Уилям Дийл
Тай Хорс (20)

УДАРЪТ

Едрият, як чернокож мъжага, който се движеше по Суривонг Роуд, свърна в една пресечка и се насочи през Патпонг към Томбстоун^[1]. С падането на нощта Банкок се преобразяваше — сякаш с едно махване на магическата пръчица на някакъв порочен гений се превръщаше от познатия през деня многолюден, шумен и забързан бизнесцентър в бляскава неонова джунгла. Голи до кръста тигрици крачеха наперено из тая джунгла, изнасяха представленията си в нощните клубове, в публичните домове, в салоните за масажи или причакваха жертвите си по самите тротоари. Обещаващ абсолютно всичко и предлагащ в действителност значителна част от обещаното, бохемският квартал, известен под името Патпонг, поднасяше по някакъв изопачен начин на туристите от Европа и Съединените щати стила на живот и развлечения, характерен за циничния американски мироглед. За всички „фаранг“, т.е. чужденците, които се изсипваха всяка вечер на тумби, очаквайки да опитат от прословутите сексуални лудории на Банкок, Патпонг беше неотменима част от техните „Тайландски преживявания“.

С изключение на някое и друго „Здрасти“, едрият мъж не обръщаше никакво внимание на множеството сводници, кресльовци и леки жени, които срещаше по улицата. Но всъщност повечето от тях го познаваха. Той мина покрай заведението на Джек „Америкън Стар“ и бара „Сан Франциско“, където голи до кръста гоу-гоу танцьорки^[2] изпълняваха „специални номера“, и свърна в една пресечка извън обсега на неоновия блясък, гърмящите високоговорители и уличните търговци. Това не беше някоя от тъмните крайни улички, но в нея имаше повече от духа на Финикс, отколкото на Ню Орлийнс. Ако не бяха рекламите, написани и на английски, и на тайландски, както и външният вид на самите сгради, изпълнени в типичния за тайландската архитектура стил, този квартал, наричан Томбстоун, можеше да бъде сбъркан с кое и да е градче от Американския запад. Единственото, което му липсваше, за да бъде тази прилика пълна, бяха прашните улици и коневръзите пред заведенията. Но всъщност едно от заведенията имаше дори и точно такъв коневръз на края на тротоара.

Имаше и един магазин, който предлагаше традиционното за Американския запад облекло, включително ботуши „Тони Лама“ и обувки „Стетсън“^[3], един ресторант, „Йосемит Сам“, в чието меню фигурираха барбекю, задушено телешко и печени ребра, гастроном за деликатеси „Стейджкоуч“, който, макар и малко повече да имитираше стила на нюйоркския Уест Сайд, отколкото, този на Запада, имаше летящи врати и имитация на прозорци „Тифани“. Можеше да се спори дали мюзикхола на Лантри, с танцуващите в него голи тайландки и китайки, не беше по-близо до стила на Патпонг, отколкото до този на Томбстоун, но той също се вписваше в господстващия тук дух на Американския запад. Още стояха налепени едновремешните афиши на Лили Лантри и Еди Фой, редом с модерните, цветни и лъскави плакати, рекламиращи прелестите на новите звезди на мюзикхола. Входът му беше точно до входа на киното на Джон Форд.

На отсрещната страна на улицата се намираха сладоледеният салон на Пайк, чийто декор беше по-скоро ното на Джон Форд, отколкото в западняшки стил, и „Раундъп“^[4], двайсет и четири часово кафене в кънтри-стил, което предлагаше основно кафе, понички и яйца. Малкият стоместен киносалон, откъм страната на мюзикхола, се наричаше „Палас“ и въртеше стари и изтъркани копия на филми, като репертоарът му обхващаше всичко — от класиката до посредствени филми от трийсетте години. В него се даваха по четири прожекции на ден и програмата му се сменяше всяка сряда и петък.

