Уилям Дийл
Тай Хорс (29)

ФЛИТКРАФТ

Сержант Флиткрафт седеше и чакаше в приемната на компютърния център в Пентагона, когато сержант Бец пристигна на работа. Бец беше висок мъж с коремче, малко под петдесетте, имаше си добре платена служба и му оставаха по-малко от две години до уволнението и пенсията. Спуканите кръвоносни съдове по носа му го издаваха в пристрастие към уискито, в случая — „Дюърс“. Той и Флиткрафт имаха много общи неща по отношение на служебните си биографии — Форт Браг, Корея, Виетнам. Като го видя, Бец намигна на Флиткрафт. Той беше усмихнат, едър, чернокож сержант, който някак си беше успял да се задържи на служба, макар че накуцваше с единия крак и ходеше с бастун. И Флиткрафт беше близо до пенсия. Бец знаеше, че Флиткрафт не е тук на приятелско посещение.

— Получих тая сутрин няколко поверителни доклада за вас, сержант — Флиткрафт се надигна при влизането на сержанта.

— Добре — отвърна Бец. — Хайде да слезем долу. — Обърна се към секретарката и каза: — Дайте на сержант Флиткрафт пропуск номер три.

Тя бръкна в чекмеджето и извади оттам син поименен пропуск, записа номера му в регистъра и го подаде на Флиткрафт. Тя го познаваше и предполагаше, че е дошъл, за да предаде на Бец обработена информация за главния компютър. Синият пропуск му даваше право на достъп най-много до основните служби — една дълга редица малки стаички без прозорци ио коридора вляво от приемната. Вратата вдясно се отваряше само чрез потвърдено от главния компютър право на достъп и се охраняваше от един морски пехотинец.

Флиткрафт последва Бец до неговия офис, който представляваше нещо като малка кабинка, широка колкото да побере стол и бюро, шкаф за папки, компютърен терминал и още един стол.

— Носите някакви документи за мен, така ли, сержант? — попита Бец, докато отваряше едно от чекмеджетата на бюрото.

Той познаваше добре Флиткрафт, знаеше, че той работи за една от специалните служби, известна само с името „Закрития отдел“ и че е доверено лице там. Флиткрафт нямаше карта за достъп за ниво С-1 и поради това нямаше право на достъп до секретните компютърни файлове. Флиткрафт извади една литрова бутилка „Дюърс Уайт Лейбъл“ от куфарчето си и я пъхна в чекмеджето, което Бец затвори веднага с коляно. Играеха си така на криеница поради обстоятелството, че офисът, както и всички други, беше под постоянно наблюдение от движеща се видеокамера.

— Получихме няколко документа с ниска степен на секретност, които трябва да бъдат вкарани в главния компютър — каза Флиткрафт и побутна по бюрото към Бец купчинка листове с маловажни рапорти. Бец ги огледа, небрежно отгърна най-горния лист и прочете бележката, написана върху хвърчащо листче, пъхната над втория лист: „Файлове за изчезнали, класифицирани като военнопленници.“ Бец погледна към Флиткрафт, сякаш го питаше с очи: „Кой се интересува?“

Флиткрафт присви вежди и сви рамене: „Откъде да знам? Нали ги знаеш какви са шефовете.“ Мълчалива размяна на погледи между двама дългогодишни служители в системата, прослужили тук толкова години, за да им бъде пределно ясно, че по-голямата част от информацията се засекретява единствено за да се ограничи достъпът до нея на средствата за масова информация, достъп, който по принцип им се гарантираше от Закона за правото на информация.

Бец отвори широко една служебна папка върху бюрото си и започна да проверява дълъг списък от кодови номера и имена. Написа няколко от тях върху малко листче хартия и го прикрепи с кламер върху най-горния лист на купчината от донесените документи. После я побутна съвсем близо до Флиткрафт и му остави да огледа написаното, докато попълваше пропуска му. Флиткрафт незабавно запамети списъка от кодове:

52-767-52116

Сайдуиндър

9696

Чери

Монте

Кристо

Зенда

Бец подаде пропуска на Флиткрафт и той го пъхна в куфарчето си.

