Уилям Дийл
Тай Хорс (21)

ХОНКОНГ

Хатчър обичаше Ориента. Беше прекарал доста години тук, преди Слоун да го изпрати в Централна Америка — години, прекарани по реките в непрекъсната борба с Тс’е К’ам Мен Ти, речните пирати, те действаха в областта южно от Шанхай и източно от Тайланд по притоците на Макао, както и на територията на Хонконг. Познаваше ги всичките. Джоу Кокроуч, наполовина китаец, наполовина малаец, който говореше безупречен английски и носеше шити по поръчка копринени костюми, докато въртеше бизнеса си по ръкавите на Джунгсиан Ривър. Хари Тсин, който беше получил научна степен от Университета в Лос Анжелес и дървен крак от японски военнопленнически лагер. Сам-Сам Сам, един психопат, който държеше реката под контрола си и взимаше процент от печалбата на всички, които въртяха бизнес по нея, а ако някой го мамеше и не плащаше, той му съдираше кожата и я окачваше отстрани на борда на кораба си за назидание.

И Коуен, белият Тсу Фи.

Когато боингът прелетя над залива и се насочи към летище „Кай Так“, той почувства, че го обхваща силно вълнение. Не, че Хонконг беше най-любимото му място от целия Ориенг — той беше прекалено многолюден, прекалено шумен, прекалено ангажиран със самия себе си. Но тук беше началото на всичко в Ориента, тук сарафите заемаха позиции на подстъпите към Китай, оттук минаваха и заминаваха богати хора към всички посоки на тази част от света. Първите червени нроблясъци на зората се появиха на хоризонта, когато самолетът се насочи надолу, подхождайки от юг. Шокиуон, плаващото градче от сампани, корабчета и всевъзможни вехтории на вода, се плъзна безшумно под тях, после дойде редът на острова Хонконг и на залива, а накрая и полуострова Каулуун, разпрострял се към пристанището, запълнено с товарни кораби, идващи от всички краища на света. Плоскодънни лодки и сампани се бяха струпала от всички страни на корабите като кутрета около кучка.

Тук Хатчър имаше стари приятели, а съшо така и стари врагове, но той никога не мислеше за последните.

Никога не се обръщай назад, му беше казал някога в началото Слоун. Не е добре, може да ти прищрака нещо. Прищракване, така Слоун наричаше инстинкта.

Часът беше пет сутринта, само два часа прели отлитането на самолета, който щеше да го отведе в Банкок и за това време едва ли имаше шанс да се забърка в някакви неприятности със стари познайници. Щеше да закуси в едно малко, обичано от него ресторантче на няколко мили от летището и после щеше да отлети отново.

Но щом излезе от самолета, плановете му неочаквано се промениха. Първото нещо, което чу, влизайки в сградата на летището, беше гласът на служител, изпратен да го посрещне.

— Внимание, пристигащият пасажер Хатчър, моля, свържете се по най-бързия начин с офиса на Пан Америкън тук…

Той отиде до гишето на Пан Америкън, намиращо се близо до входа.

— Аз съм Хатчър — съобщи той на една хубавичка стройна азиатка. — Има някакво съобщение за мен.

— Идете на телефона — каза тя любезно и посочи телефонната кабина встрани от гишето.

Телефонистката беше също толкова любезна.

— Има съобщение за вас, да се обадите на тоя номер във Вашингтон, федерален окръг Колумбия, за тяхна сметка и да потърсите сержант Флиткрафт — каза тя и му продиктува номера. Хатчър повтори номера, след това си потърси автомат за международни разговори и набра номера.

— Оперативен дежурен, сержант Флиткрафт — чу се отривист отговор след набирането на номера. Той явно очакваше това обаждане. — Мистър Хатчър?

— Да — прошепна Хатчър.

— Имате ли нещо против да ми съобщите стария си сериен номер от флота, сър?

— Нищо против — отвърна Хатчър с дрезгав глас. — Номер 3146021.

