към гърдите си, тия нежни пъпки, едва започнали да разцъфват. Той беше ужасен, а тя — възбудена и страстна. Но след първия път тяхната страст се превърна в безумство. Правеха го навсякъде — на тъмния балкон в единственото кино в градчето, търкаляха се върху одеяло в раззеленените гори на Масачузетс и дори веднъж, късно един следобед — в женската съблекалня на колежа, след като всички бяха излезли от нея. Спомни си как ламаринената врата на гардеробчето, на което се бяха облегнали, потракваше в ритъма на младежката им страст.

После той отиде да учи в Академията, а тя се влюби лудо в шампиона по бокс на колежа.

Споменът за това, как загуби невинността си, спохождаше често изтерзаното му съзнание, докато мислите му блуждаеха свободно из миналото, връщайки го из улиците на Бостън, където Сирило навремето го беше спипал в крачка. Тогава Хатчър беше закоравял уличен хулиган, останал без родители, а Сирило беше едно упорито ченге, което го пое в ръце и промени живота му завинаги. Именно Сирило го беше накарал почти насила да отиде да учи в колежа, беше го предизвикал не само да се катери но скали, а въобще да покаже най-доброто, на което е способен, и накрая уреди срещата в Анаполис, където го откри Хари Слоун. Слоун! Най-мъчително за Хатчър беше, че той не можеше вече да си представи живота си без тази нежелана от него промяна, че не можеше да си спомни точно момента, когато беше заменил истината с изгодата, беше заменил светлината и красотата със сенките от живота на агента от секретните служби. И в отчаянието си Хатчър, както много други хора, в далече не толкова окаяно положение, напразно мечтаеше този момент да се върне, за да може да промени съдбата си.

Отначало Хатчър изпитваше само злоба. Всяка нощ, легнал в своя бокс, той измисляше всевъзможни видове мъчения, които би искал да приложи на Хари Слоун. Но с времето той започна да гледа на нещата по друг начин, насочваше обвиненията си към други. Обаче в края на краищата се връщаше все към същата мисъл. Слоун го беше предал, беше го измамил и го беше осъдил на жива смърт.

Сирило се беше появил в живота му като негов спасител, Слоун — като негов унищожител.

А с времето тази връзка беше станала толкова здрава, че не можеше да бъде разкъсана. Слоун беше станал много повече от приятел за него: беше станал негов духовен наставник, беше го обучил на уменията във всички възможни области на дейността им, законосъобразни и такива, които бяха абсолютно незаконни — от боравенето с шперца до убийството; беше го научил как да остане жив и в най-тежките условия. По странна ирония на съдбата тъкмо Слоун беше този, който го беше обучил, за да може да оцелее в Лос Боксес.

О, да, какво ли не му беше обещавал Слоун. Меденият му език го омайваше с авантюри и любовни идилии, подправени с думички като „патриот“, „дълг“ и „родина“. Вярно, после имаше достатъчно и от двете. Имаше много приятни преживявания — Токио, Сингапур, Манила.

Хонконг и Банкок.

Винаги си спомняше за тия двата града заедно, спомняше си за Коуин и за уикендите, когото прелиташе от Банкок в Хонконг просто за да избяга поне за малко от ада на битките по реката.

И за специалния апартамент, който беше наел на полуострова в Каулуун, за който знаеше само Дафни.

О, Боже, Дафни. Какъв спомен! Дали е жива? Дали е все така хубава, както преди? Той я наричаше Дафи и това й харесваше.

Там бяха и Сам-Сам Сам и Джоу Хлебарката и Тс’е К’ам Мен Ти, тайната бърлога на китайските речни пирати. Там беше и Толи Фонг, убиецът от триадата, който беше дал кръвна клетва да отмъсти на Хатчър, задето беше убил баща му, чичо му и четирима от най-доверените му гангстери.

Той не можеше никога повече да се върне в Хонконг или в Банкок. Прекалено много сенки беше оставил там. Прекалено много врагове. Прекалено много сметки за уреждане.

Затова Хатчър винаги изпитваше смесени чувства, когато мислеше за Слоун. Връзката между учителя и ученика беше почти толкова дълбока, както между баща и син. В отчайващото положение, в което беше изпаднал, чувствата му към Слоун се люшкаха между двете крайности. Ако единия ден си спомняше за Слоун с дълбока привързаност и любов, на следващия го проклинаше с омраза.

В края на краищата беше установил, че едва ли може да се определи точно моментът, в който ценностите му се бяха променили. Когато срещна Слоун, Хатчър беше млад и твърде чувствителен, лесно беше очарован от обаятелната усмивка на Слоун, съблазнен от нещата, кои го той му обещаваше. Слоун беше страшно добър в това — да те омайва с обещания за мистериозни места и незабравими преживявания. И сега Хатчър трябваше да поеме отговорността за това, което беше вършил, за живота, който сам си беше избрал.

Лос Боксес стана неговото изкупление.

И тогава, една нощ, той чу звук от драскане по стената. Мислеше си, че е хлебарка или плъх, докато не видя една тънка пръчица да се провира между камъните в стената. Поразвъртя се малко и се изтегли обратно.

— Псст!

Хатчър се наведе и долепи ухото си до малката дупчица.

И тогава чу глас, приглушен задгробен глас, дрезгав и неестествен от дългото мълчание:

— Сто двайсет и седми? — каза гласът.