— Всичко хубаво — каза Флиткрафт. Стиснаха си ръце и той излезе от стаичката.

„Дотук добре“, помисли си Флиткрафт. После отиде направо в мъжката тоалетна на същия етаж, влезе в една кабинка и си записа на листче данните, преди да ги е забравил. После излезе от Пентагона и си повика такси.

Офисът на Закрития отдел се помещаваше в една сграда с частни офиси недалече от Белия дом. За незапознатите със случая това беше просто една малка частна компания, развиваща бизнес в областта на далекосъобщенията. Съвсем ограничен кръг от хора бяха наясно, че тази служба е клон на военното разузнаване.

Вътре в офиса, на чиято врата беше изписано само името „Интерплекс“, имаше цяла редица компютърни терминали и взаимосвързани комуникационни системи, които даваха на тримата облечени в цивилно облекло служители достъп до компютърна и сателитна информация от всички точки на света.

Оперативната работа се извършваше от Флиткрафт, подпомаган от двама сержанти. И тримата по-рано бяха работили за Слоун, и тримата бяха получили в резултат на службата си наранявания, които бяха довели до демобилизирането им. Но полковник Хари Слоун се грижеше за своите хора и те от своя страна му бяха безпределно предани. По-скоро биха се оставили да им отрежат езиците, отколкото да изпуснат дори и дума пред някого за работата, която вършеха.

Флиткрафт си наля чаша кафе и седна пред един от компютрите.

Флиткрафт имаше вече дългогодишен опит със сложната система за кодиране и достъп до главния правителствен компютър и чрез него до специалните секретни файлове. Тя представляваше поредица от числа и имена, които трябваше да бъдат въведени чрез терминала при поискване от компютъра. Системата освен това имаше двойна поредица от кодове, които трябваше да бъдат въведени без изрично поискване. Ако това не станеше, главният компютър веднага активираше детектора за непозволен достъп. Само за броени секунди главният компютър определяше телефонния номер и адреса на искащия достъп компютър и блокираше достъпа до системата.

Това представляваше наистина доста сложна система с двойно засекретено кодиране на достъпа, предназначена да не допусне проникване на външни Лица до файловете с поверителна информация. Освен това всяка отделно класифицирана група файлове имаше своя допълнителна серия кодове, които се променяха всяка седмица и които създаваха допълнително препятствие пред евентуалния информационен пират.

Флиткрафт стартира програмата на модема, чрез която се извършваше обмена на данни с други компютри по телефонната линия. Изписа на монитора обичайната команда за обмен на информация, след което се появи предупреждението от главния компютър за въвеждане на кодов номер за право на достъп. Прегледа списъка, който Бец му беше дал. Номерът за достъп беше 52-767-52116. Незабавно след това се появи и втори въпрос, изискващ въвеждането на кодово име за главните файлове, до които се искаше достъп. Флиткрафт изписа „Сайдуиндър“, кодовото име за достъп до всички файлове с поверителна информация.

Оттук нататък следваше най-трудната част, защото самият компютър не издаваше съобщение за въвеждане на идентификационния код за достъп до конкретните файлове; изискваше се този, който иска да получи достъп, сам да въведе кода, след което се отговаряше на въпроса „Код на конкретния файл“. Без да познава спецификата на системата за блокиране на достъпа, евентуалният информационен пират би въвел направо кода на файла и незабавно би задействал блокировката и детектора за непозволен достъп.

Флиткрафт въведе идентификационния кодов номер, който беше получил от Бец, 9696, а след него и кодовата дума „Чери“, като по такъв начин премина контролата на блокиращата система и детектора. Компютърът повтори въпроса „Код на конкретния файл“. В отговор той въведе кодовата дума „Монте“, след което последва нов въпрос, на който той отговори с „Кристо“.

