Уилям Дийл
Тай Хорс (24)

УСЛОЖНЕНИЯТА

Събуди се пет минути преди единайсет и остана така, легнал на пода, загледан в пробягващите по тавана сенки от перките на вентилатора и с напрегнат слух. Като наследство от Лос Боксес Хатчър беше придобил изключително изострен слух: можеше да чуе дори пълзяща по пода хлебарка. Сега чу как отвън, в дъното на коридора, вратата на асансьора се отваря и затваря; чу шума от стъпките на двама души, минаващи но застлания с килим коридор, чу как вратата на съседната стая, с неговата, се отваря, суетня около гардероба, приглушените гласове при разговора с пиколото, затварянето на вратата.

Познаваше Слоун много добре. Той щеше да си поръча обяд — питие с лед от румсървиса, после щеше да вземе душ и едва тогава щеше да обяви пристигането си. Слоун много държеше на навиците си, особено на питието и душа.

Хатчър изчака, докато сервитьорът от румсървиса донесе поръчката, след това още малко, докато чуе шума от пуснатия душ, после стана, облече се, извади една връзка със специално изработени шнерцове и отключи вратата между двете стаи. Когато влезе, Слоун се намираше под душа в банята и си тананикаше.

Хатчър отиде до другия край на стаята и бръкна под възглавницата, извади оттам пистолета на Слоун, измъкна пълнителя и изкара патрона от цевта. Постави пистолета, 45 калибър, обратно на мястото му, прекоси отново стаята и застана пред вратата на банята. Изчака, докато Слоун свърши с душа си. Не след дълго набитият, широкоплещест мъж излезе оттам гол, бършейки усърдно косата си с хавлия. Запъти се бавно към леглото, продължавайки да си тананика някаква фалшива мелодия.

Хатчър побутна леко вратата на банята така, че тя издаде скърцащ звук.

Слоун реагира мигновено: направи крачка вдясно, след това в противоположната посока и накрая се хвърли на леглото към възглавницата.

— Късно, вече си мъртъв — прошепна прегракнало Хатчър.

Слоун изпъхтя с облекчение и се смъкна на пода. Обърна поглед към Хатчър. Широката усмивка, която си беше негова запазена марка, разтегна широко устните му. Това изпълнение беше както навремето — старият познат гамбит, играта, която бяха играли години наред. Но и Слоун явно не беше загубил рефлекса към нея. Хатчър отдавна беше усвоил правилата на играта — никога да не оставя личните чувства да влияят на работата. Това притъпяваше способността за трезва преценка. В случая Хатчър искаше да му покаже, че ангажиментът към работата е над всичко, независимо от неговото отношение към Слоун. Това не означаваше, че Хатчър беше простил на Слоун, нито че си беше възвърнал доверието към него. Просто предателството беше на едно от първите места в списъка от непростими грехове в представите на Хатчър.

 

Хатчър се измъкна от сянката зад вратата, приближи се до Слоун и хвърли пълнителя и патрона на леглото.

— Не си така бърз, както навремето. Освен това колко пъти съм ти казвал да спреш да си пъхаш ютията под възглавницата. Все едно да криеш диамантена огърлица под дюшека. Всеки ще провери най-напред там.

Слоун зареди отново пистолета си и го пъхна обратно под възглавницата.

— Е, да де. Ама може заради тая логика точно там да не го търсят — каза той.

Слоун приключи с подсушаването на косата и уви хавлията около кръста си. После отиде до банята, върна се и застана на прага, разресвайки бавно късо подстриганата си коса.

— Имаме проблем, моето момче — каза той уж между другото, без да сваля усмивката от лицето си.

— Какъв проблем?

— Някой е наръгал с нож Уинди Портър по-предната нощ — обясни му делово Слоун. — Мъртъв е.

— Какво!

Слоун тръгна към масичката на румсървиса и продължи да говори. Стаята му беше обширна, с голямо легло, мебелировка от ратанова палма и тапети на цветя в пастелни тонове. Вазата с орхидеи на тоалетната масичка придаваше повече колоритност на обстановката. Терасата, обзаведена с фотьойли и масичка от бял камъшит, имаше изглед към реката. Вентилаторът на тавана раздвижваше въздуха, който по това време на деня вече ставаше влажен и горещ.