Тук беше и „Лонгхорн“, толкова западняшки, колкото можеше да бъде един бар. На него принадлежеше и единственият коневръз по цялата улица. Веднъж някакъв майтапчия тексасец вързал там взетата от него под наем кола и няколко часа по-късно, подкрепен с няколко питиета, забравил за това и потеглил, без да се отвърже, като помъкнал и фасадата на бара след себе си. Суийтс Уилки, собственикът, му измъкнал заради тая работа хиляда долара за възстановяване и си оправил фасадата сам за 346 долара.

Тая вечер Уилки беше на седмото небе от щастие и златният му зъб постоянно блестеше в ъгъла на широката му усмивка. От джукбокса гърмеше „Bad Moon Rising“ на „Крийдънс“ и заведението беше претъпкано от посетители. Повечето бяха от тия американци, които живееха постоянно в града. Малцина туристи се решаваха да тръгнат по притъмената уличка на Томбстоун, а дори и да се намереха такива, то едва ли „Лонгхорн“ беше мястото, където биха се спрели.

Широкоплещестият чернокож с издути мускули, които изпъваха почти до пръсване ярката му хавайска риза, се придвижи бавно сред шумната тълпа в „Лонгхорн“, кимна на Уилки, изкачи две стъпала и влезе през завесата от стъклени мъниста в специалното помещение на бара, наричано още „Дупка в стената“ — помещение, запазено за някои от постоянните посетители. Преподобният беше седнал на обичайното си място, мекото тапицирано кресло, и четеше „Уол Стрийт Джърнъл“. На масичката до него имаше бутилка вино и един стек чипове за покер.

Двама мъже чукаха топките на масата за билярд, а до тях шестима други бяха насядали около една маса за покер и играеха стъд^[5] под ярката светлина на един зелен абажур. На чернокожия не му се налагаше да оглежда играещите — той знаеше много добре кои биха могли да бъдат това. Галахър, Еди Райкър, Погър, Джони Профит, Уъндърбой и Уайът Ърп. Една доста странна на пръв поглед компания, особено Уъндърбой, който изглеждаше като някой мим. Лицето му беше разделено на две половини от тънка червена линия, която се спускаше от косата, през челото и носа до брадичката. Лявата половина на лицето му беше боядисана в черно, а дясната — в бяло.

Чернокожият здравеняк издърпа един стол и седна до висок, мършав мъж с плосковърха шапка „Стетсън“, който имаше бяла коса и бял мустак с формата на лястовичи крила. Беше облечен в черна каубойска риза, джинси и жокейска жилетка, която прикриваше револвера „Питон 357“, наричан от него гальовно „моята универсална главотрошачка“.

— Решено ли е кои ще дежурят, мистър Ърп? — попита негърът тихо, разглеждайки картите на масата.

— Първите двама сме Ърл и и аз. Още не съм решил кой ще бъде третият — отвърна Ърп.

— Това нали не е расова дискриминация? — попита негърът с лека усмивка.

— Ти ходи миналия път, Коркскрю.

— Мамка му, аз съм най-добрият, който имате, и вие го знаете — отвърна Коркскрю малко арогантно.

— Да, знам — отвърна Ърп и повтори фразата, която чуваше поне по веднъж седмично от Коркскрю. — „Навремето държах всички сводници в Детройт ей така.“ — И натисна палеца си върху масата.

— „Да, ама това не е Детройт“ — отвърна му Коркскрю с усмивка, имитирайки обичайния отговор на Ърп.

— Следващия път ще те включа — обеща Ърп и обърна картата от ръката си, която, заедно с другите две, обърнати на масата, му печелеше залозите плюс банката от предните раздавания.

Ърп погледна златния си „Ролекс“. Девет часа. Оставаха трийсет минути до операцията.

Той огледа седналите около масата, обмисляйки окончателното си решение. Като цяло те бяха една стабилна компания. Всеки от тях беше изживял по свой начин мъките и страданията във Виетнам.

— Сядай на моето място — каза той и стана.

— Какво имаш? — попита Коркскрю.

Ърп преброи чиновете си с една ръка.

— Три хиляди — каза той.

— Ще ти се издължа — каза Коркскрю и седна на стола му.