И ето, вече се намираше в основния файл с информация за военнопленниците от войната. На следващия въпрос той отговори със „Зенда“ и на монитора се появи списъкът с поддиректориите, последван от опцията „Поддиректория или лице“. Изборът на едно от двете му позволяваше да влезе директно във файла с информация за конкретен военнослужещ или да го търси в поддиректория на файлове за военнослужещи, класифицирани заедно по някакъв признак.

Сержантът се усмихна. Сега започваше истинското търсене.

През следващите три часа Флиткрафт въвеждаше в компютъра въпроси и търсеше отговорите, които Слоун в три часа същата нощ му беше поставил за задача да открие. Провери информацията, класифицирана в няколко различни поддиректории — Северен Виетнам, Военонленнически лагери, Временни лагери, Непотвърдени сведения, Доклади за обекти, наблюдавани от самолетни екипажи, Доклади от разпити на бивши военнопленници. Флиткрафт беше експерт в пресяването на неясна и противоречива информация.

Когато свърши с изброените поддиректории, Флиткрафт имаше на разположение цял списък от временни лагери за задържане, като нито един от тях, изглежда, не съвпадаше с описанието, дадено му от Слоун, а освен това получи и имената на четирима бивши военнопленници, свързани по някакъв начин с информацията за тия лагери. На няколко пъти беше пресявал информацията и съкращавал списъка чрез кръстосано засичане на данните.

Но все пак четирима от завърналите се военнопленници бяха дали показания, че са били държани, както изглеждаше, в един и същи лагер по различно време през периода от 1969 до 1972 г. Като комендант на лагера посочваха имената „Тхисунг“, „Тайсунг“ и „Т’сунг“, достатъчно сходни, за да се предположи, че става въпрос за един и същи човек.

Посочените местоположения от четиримата, всяко едно от които Флиткрафт маркира на картата, бяха все в непосредствена близост до границата с Лаос, най-общо — на не повече от петдесет мили едно от друго, макар че точното местоположение едва ли би могло да се установи прецизно. Нито един от четиримата бивши военнопленници не беше пребивавал в лагера за повече от няколко седмици. Имаше също така и един рапорт от екипаж на бомбардировач Б-52 за наблюдаван предполагаем военнопленнически лагер в приблизително същата област. И още един рапорт от специално извършен над същия район разузнавателен полет две седмици по-късно, в който се посочва, че такъв лагер вече не съществува там.

За отбелязване беше освен това, че и четиримата бивши военнопленници твърдяха, че имало шестима пленници, които са били там при пристигането им в лагера и са останали и след като те го напуснали. Единият твърдеше, че „бил чул, че в лагера пазели някакъв високопоставен пленник“, а другият споменаваше за носещия се слух, че поне един от постоянните пленници „сътрудничел на виетнамците“.

Флиткрафт извърши проверка на индивидуалните файлове на четиримата военнопленници. Единият се оказа починал, вторият — в психиатрично заведение, а останалите двама са били демобилизирани. Той прегледа по-новата информация за тях и намери адресите и телефонните им номера.

Поради различни причини получените данни и от четиримата военнопленници не бяха оценени от армейските инстанции като достоверни и съществени. Това беше разбираемо, като се има предвид, че четирите доклада бяха абсолютно изолирани един от друг и неподлежащи на проверка, а освен това се отнасяха за временни лагери. Но локализацията на местонахождението и от четиримата, както и рапортът от екипажа на Б-52, посочваха район в лаоската територия от планинската верига, наречена Chiane Animitiqie, освен това всеки от тях споменаваше град Муанг, намиращ се на шестстотин мили северно от Сайгон.

Флиткрафт прегледа и файла с информация за Мърф Коуди. Според компютъра Коуди беше загинал.

 

Флиткрафт вдигна слушалката още след първото позвъняване.

— Говори Хатчър, № 3146021, трябват ли ви данни и от гласовия анализатор?

— Няма нужда, сър — отговори Флиткрафт.

— Успяхте ли да изровите нещо?