— Според информацията от полицията той се бил опитал да разтърве някакви, които се биели, ако въобще може да се вярва на полицията в Банкок.

— А какво всъщност се е случило — попита Хатчър с дрезгав глас.

— Не знам. Може и да е станало така, както те го обясняват. Надявам се, че ще науча всичко като отида там.

Слоун наля кафе в една чашка и напълни половин водна чаша с уиски. Пусна една бучка лед в уискито и подаде кафето на Хатчър.

— Къде са го намушкали? — понита Хатчър.

Слоун се замисли за момент и, без да изпуска усмивката от лицето си, каза:

— В гърлото. В основата на черепа.

— Чудесно — изръмжа Хатчър. — Класическо изпълнение от репертоара на триадите. Разтървавал някакъв бой, топки.

— Не ми се вярва Уайт Пам да имат нещо общо с това. Какъв интерес могат да имат? — попита Слоун, отпивайки от питието си.

— Откъде да знам? — отговори му Хатчър. — Идвам тук, за да търся Коуди, а ето че единственият човек, който държи следата, е мъртъв, и по всичко личи, че триадите са замесени в тая работа. Слушай, Хари, най-добре не си играй игрички с мен, предупредих те още на острова…

Усмивката на Слоун ое разтегна още повече.

— Ей, недей да развиваш чак такава параноя. Въобще нямаме основание да сме сигурни, че това е изпълнение на триадите… може да е само едно случайно съвпадение.

— В тоя бизнес няма случайни съвпадения.

— Добре де, но винаги има и изключения… — каза Слоун с пренебрежителен жест. — Единственото, в което съм сигурен, е, че само Портър е бил наясно каква е работата.

— Заловили ли са убиеца?

— Убийците — коригира го Слоун и поклати отрицателно глава.

— Има ли основания да се предполага, че Портър е проследявал Уол Пот, когато се е случило това? — попита Хатчър.

— Кой знае — каза Слоун и сви рамене. — Може да е изпуснал Уол Пот. Може Уол Пот да му е скроил тоя номер. Може пък Потър да е смятал тая нощ да се разтовари. — Слоун го погледна ухилен. — Така, както ми обясниха, бил е наръган, като се е опитвал да разтърве двама нехранимайковци и някаква проститутка, които се биели на един от каналите. Но доколкото мога да правя предположения, бих казал, да — сигурно е следял онова копеле, когато е станало това.

— А Уол Пот е бил забъркан в истории с триадата Уайт Пам.

— Така мислят и в имиграционната служба.

— Значи основният въпрос сега е дали тайландецът е все още жив? И дали е още на наша страна? — каза Хатчър. — А и дали въобще е бил на наша страна от самото начало? — Той се загледа навън, към пристанището. — И ти наричаш всичко това „проста работа“, а?

— Хайде, Хатчър, недей да правиш прибързани изводи. Просто имаме малка засечка в програмата.

— Имаме убит човек, това имаме, и освен него нямаме нищо друго. На мен ми се струва, че това е нещо повече от малка засечка.

— Глупости — каза Слоун, — толкова пъти сме изпадали в затруднено положение. Няма сега да зарежем работата заради смъртта на Потър, я?

— В затруднено положение си бил ти — каза Хатчър. — Аз бях в Лос Боксес.

Слоун въздъхна.

— Дай да запазим добрия тон — каза той все още усмихнат, все още с благодушната си физиономия — заради старото приятелство.

— Тоя номер със „старото приятелство“ вече се изтърка.

— Просто си вършех работата.

— Вършиш това, което ти кажат ония невестулки от подземието на Белия дом.

Слоун се наведе съвсем близо до лицето на Хатчър, шавайки с пръсти като фокусник, преди да изпълни номера си, със застинала, сякаш присадена с пластична операция усмивка на лицето.

— Това е моята работа — каза той мазно, но категорично.