Ърп беше планирал тая операция старателно, както винаги, и се чувстваше спокоен. „Малка група и бързо действие“ — това беше неговият девиз. Толкова години вече тая тактика не беше го подвеждала. Той се отдалечи от осветения кръг около масата и огледа редовните посетители, както правеше винаги.

Мъжът, който седеше до него на масата, беше Макс Ърл и, облечен в леко жълто-кафяво яке тип сафари — винаги незакопчано. Под него не носеше риза и стегнатото му тяло, както и изсеченото му ъгловато лице, имаха тъмен слънчев загар като на човек, който работи на открито. За разлика от другите, които подстригваха късо косите си, кестенявите кичури на Ърли се спускаха изпод избелялото му от слънцето и изпомачкано кепе, също тип сафари, чак до раменете му. Щом Ърп се изправи, и Ърли стана мълчаливо. „Излизам“, беше единствената му реплика и той събра чиповете си.

Ърп знаеше историите на всички наизуст…

 

…Макс, големият хлапак Ноуъл, и Джими, който имаше проблеми с акнето, бяха навлезли в джунглата и надничаха през входа на дупката, докато останалите от патрула се бяха маскирали из тревата наоколо. Изглеждаше изоставена. Нямаше пресни следи от стъпки, а Джими беше легнал върху влажната пръст, наострил ухо към дупката. В продължение на десет минути не чу никакъв шум.

— Е, чий ред е сега — каза Ноуъл, едрият хлапак от Оклахома. Това си беше съвсем типично за армията — да пратят в тая част, на плъховете, дето прочистват тунелите, мъжага тежащ 270 фунта, когато той едва ли може и единия си крак да напъха в дупката.

— Аз бях миналия път — каза Джими, мършаво момче от Сан Бърдуу.

Ърли беше най-възрастният. Беше на двайсет и шест, чувстваше се на деветдесет и си беше въобразил, че е отговорен за другите двама.

— Мамка му, аз ще вляза — въздъхна той. — Никой не е влизал в тая дупка поне от една-две седмици. Я вижте тука — има паяжини по краищата на входа.

— Нали ги знаете тия жълти бандити — каза Ноуъл.

— Могат да лежат по цели седмици вътре и да не мърдат.

— Ъ-хъ — каза Ърли, щракна нов пълнител на своята М-16, зареди патрон в цевта, провери ножа в конча на обувката си и пълнителя на пистолета. Мразеше да се завира из тия пепеливи тунели, мразеше го повече от всичко друго, освен от войната, но тая работа трябваше да се свърши, и то колкото се може по-бързо, така че защо да се губи време. Той привърза косата си отзад с носна кърпа, пролази към ръба на тунела с главата напред и се плъзна надолу в отвора на черната дупка. Лежеше, загаил дъх, и се ослушваше. Не ги надушваше и слухът му не долавяше дори поемане на дъх. „Всичко е наред, помисли си той. Жълтите са я зарязали тая дупка.“ Започна да се промъква напред, стиснал ножа в зъби, и опипващ с пушката пред себе си. По тия тунели можеше да си лазиш до безконечност — понякога се извиваха и се обръщаха в обратна посока след около миля-две. Той мразеше тъмнината и влагата, миризмата на мухъл но все още не искаше да използва прожектора си, не и преди да се увери напълно, че тунелът е изоставен.

„По дяволите, какво прави човек като мен, свикнал със слънчевите простори на Юта, в такава воняща дупка“, помисли си той.

Тогава чу за първи път някакъв неясен звук.

Някакво дращене.

После пискане.

След това плясък.

И тогава изведнъж тунелът оживя от писъци, плясъци, ухапвания — гладни прилепи, цели дузини, ограждащи го отвсякъде в тъмнината.

