Уилям Дийл
Тай Хорс (26)

ВЪЗМОЖНОСТИТЕ

Вътрешните прищраквания на Хатчър работеха на високи обороти. Слоун щеше да проучи версията на полицията за случилото се с Потър и да намери Уол Пот до пристигането му в Банкок, така че сега нямаше нужда да мисли за това. Ако са изпуснали Уол Пот, Хатчър трябваше да изпробва други възможности. Но те бяха доста рисковани и свързани с много неизвестности. Въпросът, който стоеще пред него, беше: Дали да не зареже тая работа и да се върне в Джорджия? Неочаквано операцията но издирването на Коуди беше получила неприятен обрат, с все повече нарастващи трудности. Първо беше убит човек, а сега се намесваше и Отделът за борба с триадите на хонконгската полиция. „Посещението на вежливост“ от страна на Варни беше запалило още от червените лампички в главата на Хатчър. Това вече не беше обикновена операция за издирване. Ясно беше, че рисковете, които трябваше да поеме, съдържаха смъртоносна опасност за него.

Доверявайки се на разсъдъка си и на логиката, той успя бързо да конкретизира плана си за действие. Ако виетнамският лагер призрак, описан от Шварц, наистина беше съществувал, то имаше хора нагоре по реката, в земята Чин Чин, които щяха да знаят за него. Това означаваше, че той щеше да има нужда от помощта на Коуен. Хатчър реши да се свърже със стария си приятел, след което да изчака да разбере дали Флиткрафт е успял да изрови нещо интересно.

Той се загледа отново към връх Виктория, към дома на Коуен, и се замисли дали годините не бяха променили и него. Дали все още имаше същото влияние и мощ, както навремето, питаше се Хатчър. А какво ли ставаше с Дафни?

Дали все още можеше да има доверие на старите си приятели?

Той набра един номер, който все още помнеше наизуст след толкова години.

В слушалката се чу преправен писклив глас, който отговори на китайски:

— Джо сахи.

— Стиснато копеле — изръмжа Хатчър. — Толкова години минаха, а си все толкова стиснат, та не смееш да се изръсиш за секретарка. И не си мисли, че ще ме преметнеш с тоя фалшив китайски сопран.

Последва дълга пауза, след което слисан от изненада глас попита шепнешком:

— Кристиън?

— А-а. Не си ме забравил!

— Кристиън! — изкрещя Коуен. — Господи, бях чул че си убит.

— Така е, като вярваш на слухове.

— Боже Господи, не мога да повярвам. Тук ли си?

— Отсреща, на старото място.

— Защо говориш шепнешком, в опасност ли си? — попита Коуен с поверителен тон.

— Това е дълга история и… не, не съм в опасност… поне за момента.

— Тогава размърдай си задника и се качвай при мен… още сега! Господи, чакай да кажа на Тайъна. Не мога да повярвам, човече, направо не мога да повярвам! Хатчър се е върнал от оня свят!

Вълнението и радостта на Коуен изглеждаха искрени и Хатчър се почувства облекчен, след като приключи разговора. Дълбоко в себе си той чувстваше, че Коуен все още му беше истински приятел. Но това е Хонконг. Чувството за вярност и приятелството се променяха при всеки повей на вятъра.

 

Джоу Лънг никога не ставаше по-рано от обяд. Нощите си прекарваше в казино „Монитор“ или пък обикаляше заведенията. Ако на рулетката не му потръгнеше, той обикновено завършваше нощта в някой от многобройните публични домове в Макао. Лънг рядко си лягаше преди три-четири часа сутринта и рядко променяше режима си, освен ако не се налагаше да върши някаква работа.

Той живееше в една от новите многоетажни кооперации, които вече започваха да развалят общото впечатление от многовековната традиционна архитектура на Макао — малкия град на подстъпите към огромния Китай.

Лънг се размърда, пресегна ръка и докосна спящата до него жена. Това беше една русокоса красавица, която си беше хванал предната вечер във Файър Дък Клъб. Лънг харесваше жените гуай-ло, а пък тая беше по-страстна и по-дива от всички, които беше имал досега. Тя измърка и в просъница се обърна по гръб, а той се приближи, обърна се на една страна и се притисна към нея, прокарвайки ръката си върху тялото й под копринения чаршаф. Започна да я гали и да я разбужда.

В тоя момент телефонът иззвъня. Той се отдръпна раздразнено от жената и ядосано отговори на позвъняването.

— Хатчър е тук. В „Пининсюла“, стая 512 — каза мъжки глас на китайски.

Лънг подскочи и седна в леглото.

— Да няма някаква грешка? — гласът му звучеше нервно и припряно.