Въпреки че усмивката не изчезна от лицето му и гласът му си остана спокоен, Слоун внезапно се почувства обезпокоен. През всичките години, когато бяха работили заедно, за него не беше необходимо да обяснява каквото и да било на Хатчър; той просто разясняваше задачата в общи щрихи и Хатчър инстинктивно схващаше програмата. Означаваше ли това сега, че Хатчър отхвърля изцяло начина на действие на тяхната служба? На Слоун това не му се беше случвало. Той предполагаше, че единствения проблем с Хатчър е чувството му, че е бил предаден.

Слоун, все още с усмивка на лицето, присви очи и каза спокойно:

— Ти да не ми пробутваш някаква идеология, а, момче? Направо си загубен, ако вземеш да се косиш за щяло и нещяло. Мислех те за по-твърд.

— Навремето наистина по-малко се тормозех над проблема за това, какви неща ми набиваш в главата. Освен това времената бяха по-други, тогава беше войната във…

Слоун отметна глава назад и се разсмя гръмогласно.

— Господи Боже мой, ами че то винаги има война някъде. Искаш война? Ами дявол да го вземе, имаме си Ливан, Израел, Иран, Никарагуа, Афганистан. Имаме си цял универсален магазин, натъпкан с войни, само си избери коя искаш.

Той си наля в чашата от силния скоч и пусна вътре една бучка лед.

— По дяволите, вършим това, което трябва да вършим, Хач. Всеки Божи ден имаме възможност да избираме между двете неща — да го свършим, или да не го вършим. Ако не си наясно с възможностите, ако не си направил избора си, тогава направи го най-сетне. Нямаш време във всеки момент да разсъждаваш — това е най-лесният начин да те убият. Имаш на разположение само инстинктите и рефлексите си. Ако ти не го направиш, те ще го направят. Някога да съм ти казвал нещо по-различно? Ти самият някога съмнявал ли си се в това?

— Цялата ми шибана кариера е под съмнение — каза Хатчър. — Не мога дори да обясня на хората какво съм вършил във Виетнам.

Слоун се захили и го запита:

— А, това ли било, искал си да издадеш мемоари за войната, а?

— Проблемът е в това, че шестнайсет-седемнайсет го дини от живота ми са отидоха нахалост, все едно никога не ги е имало.

— Ти си си наумил, че аз съм те предал и това замъглява способността ти за преценка — каза меко Слоун.

В тона му се появиха нотки на съчувствие. Слоун беше програмиран за всякакви случаи. Натискаш едно копче — получаваш съчувствие. Натискаш друго — представя ти се пиеса на тема патриотичен ентусиазъм. Натискаш трето — започваш да слушаш галещи ухото медени слова. Хатчър си спомни първата им среща в салона за специални гости на „Оксидентал Рестърънт“ във Вашингтон, където Слоун, както винаги самоуверен и с бащински тон, му изложи своето житейско и професионално кредо, описвайки „Шедоу бригейд“^[1] като „златен шанс, възможност да служиш на Родината си, да направиш за нея нещо, от което тя има нужда, място, където имаш свобода на мислене и на действие, която не ти се предоставя в другите секретни служби“. Ни най-малък намек тогава, че „тая секретна служба“ не прави никакви официални отчети за дейността си, че е основана тайно и дори официално не съществува. Хатчър, зелен хлапак току-що излязъл от Академията, чертаещ розови планове за бъдещето си, беше замаян, поразен и зашеметен от тия бляскави перспективи. Прие всичко на доверие, без да задава каквито и да било въироси. Обядът в оня ресторант промени завинаги живота на Хатчър.

— Това беше нещо повече от предателство. Хари. Ти беше мой наставник в живота, дявол да го вземе. Ти нагласи цялата работа. Ти беше направил сценария за оная операция, а аз чаках с ококорени очи помощ от теб. — Хатчър спря да говори за момент и си наля чаша кафе. — През всичките тия години в Лос Боксес мислех единствено за това, как ме захвърли на кучетата заради някакъв непрокоисаник от Държавния департамент. Аз не карах просто служба. Аз ти вярвах изцяло, Хари, а ти ме хвърли за храна на чакалите. И сега продължаваш да действаш така.