— Отлично, сър. И данните от гласовия анализатор съответстват. Полковник Слоун каза да го чакате в Хонконг. Ще пристигне няколко часа след вас. Имате резервирани съседни стаи в хотел „Пининсюла“, той ще ви потърси там след около десет часа, нещо да предам?

— Това ли е всичко?

— Това е всичко, сър.

— Благодаря, сержант — каза Хатчър и затвори. „Дявол да го вземе, помисли си той, Слоун ги държи много изкъсо с дисциплината. За какво ли по дяволите може да е всичко това?“

За Хатчър хотел „Пининсюла“ означаваше „Хонконг“. Той се издигаше като сигнален фар на края на Каулуун, обърнат с фасадата си към фериботния терминал „Стар Фери“, който превозваше пътници към Ситито на остров Хонконг. Пред входа му имаше опашка от лимузини „Ролс Ройс“, очакващи да обслужат гостите, подир която следваше също такава опашка от рикши. Разпоредителят на рецепцията беше дребничък, мазен азиатец, облечен в тъмен костюм с двуредно сако; възрастният портиер носеше традиционния чионгсам от копринен брокат. В ъгъла на фоайето една блондинка, приличаща на шведка, свиреше китайски мелодии на швейцарска арфа за тия, които се прибираха късно или ставаха рано. Това наистина беше един от най-изисканите хотели в света, място, където по неповторим начин се съчетаваха културите на Изтока и Запада. С гостите се отнасяха като с кралски особи.

Когато той се качи в стаята си, навън вече беше завалял дъжд. Пиколото остави куфара му, включи вентилатора на тавана, пусна телевизора, изчезна за няколко минути и след това се върна с една кофичка лед.

— Мем гой — каза Хатчър, с което му благодари и му пъхна пет хонконгски долара в ръката.

След като пиколото излезе, Хатчър изключи телевизора, дръпна плъзгащата се врата и излезе на терасата. Беше спал съвсем малко през последните три дни и затова остана на полъха на хладния дъждовен бриз, за да се поосвежи, докато гледаше как изгряващото слънце прогонва дъждовните облаци, надвиснали над залива. Те бяха преминали вече над острова, оставяйки зад себе си ясно небе и блестящите като скъпоценни камъни върхове на небостъргачите, облицовани в стъкло. Над всичко се извисяваше планината Виктория.

Хатчър си поръча закуска и накара да му сервират на масичката на терасата. Докато се хранеше, наблюдаваше речните корабчета, които влизаха и излизаха от пристанището, „Стар Фери“, който сновеше до острова и обратно, и електрическата железница, която се издигаше по единия от склоновете на планината.

Отпусна се в лека дрямка. Но преумората му попречи да заспи и той остана в някакво полубудно състояние. Без самият той да разбере защо, мислите му се върнаха към една безлунна нощ преди десет години, към електрическия влак в тъмната нощ, издигащ се нагоре по склоновете на планината сред смокиновите дървета, покрай разкошните вили на богаташи. Към тъмната фигура на Харлайн, очакващ го горе с присветваща цигара, забодена в разтеглената в постоянна усмивка уста. Хатчър го води към отвесните канари с внушителна гледка към града далече долу; Харлайн нетърпеливо му протяга ръка и почти го опръсква със слюнка, докато произнася с едва забележимия си британски акцент в тъмнината: „Хубаво е, когато си имаш работа с хора, на които можеш да имаш доверие, приятел.“ Тогава Хатчър изпуска плика, навежда се да го вземе, сграбчва англичанина през коленете като на състезание по борба и го прехвърля назад през рамо долу, в празното пространство, простиращо се на четиристотин фута под тях. Последният му спомен от този епизод беше ужасеният писък на англичанина, изгубил се някъде надолу в тъмнината.