Ърли изкрещя — крясък на неподправен ужас. Започна да стреля. Изпразни пушката си, чуваше как куршумите се забиват в пръстта и звукът на прииждащите прилепи започна да отстъпва назад; нанасяше удари с ножа в тъмнината, пресегна се за пистолета си. Писукащите същества бяха навсякъде, а неговият крясък беше непрекъсващ и пронизителен, докато нанасяше удари в тъмнината. Отстъпвайки назад към изхода на тунела, той изпразни и пистолета си в непрогледния мрак, стреляйки напосоки. Пресегна се за нов пълнител, докато се промъкваше през тесните стени към изхода на тая гробница. Беше изгубил всякаква ориентация в тъмнината и ръцете му трепереха. Прилепи се бяха вкопчили в ушите му, хапеха бузите му. Зареди нов пълнител в пистолета и го изпразни. Тогава измъкна и фенерчето си и започна да го размахва във всички посоки на тунела, надявайки се, че светлината ще ги изплаши и ще ги отблъсне назад. Накрая усети с кожата си прохладно течение откъм изхода и се пресегна назад, за да се хване за ръба на отвора. Ръката му напипа нещо меко и мокро и отначало той помисли, че това е кал. Обърна се и насочи фенерчето си. Едрият хлапак Ноуъл висеше с главата надолу, с увиснали ръце, опрели пода на тунела. Лицето му приличаше на каша. Кръвта му бликаше с мехурчета от зейналата под окото дупка от куршум и течеше на струйки от носа и устата му.

— Ох, Господи, о, Исусе Христе! — изпищя Ърли, докато прилепите продължаваха да връхлитат върху него, прелитаха покрай него и се нахвърляха върху окървавеното лице на убития войник. И Ърли, без да спира да пищи, се провря като обезумял покрай загиналия си другар, поемайки жадно с гърдите си свежия въздух, нахлуващ през отвора на дупката, осъзнавайки, че в паниката си току-що беше убил своя приятел…

Еди Райкър, който съвсем скромно би ви казал, че е най-добрият пилот на хеликоптер, беше следващият, седнал край масата…

 

…Бяха изпратили един дребничък полковник от Сайгон, за да проведе разпита на Райкър. Първото нещо, което Райкър забеляза, беше, че полковникът изобщо не се потеше. Хиляда градуса на сянка и влажност около 98 процента, а ризата му си седеше колосана. Суха като Сахара: Райкър беше по блузка без ръкави, с къси гащи тип каки и беше подгизнал от пот. Полковникът дойде в помещението, където Райкър беше задържан под домашен арест. Говореше с монотонен глас и изобщо не поглеждаше Райкър в очите. Беше арогантно дребно човече, обладано от мисълта за собствената си значимост, с куфарче от крокодилска кожа в едната си ръка и стиснало няколко папки в другата. През цялото време гледаше надолу в рапорта и бавно почукваше с молива си по масата, докато Райкър му разказваше какво се беше случило. Райкър познаваше добре този тип офицери — това бяха ония гадни адвокатчета, дето си живееха живота в Сайгон, далече от фронтовата линия.

— Обвинен сте в нападение над длъжностно лице — каза полковникът.

— Знам — каза Райкър.

— Искам да чуя вашата версия за това — каза полковникът, прелиствайки рапорта. Моливът не спираше да почуква: тап, тап, тап. Райкър разбра, че каквото и да каже, то ще мине покрай ушите на полковника. Типове като тоя бяха усетили от войната толкова малко, че за тях тя беше бедствие, сравнимо с това, да ти свърши тоалетната хартия точно посред нощ, когато си на цукалото.

— Окей — каза Райкър. — Най-напред трябва да сте наясно, че аз съм най-буйният пилот в нашата част. От пет месеца евакуираме ранени от демилитаризираната зона при Сонг Нган. Това е на около трийсет минути полет оттук. Абсолютно шибана ситуация. Много полети и сериозни загуби. Аз правя но шест полета на ден, което е голямо натоварване за „Хюи“-то. Обяснявам ви това, за да разберете, че при такова натоварване поддръжката на техниката е от изключително важно значение. Та, както и да е, наследихме тоя смотан некадърник, майора — ама истински боклук бе, човек, — като отговорник по поддръжката. Прелетна птица, нали ги знайш, оставаха му два месеца до демобилизацията и той само си седеше и си дълбаеше резки по онова парче дърво, да си брои колко време му остава. Единственото, което го интересуваше, беше кога ще се чупи оттук. А ние губим хеликоптери наляво и надясно, толкова лайняна му беше поддръжката. Оная сутрин аз се спускам, за да прибера една групичка ранени наши момчета, и изведнъж тотално губя мощност. На около деветдесет-сто фута височина съм и изведнъж машината ми започва да пропада като ковчег. Сгромолясах се долу, „Хюи“-то се преобърна, перките се откачиха и продължиха да се въртят. Една дузина момчета станаха на кайма. Виждал ли си някога човешко същество, накълцано от перките на хеликоптер?