— Още малко и от устата ти ще запърхат ангелчета — изхили се Слоун и поклати глава. — Добре де, ти как предлагаш да действаме? Да дадем на съд речните пирати, че са снабдявали нашите момчета в Сайгон с наркотици, а? Да оставим нашите предатели да танцуват върху гробовете ни? Да се помирим с триадите? Абсолютни глупости. Чуй ме да ти кажа само едно нещо, моето момче. Усвоихме всичките тия трикове от мръсните войни. И това ще правим отсега нататък — мръсни войни. Е, не можеш да спечелиш една мръсна война по правилата за бой на маркиз Куинсбъри^[2], нали? Риташ задници и удряш под кръста, нали?

— Както действат ония в Бразилия и Аржентина, а?

Слоун въздъхна.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Хач? Опитваш се да съвместиш войната и морала. А те са абсолютно несъвместими. Ако армията беше водила войната във Виетнам по начина, по който ние я водихме, нямаше да ни изритат задниците оттам и на теб ти е ясно това. Ние се научихме как да се бием с враговете си от самите тях. Войникът няма нужда от униформа или от медали — единственото, от което има нужда, е волята за победа. Повтарям ти го отново: ако ти не го направиш, ще го направят на теб. Това е основното правило, според Хари Слоун, и благодарение на него съм се опазил жив толкова време, а и ти също. Просто прекалено много мислиш, Хач. Колко пъти съм ти казвал, че тоя, дето прекалено много разсъждава, умира.

— Хари, ти си нагледен пример, че има хора, които говорят по-бързо, отколкото мислят.

— Добре бе, приятел, ама когато ти заклещят задника натясно, по-добре първо да действаш, а после да мислиш, иначе с тебе е свършено.

Но явно беше, че Хатчъровата преоценка на бригадата и нейните действия доста е обезпокоила Слоун, защото той отново се върна към темата.

— Просто действаш по задачата и това е всичко — каза Слоун и сви рамене. — Защо е необходимо да агонизираш с безкрайни размисли. Не е необходимо ти да правиш моралния избор, той вече е направен от други вместо теб.

— Може пък точно в това да е проблемът. Може би пък аз трябва да реша. Може би аз съм този, който трябва да тегли чертата за равносметка.

— Ха! — каза възбудено Слоун. — На кого ги говориш тия, на стария Хари. Май ми пробутваш някакви идеологии, а? И то преди обяда! Само едно нещо ще ти кажа — ние никога не сме извършили нещо, което не е било правилно. Ако искаш да търсиш кусури на методите на действие, на процедурите, на каквото си щеш, това си е твой проблем. Само недей да ми скапваш хубавата сутрин с шибани идеологии, недей да ми вдигаш лозунги и плакати. Моята идеология е действителността, а действителността е една — ние срещу тях. Ти и аз, ние никога не губим, приятел, тая дума я няма в нашия речник.

— Ти правиш моралния избор, ами това правя и аз. Времената се менят…

— Именно! Именно! — прекъсна го Слоун. В очите му пробляснаха искри и ентусиазмът отново го облада.

— Времената, нашето време. Нямаш възможност за морален избор при воденето на война, Хач, имаш възможност само да победиш или да загубиш. Бог и Родина! Всичко останало са празни приказки.

— Но ние си имаме наши закони, Хари.

— Да, добре.

— Все пак тук не става въпрос за Бог и Родина, както ти ми теоретизираш. Става въпрос за теб и мен. Гледай да не ти се случи още веднъж да ми забиваш нож в гърба. Само ако се опиташ, ще…

— Знам! — Слоун се наведе съвсем близо до лицето му, усмивката му се разтегли още повече, в сивите му очи още проблясваха искрици. — Ще ме пратиш за храна на рибите.

Нямаше никакъв смисъл да продължават да говорят на тая тема. Хатчър разбираше, че само си хаби думите на вятъра. Слоун беше човек, който не можеш нито да засегнеш, нито да обидиш, човек убеден, че това, което върши, е правилно, необходимо и оправдано от морална гледна точка.