Флиткрафт с нескрита гордост уведоми Хатчър, че според придобитата от него информация лагерът призрак действително е съществувал откъм лаоската страна на Chiane Animitiqie, близо до град Муанг. Трима от разпитаните бивши пленници са пребивавали в него за различни периоди от време между 1971 и 1973 г., като най-дълъг е бил престоят на единия от тях — пет седмици. И тримата посочват името на коменданта или началника на лагера като „Тхисунг“, „Тайсунг“ или „Т’сунг“, и трите имена звучат достатъчно сходно, за да се предположи, че става въпрос за един и същи човек. Посоченото местонахождение също съвпадаше с данните за мобилния лагер от Шварц, който той беше нарекъл Хюи-куй.

Освен това Флиткрафт беше говорил но телефона с бивш военнопленник, пребивавал в лагер в Ханой, който познавал човек, лежал в лагера призрак навремето.

— От разговорите си с него той останал с впечатлението, че имало неколцина затворници, държани там постоянно — обясни Флиткрафт.

— Някъде да се споменава за Коуди? — попита Хатчър.

— Не, сър — отвърна Флиткрафт. — Името му не се появи никъде в материалите, които проучих.

— Споменава ли се някъде в докладите, че в лагера е бил държан високопоставен военен?

— Да, сър. Но единственото конкретно нещо по този въпрос беше информацията, че е имало няколко затворници, които са били държани отделно от другите. Били са постоянно пребиваваща там група.

— Някакво обяснение?

— Единствено един от разпитаните споменава нещо по този въпрос — каза Флиткрафт. — Според него те може би са сътрудничели на виетнамците, но това е само предположение от негова страна. Не знам каква е вероятността да е истина. Това си е било военнопленнически лагер като всеки друг.

Флиткрафт имаше право, макар и вероятността да са сътрудничели не беше за пренебрегване.

— Чудя се защо комисията на Военното разузнаване, провеждала тия разпити, е пренебрегнала тази информация? — изрази недоумението си Хатчър.

— Тази информация я пресях от огромен брой рапорти за проведени разпити — каза Флиткрафт. — Имало е много такива мобилни лагери и почти никаква възможност да се локализира точното им местонахождение. А след войната те просто са изчезнали.

„А може и да не са“, помисли си Хатчър.

— Благодаря — каза той на Флиткрафт. — Ако попаднеш на още нещо интересно, обади се на полковника в Банкок. Аз ще бъда труден за откриване тук в близките няколко дена.

— Да, сър.

— Приятна работа, сержант.

— Благодаря, сър. Успех.

Хатчър затвори телефона. „Не е кой знае какво тая информация“, помисли си той. Но все пак беше достатъчна, за да направи необходимо пътуването нагоре по реката. Възможно беше някой от хората там да е търгувал навремето с Хюи-куй или поне да е чувал нещо за него. А сега поне разполагаше с име… дори три имена.

Разказа на Коуен това, което беше научил.

— Някои от хората нагоре но реката трябва да са търгували с тоя лагер — каза Хатчър, — и аз ще ги открия.

— Добре де, но аз нищо не съм чувал за такъв лагер — каза Коуен.

— За Бога, Чайна, Тс’е К’ам Мен Ти са знаели, че симпатиите ти са били на страната на американците. Те търгуваха с китайците, с Виетконг, с американските войници в Сайгон, с Червените кхмери, но не биха тръгнали да говорят за това на един мей гуок ян.

— Ти си в списъка и на Сам-Сам Сам, Нещо свързано с някаква провалена сделка с оръжие.

Хатчър отпи глътка от питието си и не отговори нищо.

— Е, и на тоя въпрос ли няма да отговориш? — попита Коуен.

— Той търгуваше с Червените кхмери. Трябваше да му провалим специално тая сделка.

— Той се е заклел да ти отреже езика и да си го сготви за обяд.

— Старият Хатчър ще успее да се оправи и в тая ситуация.

— Е, да — каза Чайна, — чуй ме да ти кажа нещо. Когато на стария Хатчър късметът най-после му изневери, ще се усети земетресение сигурно чак в Ню Йорк сити.

— Няма да ми изневери — каза Хатчър. — Повярвай ми.