Полковникът въздъхна, но не вдигна поглед. Обърна се настрани и се погледна през прозореца.

— Придържайте се само към фактите, лейтенант — каза той.

— Това са фактите, полковник. Една дузина момчета седят долу и чакат спасение, а аз падам и ги правя на кайма.

Райкър направи пауза, за да си запали цигара.

— За мен тая история завърши с натъртване на врата и болки в главата. Взеха ме оттам и ме откараха в базата, а през цялото време, докато летяхме обратно, аз седя и си мисля: „Това мръсно копеле, единствената му работа е да поддържа хеликоптерите да пърпорят, а той се занимава само с шибаната си пръчка, да й прави чертички. Това му е единственото занимание.“ Мисълта за това направо ме подлуди. Веднага щом се върнах, отидох направо при тоя гаден делкач на клечки, измъкнах му пръчката от ръцете и му я наврях там, дето не го огрява слънцето. После я отчупих наполовина и му скъсах задника от бой с останалото парче. Пердаших го това гадно копеле, докато задникът му не заприлича на кълцан бифтек. Щях да му гръмна задника, ама не го направих. Само го налердаших. После отидох в комендантството и те ме поставиха под домашен арест. Това е цялата история.

— Само това ли имате да кажете? — попита полковникът.

— Че какво друго има? — отвърна Райкър.

— Не съжалявате ли? — попита полковникът изненадано.

— Да съжалявам? — каза Райкър, след като се замисли за момент. — Да, съжалявам. Сега си мисля, че трябваше да го убия това скапано лайно. Един Господ само знае колко ковчези му лежат на съвестта.

За първи път полковникът погледна към него. Изглеждаше доста ядосан.

— Ще препоръчам да бъдете обвинен в нападение над длъжностно лице — каза той. — Ще ви назначат адвокат служебно. Освен това ще бъдете преместен в Сайгон в затвор за подсъдими.

— Нищо ново — каза Райкър и сви рамене.

Полковникът затвори с плясък папката с рапорта, нареди старателно нещата в куфарчето си, стана и изтръска някаква прашинка от острия ръб на панталона си.

— Основният проблем е безобразното ви поведение — процеди полковникът.

— Не, полковник, основният ми проблем е безобразният офицер по поддръжката.

Полковникът излезе от помещението с наперена походка.

Райкър го изгледа как премина през двора, как влезе в джипа си и замина. Седеше там и си мислеше: „Какво но дяволите се мотая тука. Най-печеният пилот на хеликоптер в цял Виетнам, а седя в тая шибана барака в Куонсет и си редя пасианси, докато момчетата загиват отвън.“ И той излезе навън, метна се на един хеликоптер, оставен да подгрява, и се върна на работа…

 

Следващият на масата беше Галахър — мъжът, който ходеше с това странно замятане, сякаш куцаше и с двата крака — все едно, че постоянно го боляха ходилата. Това беше така, защото те наистина го боляха. Пехотна мина беше отнесла пода на джипа му, откъсвайки го чак до двигателя. Тогава до него беше седял Джони Профит, който беше номиниран за наградата „Пулицър“^[6], но се беше забавил прекалено дълго във Виетнам. Преживял разочарованието от разминаването си с тоя професионален връх още на двайсет и пет години, той се беше отдал на хероина, за да облекчи мъката по пропуснатия златен шанс…