— Забрави тоя разговор — каза спокойно Хатчър. — Все пак не съм дошъл тук да ти правя услуга на теб. Дошъл съм да намеря Коуди.

Слоун кимна и усмивката му придоби кисел оттенък.

— Добре де, по тоя въпрос сме се изяснили. Какво успя да разбереш досега? — попита го той. — Добре поразигра моите момчета.

Още преди Хатчър да успее да отговори, телефонът иззвъня. Слоун извърна поглед към него.

— Какво ли има пък сега? — каза той. Прекоси стаята, вдигна слушалката и заговори с гръб към Хатчър. Косата му беше още мокра от душа и по гърба му проблясваха неизсъхнали капчици вода. Телефонът беше включен в малък, преносим скремблър^[3], на който светеше червена лампичка, сигнализираща, че е включен.

— Слоун — каза той любезно. 812424. Казвай момче. Казвай… Окей, чисто е, скремблърът е включен, какво има? Какво? Какво! Господи, кога? Господи, Сниърс, че нали имаше десетина човека охрана!… Знам какво съм казал… Не, не прави това. Предполагам, че вестниците ще разтръбят… Разбирам. Ъ-хъ… ъ-хъ… Не, придържай се към официалната версия. Подайте случая на, ФБР, те да се занимават с него… Не, не ЦРУ, дръж ги настрана от това… Чакай малко, чакай да помисля…

Той се обърна към Хатчър, извъртя очи и поклати отчаяно глава. Лицето му беше почервеняло, макар че запазваше контрол над гласа си.

— Никакви снимки на Козомил — каза той в слушалката. — Не го изваждайте още на показ. Пусни на вестникарите версията, че той се укрива някъде извън Америка… ъ-ъ… да речем на Хаваите… Не, на Биг Айлънд, Хаваите са твърде малки, да… Точно така, нека да се поразтичат нататък седмица-две да го търсят… Чудесно. Благодаря ти, Спиърс. Ако временно се покрия някъде, свържи се с Флиткрафт, той може да ме открие по всяко време. — Слоун бавно затвори телефона.

— Ето, синко, вече имам нов проблем. Много важен, от най-важните. Искаш ли да ти кажа водещото заглавие на първа страница в утрешния „Ню Йорк Таймс“? „Железният човек от Мадранго, генерал Кампон, убит в дискотека в Атланта.“

Хатчър отвори уста от учудване. Именно по времето на самия преврат, с който Кампон дойде на власт в Мадранго, Слоун успя да намери възможност да измъкне Хатчър от Лос Боксес. После, шест месеца по-късно, комунистическите партизани си бяха възвърнали столицата. Години наред режимите там се редуваха. Слоун описа накратко пред Хатчър как е бил извършен атентата над сваления централноамерикански диктатор.

— Моите хора твърдят, че убиецът се е бил маскирал като щъркел.

— Щъркел! — удивено повтори Хатчър.

— Били са на костюмиран бал. Пострадали са още трима човека от присъстващите там. Някакво момиче е убито, а приятелят й и един от сервитьорите са в болница в тежко състояние.

— Твой екип ли го е охранявал?

— Ъ-хъ, плюс четирима от неговите хора.

— Кой е бил началник на охраняващия екип? — попита Хатчър скептично.

Слоун се поколеба за момент, после отговори:

— Спиърс и Хедрич.

— Спиърс и Хедрич!

Хатчър замълча за момент и си помисли: „Какъв дявол търси там Джоу Спиърс като телохранител на Хектор Кампон?“ Той си спомняше Спиърс като запален почитател на сърфа от Калифорния, с плътен слънчев тен и с празна глава.

— Спиърс, Господи Боже мой!

— Това беше наш ангажимент — лична охрана на обекта.

— Как, по дяволите, си се забъркал в това?

— Защото Кампон беше много неудобен, за да се занимават официалните секретни служби с него. Данъкоплатците щяха да нададат вой до небесата. Та затова аз се захванах с тая работа.

— Ами Спиърс? Че на него всичкото му сиво вещество се е изпарило още преди двайсет години, докато се е препичал по плажовете на Санта Моника.