Хатчър потрепери, разбуди се напълно и остана загледан във върха на планината пред него. Десет години! Откъде по дяволите се изниза тоя спомен?! Всичко отминало е вече история, ти никога не поглеждаш назад, не мислиш за минали неща, никога не се връщаш там, където си бил, освен ако работата не го изисква. А и когато това се наложи, действаш според старите инстинкти, прищракванията; подсъзнанието ти подсказва как да реагираш в дадената обстановка, за да запазиш живота си. А сега, изведнъж, ето че това се случи. Споменът долетя, носен от алфа-вълните на мозъка му и прогони спокойствието му. Изведнъж той осъзна, че се опитва да проумее защо трябваше да убие Харлайн. Слоун никога не му беше казвал, а и той не го беше питал.

„Това е заповед. Ти си войник и вършиш това, което е работа на войниците. Войниците не задават въпроси.“ Така му беше отговорил Слоун, когато той за първи път зададе въпроса „защо“. И сега, за първи път, откакто познаваше Слоун, той се замисли над всичко това. Един войник без униформа, без разпознавателни знаци, без документи и без самоличност. Що за войник беше това, по дяволите? И ето, сега той се беше върнал по старите места и всички съмнения около Слоун го затерзаха отново.

Отвън на острова няколко качулати ястреба, които се бяха спуснали ниско, за да се скрият от дъжда в клоните на дърветата, разпериха дългите си по два фута криле и се зареяха нагоре във висините. Векове наред те гнездяха високо горе в планината, допускайки в съседство единствено богатите тайпанове — тези, които ръководеха деловия живот тук. Домовете им бяха пръснати по стръмните планински склонове като малки фортове. Под тях се простираше Ситито, сърцето на деловия живот на Хонконг, царството на китайски гангстери, банкери и тайпанове, където се създаваха династии, градяха се и се сгромолясваха империи, където всевластен господар беше златото и единственият общоприет морал беше законът на парите.

„Град, основан от контрабандисти и пирати, мислеше си Хатчър. Единственото нещо, което се променя тук, са датите на календара.“

И, мислейки си за пиратите, спомените отново нахлуха в съзнанието на Хатчър, насочвайки го този път към мисълта за Коуен. Това беше един щастлив спомен.

Мисълта за Коуен караше Хатчър да се чувства добре, защото Роб Коуен беше една от тези личности, които създаваха представата за екзотичната неповторимост на Ориента. Той беше изселник от Америка, станал легенда в Хонконг. Хатчър беше един от малцината, които знаеха цялата история. Те бяха близки и доверени приятели, въпреки че от няколко години не се бяха виждали или чували.

Преди десет години, когато се срещнаха за първи път, Коуен беше известен с прозвището „Господарят на притоците от Макао“. Доста особено беше това негово господство — той просто купуваше контрабандни стоки със замаха на Ротшилд и прекарваше контрабандно корабни товари през митническите пунктове на Хонконг по няколко пъти на седмица, проявявайки изобретателност, достойна за китайски военачалник.

По това време Коуен беше станал известен като белия Тсу Фи на реките, макар че тогава Хатчър все още не знаеше какво означава това. Хатчър знаеше само, че ако човек иска да проникне в най-грижливо пазените тайни на Хонконг, трябваше да потърси тъкмо този дребничък, жилав евреин с бостънски акцент и рядка брада, който се обличаше в китайски дрехи, говореше три различни диалекта, контролираше търговията по реките и се беше превърнал в една от най-мистериозните и всяващи страх личности в Хонконг.

Преди да се срещнат, Хатчър беше слушал много истории за Коуен — слухове, измислици, лъжи — всичките неверни, но и всичките, в една или друга степен, съдържащи истина. Но пълната истина беше много далеч от това, което бяха измислили всички неприятели и клеветници на Коуен. С годините, през които Коуен и Хатчър постепенно се превърнаха от предпазливи противници в близки приятели, у Хатчър се породи безрезервно доверие към легендарния комбинатор. И постепенно, с течение на времето, той успя да отсее истините от лъжите и да сглоби от отделните фрагменти историята на неговия живот…

 

…Тогава, през 1975 г., офисът на Коуен се състоеше от две мрачни, прашни помещения, разположени над един салон за акунунктура на многолюдната Кет стрийт. Това бяха една стая и миниатюрно преддверие с два неудобни стола. И вътре беше много горещо. Нямаше климатична инсталация, а вентилаторът на тавана изглеждаше така, сякаш беше спрял да работи още по времето на втората династия.