— Няма грешка. Хатчър е.

— Още ли е там?

— Хай, но кой го знае докога ще стои вътре.

— Мем гой — каза Лънг и затвори. Пулсът му се беше ускорил. Много отдавна Лънг се беше простил с надеждата, че ще може да отмъсти на Хатчър за убийството на партньорите му. Самият Толи Фонг се беше заклел да убие Хатчър, а тъй като Фонг беше неговият бос, възможността за лично отмъщение доста беше намаляла. Той легна отново но гръб на леглото и се загледа в тавана, усмихвайки се самодоволно, защото в момента Толи Фонг отсъстваше от града. „Как хубаво се урежда работата, мислеше си Лънг, ще си оправи сметките с тоя гуай-ло, преди Фонг да се е върнал.“ Иначе Толи Фонг щеше да държи да извърши екзекуцията лично.

В тоя момент момичето се разбуди и реши да продължи любовната игра. Тя беше очарована от зеления кинжал, татуиран на ръката му под лакътя, мускулестото му тяло я възбуждаше, а отчаяните му опити да говори английски тя намираше за доста чаровни. Като преживяване това беше нещо ново за нея — да прави любов с мъж, чиято култура й беше съвършено непозната. Отначало тя беше изплашена от грубите му обноски, страхуваше се, че той би могъл да прави секс според някакъв странен ориенталски обичай, което да й причини болка. Но се оказа, че това беше едно от най-приятните сексуални усещания в живота й. Тя се обърна по корем и започна да гали бедрото му от вътрешната сграна.

Той я шляина но дупето и каза на английски:

— Ще правим пак друг път. Сега аз прави бизнес.

След като я изпрати, Лънг си взе леденостуден душ. Избърса се с хавлията, отвори един сандък, поставен в ъгъла на спалнята, и измъкна оттам дълга тясна кама в ножница от телешки бокс. Привърза ножницата за лявата си ръка под лакътя, точно върху татуировката, след което облече традиционото китайско облекло, носено от работниците — черни сатенени панталони и риза с широки ръкави. Огледа се в огледалото, за да оправи външния си вид и в този момент съзря дървения кръг за забиване на стрелички на стената зад себе си Лънг скръсти ръце на гърдите си, после внезапно се обърна, дясната му ръка се плъзна надолу, мигновено измъкна камата и с камшичен удар я запрати към отсрещната стена. Лъскавото острие проблясна под лъчите на утринното слънце и в следващия миг се заби точно в средата на дървения кръг. Остана да стърчи там с вибрираща от удара дръжка.

Лънг се ухили самодоволно и изсумтя. Как го казваше тоя гуай-ло? Чрез тренировки към съвършенство, а?

 

Хатчър беше изпратил основния си багаж направо за Банкок, така че при себе си имаше само една пътна чанта с тоалетни принадлежности, една риза и бельо за подмяна, и куфарчето с фотографските принадлежности. Взе ги и двете на излизане от стаята. Първо мина през специализираното магазинче за алкохолни напитки на партерния етаж на хотела и купи бутилка вино „Лафит Ротшилд“, реколта 1972 г., която изглеждаше подходяща за случая. След като излезе от хотела, той зави покрай него и тръгна но Натан стрийт, като зяпаше непрекъснато по витрините на магазините, оглеждайки в тях улицата зад себе си. Тъкмо когато стигна Каулуун Парк, на триста-четиристотин метра от хотела, той съзря колата.

Двама човека. Единият в колата, другият на страничната й стъпенка. Единият азиатец, другият бял. В продължение на неколкостотин метра спираха два пъти. Много добре.

Хатчър беше сигурен, че това са хора на Варни и подозренията му към хонконгското ченге се засилиха още повече. Възможно беше наистина компютърът да им беше изкарал името на Хатчър. Но след толкова години оттогава, просто не виждаше причина те да проявяват толкова голям интерес към него. Ченгетата по цял свят бяха претрупани с работа. Това предложение „да му осигурят защита“, без той да е търсил съдействие от тях, му изглеждаше доста подозрително.

Той мина през парка, зави по Каулуун Драйв към пристана на Стар Фери, качи се на ферибота и застана на кърмата му, оглеждайки брега на залива, откъдето беше тръгнал. За негова изненада двамата мъже не го бяха последвали. Мъжът на стъпенката се беше прибрал в колата и те изчезнаха нагоре по Селисбъри Роуд, след като фериботът потегли.