— Така е. Е, той и Хедрич отсега нататък ще охраняват чувалите с пощенски пратки в Томахоук, Уискънсин — до края на живота си.

— Ако им събереш мозъците на тия двамата, може да скалъпиш нещо като малоумник.

— Виж какво — каза Слоун и лицето му започна да почервенява. — Първо на първо, аз я наследих от други тая операция с тоя свален президент и две малки армии, киснещи около границата на Мадранго, очакващи заповед за навлизане в страната, за да изгонят комунистите оттам. Той имаше нужда от оръжия, амуниции, самолети, военни съветници — липсваше му абсолютно всичко освен мерак. Та взе та се домъкна във Вашингтон да търси помощ и нашият президент разплака целия Хълм^[4] с настойчивите си молби за отпускане на помощи. Натискаше ги за помощ от петдесет милиона долара за Кампон, а аз трябваше да се грижа за тоя копелдак, докато се уреди работата. Три седмици във Форт Лодърдеил, две седмици в Сейнт Луис, месец и половина в Чикаго, две седмици на една плуваща къща на петдесет мили от Атланта. И изведнъж с него е свършено и ние си навличаме страшни неприятности.

— А защо Спиърс и Хедрич?

Слоун разтвори балконската врата на просторната, слънчева стая, оставяйки се на полъха на лекия ветрец да го доизсуши. Отпи от питието си и погледна към Хатчър.

— Бях изпратил там шестима човека, моето момче. Тоя Кампон да не е някой малолетен хлапак. Измъкна се от страната си с пет-шест милиона, вложени в швейцарски банки. Абсолютен скандалджия и бонвиван с морални задръжки като на улична котка. Постоянно насаждаше на пачи яйца екипите за охрана, които му пращах. Единствените, за които не се беше разчуло, че са негова охрана, останаха Спиърс и Хедрич. Но пък — и той вдигна пръста си пред Хатчър — това, изглежда, му беше едно от най-сериозните достойнства. Той беше генерал Мачо Ман^[5] и неговите хора направо го боготворяха, бяха го превърнали в идол. А ние имаме нужда да си върнем Мадранго под наше влияние, той е ключът за всичко, което вършим в Централна Америка.

— И как стана така, че го изпусна?

— Ами него просто не го свърташе на едно място. Обичаше си нощния живот, мадамите. — Слоун присви рамене. — Това го довърши.

— Е, и какъв е тогава планът Бейкър? — неочаквано го попита Хатчър.

Слоун изгледа Хатчър подозрително.

— Кой ти каза, че имам план Бейкър?

— Ти винаги имаш план Бейкър, Хари. Още първият урок, който ми предаде, беше: „Гледай още в началото да определиш къде е резервният изход.“ А Мадранго е любимото ти дете още от самото начало.

Слоун въздъхна.

— Резервният изход е генерал Козомил. Не е така колоритен и популярен като Кампон, нито пък толкова млад, но е верен на каузата. Като офицер е добър тактик. Това, което трябва да направим, е да изградим ореол на мъченик около Кампон, за да убедим неговите хора да възприемат Козомил като водач в борбата за тяхната кауза. Засега още го държим на сянка. Ферис и Джойнър оглавяват групата по операцията за лансирането му, а те са най-добрите, с които разполагам.

Той отпи още една глътка от питието си и изтри устни с опакото на пръстите си.

— Сега във Вашингтон ли се връщаш?

Слоун поклати отрицателно глава.

— Там държа засега нещата под контрол. Ще изчакам в Държавння департамент да свършат своята работа. Моята работа е да опазя Козомил жив, докато се върне в Мадранго.

— Е — каза Хатчър, — всяко нещастие си има и своята добра страна. Сега Конгресът сигурно ще им отпусне помощите, от които имат нужда.

Слоун закрачи напред-назад из стаята. После спря и направи на два-три пъти дихателни упражнения.

— Това не ми влиза в работата — каза той накрая. — Нито пък на теб. Дай да се върнем към нашия проблем.

— По дяволите, въобще забравих за какво говорехме — каза Хатчър.

— Разправях ти, че доста поразкара моите момчета из страната — каза сухо Слоун.