— Мистър Хатчър? Влизайте! — каза Коуен с акцент, в който имаше елементи както от бостънското и британското произношение, така и напевен южнокитайски.

За да го види, Хатчър трябваше напрегнато да се взре през циркулиращия във въздуха прахоляк, осветен от нахлуващите през прозорците слънчеви лъчи. Коуен седеше на един стол с вертикална облегалка в огряната от слънцето част на помещението. Тогава изведнъж Хатчър си спомни, че го беше виждал.

— Срещали сме се и преди — каза той, протягайки ръка.

— Точно така — отвърна Коуен, отвръщайки със сърдечно ръкостискане. — Преди две години в Бейджянг, в земите Чин Чин.

— Сам-Сам Сам и шайката му — каза Хатчър и кимна с глава.

Коуен се засмя и също кимна.

— Точно така, абсолютно лайно, ако въобще има такова нещо по света. Тоя е способен да ти открадне и очните ябълки и е в състояние да ти изчука пулела, докато го водиш на каишка. Ама имаш добра памет, гуайло.

— И твоята не е лоша.

— Господи — рече ухилен Коуен, — чудесно е да си поговориш американски английски. Това е единственото нещо, което ми липсва. Ония типове отвън ли са? Че те и една дума не могат да ти кажат по нашенски.

Срещата им тогава, преди две години, беше съвсем кратка. Тогава Хатчър беше решил, че земните дни на тоя нахален сладководен плъх са преброени. Не беше кой знае колко трудно да се направи това заключение, защото същата нощ Коуен беше предприел първото си пътешествие по земите, които той наричаше Чин Чин, тоест Китай.

Тогава Хатчър от три години кръстосваше и правеше проучвания по малките реки — от изворите им в Тайланд на изток до устията им при терасираните полета на Камбоджа и на север през Лаос, Виетнам и Китай до хонконгските притоци от Макао. Той познаваше реките Ирауоди, Меконг и Ялу Джианг и техните притоци, познаваше градчетата по тях и беше приеман или подминаван от техните граждани, които гледаха на него като на наемник без нация и без принципи. Изплъзваше се от червените патрули във Виетнам, като се криеше през деня и пътуваше през нощта. Говореше руски, ако понякога се случеше да го спрат. Движеше се свободно, без да се страхува, защото мисията му не беше свързана с диверсии. Той беше тук, за да събира информация, а не да причинява щети, и събираше нужната му информация най-вече като слушаше, а не толкова със задаване на въпроси.

Трябваше да проучи техните тайни канали, маршрутите им, източниците, от които се снабдяваха, местата за получаване на стоката и най-вече контрагентите им от черния пазар в Сайгои. Тези проучвания заведоха Хатчър през 1973 г. до сборния им пункт. Те самите се наричаха Тс’е К’ам Мен Ти, Пазители на Тайните двери. Там той направи някои сделки с тях, за да навлезе в средите им. Под прикритието на търговец на оръжие той продължи да попълва своята картотека с имена на информатори, на търговци от нелегалния трафик и връзките им с подземния свят в Хонконг. Беше известен сред тях като gli Occhi di Sassi, Мъжът с каменния поглед — прякор, даден му от един от най-доверените хора от неговата група, Тони Багио, бивш шеф на наказателен отряд на мафията.

Както си седеше в прашния офис, Хатчър си спомняше съвсем отчетливо как за първи път видя фигурата на Коуен да изплува сред мъглата — едно същество със странен външен вид, облечено в копринен чионгсам, с дълга рядка брада, застанал прав на носа на дългия, тесен кораб. На борда имаше само още един човек — китаец с жестоко изражение на лицето. Корабът се плъзгаше безшумно но притиснатия от джунглата ръкав на реката Бейджянг на около четирийсет мили, северно от Макао.

„Дявол да го вземе, мислеше си Хатчър, какво ли прави тоя китайски равин по тия места?“

Съвсем скоро той усня да разбере това.