Тия двамата си ги бива, помисли си Хатчър. Вече са дигнали по тревога техните хора на острова. Нов екип от преследвачи щеше да чака Хатчър, когато пристигнеше там. Трябваше отново да разиграва същата игра като пристигне на острова. Не искаше Варни и Отделът за борба с триадите да разберат, че отива на среща с Тсу Фи.

 

Джоу Лънг влезе в хотела през служебния вход. С това облекло не можеха да го различат от работниците по поддръжката на хотела. Лънг се качи направо на петия етаж и бързо, безшумно отключи вратата на стаята на Хатчър. Застанал нащрек, той отвори вратата, шмугна се вътре и я затвори пак така безшумно. Влезе предпазливо и огледа основно навсякъде. Хатчър не беше там, нямаше го и багажа му.

Лънг застана в средата на стаята и се замисли. Дали Хатчър беше напуснал града? Възможно беше в тоя момент да пътува към летището.

Лънг слезе на партера и се обади на рецепцията по вътрешния телефон. Дали мистър Хатчър от 512 е напуснал? Не, отговориха му от рецепцията.

Моментният неуспех не даде видимо отражение в поведението на Лънг. Той беше търпелив и беше свикнал да преодолява такива неуспехи. Но явно трябваше да промени плана си. Очевидно тая работа щеше да изисква по-различна тактика.

 

Когато фериботът пристигна, Хатчър веднага слезе, сви надясно и тръгна на запад по Коноут стрийт към централната част на острова. Подухваше хладен ветрец и той изведнъж се озова в шумната атмосфера на Хонконг — музика и автомобилни клаксони, смях и корабни камбанки, шумоленето на листата на смокиновите дървета и постоянния звуков фон от човешки говор.

Държеше се като турист — тръгна да се разхожда покрай нощните заведения на Уончай, където Сузи Уонг се беше отдала на любовта си към един американски войник и умря, изкупвайки греха си. От извадените пред вратите на заведенията високоговорители гърмеше американска музика, момичетата бяха обути в джинси и с грима бяха придали европейска форма на дръпнатите си очи.

Колкото повече приближаваше към търговската част на града, тълпата по улиците ставаше все по-многолюдна и вече му се налагаше да се провира през навалицата, спирайки от време на време да се огледа назад. Зад него отново се бяха закачили двама мъже. Когато достигна запуснатата арка, маркираща началото на прословутата Кет стрийт, той се озова притиснат в навалицата от нотни туристи, насочили се нагоре по стръмната, криволичеща улица, от двете страни на която бяха наредени магазини, очакващи клиентите си.

Хатчър тръгна по многолюдната търговска артерия, движейки се с наложеното от заобикалящата го тълпа темпо. Наближи салона за акупунктура, където за първи път се беше срещнал с Коуен, спомни си за прашния офис с неудобните столове в него и се замисли дали да не мине през него и да излезе от задния вход, за да се откъсне от опашката. „Не, реши той, прекалено очевидно беше.“

Вместо това Хатчър присви колене и се приведе леко надолу, така че главата му слезе под равнището на главите на хората от заобикалящата го тълпа. Продължи да се движи така около стотина метра, докато стигна до едно малко дюкянче за облекла, сгушено между другите големи магазини. Витрината му беше така отрупана със стоки, че през нея не се виждаше нищо. Хатчър бързо се шмугна в него.

Двамата му преследвачи го изгубиха от погледа. Тогава им се стори, че го забелязват да влиза в някакво магазинче. Те се втурнаха забързано напред като разблъскваха хората с рамене и лакти.

И четирите стени на малкото магазинче бяха опасани с рафтове, които бяха отрупани с джинси и спортни облекла. Ризи и блузки бяха натрупани на купчини от пода до тавана, а продавачите стояха наредени един до друг, очаквайки посетителите да купят нещо. Хатчър прекоси магазинчето и излезе направо през задната врата. Там той сви по една тясна пресечка към Коноут стрийт и скочи в първата попаднала му пред очите рикша. Излегна се на седалката така, че да не се вижда отстрани.

— Карай към трамвая, по-бързо — каза той на китайски на момчето, което караше рикшата. Въобще не обърна поглед назад.

Зад него, на Кет стрийт, единият от преследвачите му се показа през задната врата на магазинчето за облекла и огледа улицата в двете посоки. От Хатчър нямаше и следа. Той извади едно уоки-токи от вътрешния си джоб и натисна бутона за връзка.

— Изработи ни — каза той ядосано.

Момчето на рикшата въртеше ритмично педалите по Коноут стрийт, после сви към началната спирка на трамваите за към Виктория Пийк и като стигна до нея, спря. Хатчър му плати, слезе и огледа зад себе си — само нормалният трафик на колите.

„Дотук добре“, рече си той и се качи на трамвая.