— Малко упражнения да си върна формата — отговори му Хатчър.

— Успя ли да изровиш нещо?

— Не много.

— Беше доста ангажиран — каза Слоун многозначително.

— Като се има предвид състоянието на Бъфало Бил, нямам кой знае колко време.

— Получи ли някаква представа защо евентуално би се укривал Коуди?

„Аха, ето ти един особен въпрос“, помисли си Хатчър.

— Ти си винаги с една обиколка пред мен — каза той.

— Аз все още се опитвам да разбера дали е жив.

— Добре де, и какво мислиш по тоя въпрос?

— Ако имаш предвид дали съм направил някакви зашеметяващи разкрития през последните седемдесет и два часа, отговорът ми е не. Аз не съм окръжен прокурор, не ми е необходимо да доказвам каквото и да е. В тоя смисъл не съм достигнал до никакви категорични доказателства. Понякога ми се струва, че Коуди е жив, друг път имам чувството, че тоя Уол Пот ни работи здраво. Всичко е поставено на едно уравнение.

— Добре де, защо смяташ, че е жив?

— Не съм казал, че е. Просто не съм така убеден, че е загинал, както бях преди.

— Защо?

— Заради някои дребни факти. Намерих един бордови стрелец, който допуска, че е възможно единият от самолета на Коуди да се е измъкнал. Намерих един бивш военнопленник, който ми каза, че бил чувал за някакъв мобилен военнопленнически лагер и че в него един от затворниците бил важна клечка, която може да е бил Коуди — възможно е да, е бил. Намерих двама от неговата ескадрила — единият смята, че Коуди е бил маниак на тема военна слава и почести, а другият мисли, че е бил свестен тип. Това е почти всичко, което научих. Много мътна работа.

— Но смяташ, че версията на Уол Пот може да е достоверна?

— Не съм казвал това. Всичко това е част от уравнението. Когато разбера кое е хикс, тогава ще ти кажа отговора.

Слоун се изхили.

— Избягваш излишни рискове, а? А защо? Ако аз не знам как се движат нещата, мога да си помисля, че вече ми нямаш доверие — каза той саркастично.

— Ами-и, че защо да ти нямам доверие, Хари? Че нали основното ти платежно средство е измамата? Убийствата и лъжите са ти професия. Нали вече ме изработи веднъж? Защо да ти нямам доверие?

Хатчър замълча и отпи голяма глътка кафе. Беше казал на Слоун само каквото трябваше. Беше премълчал някои неща, като например намерената на Мемориалната стена във Вашингтон записка за Поло от Джейми, който и да беше тоя Джейми. И споменаванего на Тай Хорс, което за Хатчър означаваше само едно — хероин. Деветдесет и девет процента чист китайски бял прах от Златния триъгълник^[6]. Засега нямаше намерение да му казва за това. Слоун беше прекалено силно заинтересуван за причините, поради които евентуално на Коуди беше необходимо да се укрива. Това задейства всички видове предупредителни сигнали за опасност в съзнанието на Хатчър. Хатчър много добре си даваше сметка какво си мислеше Слоун в момента. Той разсъждаваше приблизително така: Ако Коуди в действителност се е накиснал в някаква воняща помия, най целесъобразно ще е да се приложи елиминиране. За Слоун елиминирането беше най-лесното разрешение за всеки проблем. Но никога не казваше това на глас. Той никога не изказваше мръсните думи гласно.

Слоун хвърли хавлията и започна да се облича.

— Отиваме в Банкок и ще видим какво можем да научим там — каза той, докато си нахлузваше някакви шорти в убит сивкав цвят и тениската.

Но смъртта на Портър и вероятното изчезване на Уол Пот даваха нова насока на мисията. Мислите на Хатчър вече течаха в друга посока, търсейки нови възможности за решение на проблема.

— Ще ти се обадя там след около един-два дена — каза той на Слоун. — Искам да проверя още някои неща тук.

— Като например?

— Ще ти обясня, като си ги изясня.

Слоун започна да си връзва врътовръзката. В тоя момент на вратата се почука.

— Господи, сега пък какво има! — каза Слоун.