— Хм — измънка недоволно Коуен. Хатчър отново се впускаше в начинание с големи рискове и опасности и тръгваше отново сам, упорит както винаги. Не се беше променил ни най-малко. Неприятният ход на мислите му беше прекъснат от Синг, който се появи неочаквано на вратата.

— Колата е собственост на фирмата „Комплексни услуги“ в колонията.

Коуен се обърна към Хатчър.

— Тая компания е собственост на Уайт Пам. Ясно ли ти е. Бандата на Фонг е по петите ти.

— Тогава по-добре да изчезвам оттук — каза Хатчър.

— По дяволите — каза Коуен. — Тук си на сигурно място. Фонг няма да посмее да нападне дома ми. — За две-три минути се замисли и после добави: — Ще подсилим охраната и няма да имаме проблеми. Не се безпокой. Извини ме за момент.

Хатчър стана и погледна над перилата на терасата надолу. Земята беше на трийсет фута под тях — стръмен планински склон, покрит с лиани и папрати. Върхът на смокиновото дърво, което растеше на трийсет — четирийсет ярда от основата на терасата, беше десет фута но-ниско от нивото й. Терасата се издигаше върху четири масивни колони. На двата й външни ъгъла бяха монтирани мощни прожектори. Високата стена, ограждаща имението на Коуен, се спускаше надолу по склона и се губеше от поглед на няколкостотин ярда от тях, където я скриваха клоните на високите дървета.

— Тилът ни изглежда подсигурен — прошепна Хатчър. Телефонен звън прекъсна по-нататъшното обсъждане на мерките за сигурност.

Синг вдигна слушалката и се обади. После погледна към тях изненадано.

— Търсят gli Occhi di Sassi — промълви той, поставил ръка върху долната част на слушалката. — Сержант Варни.

Коуен го погледна ядосано.

— Кучият син, какво иска сега? — После погледна към Хатчър. — Ще говориш ли с него?

— Дай да видим какво иска — прошепна Хатчър.

Синг му подаде слушалката.

— Хатчър — представи се той.

— Сержант Варни от полицията на Хонконг — чу се сподавен глас от другата страна на линията. — Помните ли ме, сър?

— Разбира се.

— Добре изработихте моите хора сутринта, доста умело сте се изплъзнали — малко развеселено каза Варни. — Но смятам, че трябва да ви предупредя. Джоу Лънг идва в стаята ви в хотела. Сега е на острова и води няколко човека със себе си.

— Как ме открихте? — попита го Хатчър.

— Просто направих предположение, сър — отговори му Варни. — Реших да проверя дали не сте решили да посетите стария си приятел Тсу Фи. Всъщност искам да ви кажа, че имаме сигурна къща в близост до летището. Бихме искали да ви измъкнем.

— Чудесно — отговори Хатчър.

— Помислихме си, че може би ще предпочетете да избегнете въоръжен конфликт на територията на дома на вашия приятел. Тоя човек, Лънг, не се шегува, мистър Хатчър.

— Не се и съмнявам — отвърна Хатчър. — Какво имате предвид?

— Ще дойдем там най-много до час и ще ви измъкнем. Ще взема с мен и едно подразделение за охрана. Държим Лънг под наблюдение. Надявам се, че всичко ще мине гладко.

— Обадете се, като стигнете пред портата — каза Хатчър и затвори телефона.

— Какво става с човека горе на хълма? — Коуен попита Синг.

— Още е там.

— Дали подозира, че сме го видели?

— Мисля, че не — отвърна Синг.

— С колко човека разполагаш? — понита Хатчър.

— Трима отпред, един отзад и ние тримата — отвърна Коуен.

Ако Варни е наясно с това разположение, ще нападнат отстрани, откъм страната, където сме ние. Лънг и хората му по всяка вероятност ще нахлуят след Варни. Надяват се, че ще успеят да ни изненадат, докато отблъскваме Варни.

Хатчър никога досега не беше виждал Коуен толковаядосан.

— Те няма да посмеят да нападнат тая къща — процеди през зъби Коуен, но тонът му никак не беше убедителен. После добави: — Ако посмеят, ще им почерня живота.