…Профит беше седнал край пътя и драскаше нещо в журналистическия си бележник, който държеше обикновено в брезентовата си раница. Болеше го гърбът, а устата му беше пълна с прахоляк. Вече дни наред не беше валяло, пътищата бяха пресъхнали и по тях започваха да се появяват дълбоки пукнатини. Преди два дена той беше загубил фронтовата линия на около двайсет мили оттук — събуди се сутринта след една нощ, прекарана в халюцинации от белия прах, и установи, че частта, в която се беше установил, е заминала без него. Нищо не беше останало от тях освен обичайните боклуци: празни консерви и гилзи от снаряди, пепелища от вечерните огньове, изпокъсани чорапи и разкривени капаци от баки, станали негодни за употреба. Винаги оставаха такива боклуци след тях, когато се местеха, също като някой цигански катун, събрал на бързо вехториите си през нощта и тръгнал към съседния град.

Беше дошъл на себе си от екзалтираните халюцинации и вече тъкмо започваше да усеща мъките на махмурлука от хероиновата си оргия — болки в стомаха, гадене, главоболие, пресъхнала уста. Ръката му така трепереше, че едва успяваше да пише. Освен това всичко му звучеше все някак си блудкаво познато, като повторение на теми, по които беше писал преди. Чу шума от приближаващия джип едва когато той щеше да връхлети върху него — подскочи, стресна се, напъна се да се изправи и вирна палец нагоре. Това му напомни за деня, когато беше тръгнал на автостоп към Уудсток^[7] или поне се беше опитал да го направи. Когато все пак се добра дотам, музика вече можеше да се чуе само по радиото.

Потъналият в пепеляк джин профуча, после удари спирачки и заора в пръстта, вдигайки след себе си облаци прах.

— Трябва да бъдеш по-внимателен — каза Галахър с провлачения акцент, характерен за Цинцинати. — За малко да те направя на пастет.

Профит закуцука към джипа.

— Кво ще кажеш да ме повозиш, а?

— Готово, скачай вътре — каза Галахър, тормозейки скоростния лост, за да превключи на първа. — Накъде си се запътил?

— Изгубих дирите на войната — каза Профит, разтривайки изтръпналите си ръце.

— Ега ти, че ти си тръгнал в обратната посока. Боевете са там назад — каза Галахър, сочейки с палец зад гърба си.

— Ами ти накъде си тръгнал?

— Мисля да се подрусам по черните пътища до Камранх — каза Галахър.

— Какво наказание са ти лепнали? — попита го Профит.

— Ще пообиколя някои служби в S-таун.

— Много ти е кофти задачата.

— Ми такъв е животът. Ти си репортер, а?

— Ъ-хъ.

— Познавам няколко момчета от телевизията, в Сайгон. На тях им дай да живеят, нали знайш какво имам предвид?

— Знам — отвърна Профит и се смъкна за по-удобно надолу в седалката, надявайки се, че няма да му призлее от тръскането. Можеше пък там, дето отиваха, да му ировърви, например да хване някое „Хюи“ за към фронтовата линия. И той прехвърли крак отвън, през вратата на джипа.

— Това Камранх ми звучи добре.

— Ще видим — каза Галахър. — Тоя път е целият в дупки. Недей да ми отвличаш вниманието с тоя увесен отстрани крак като някой…

Галахър дори не чу експлозията от мината — единственото нещо, което усети, беше адската болка в ходилата, сякаш беше ударен с бейзболна бухалка през краката от Хенк Аарон. В следващия миг вече се премяташе във въздуха с глава между петите, опитваше се да се вкопчи в нещо, в каквото и да е, само че около него нямаше нищо, в което да се вкопчи. Приземи се в някакъв мочурлив ров на около двайсет фута от мястото на взрива със звук, напомнящ раздробяването на тиква с кол. При удара въздухът му излезе от гърдите със свистене. Той се претърколи но гръб встрани от лепкавата тиня, в която беше попаднал, загледа се нагоре в небето и си прошепна наум: „Исусе, Света Дево и Йосифе, имайте милост към мен. Не ме оставяйте да умра тук.“

От другата страна на пътя, обърнат обратно, лежеше изтърбушеният джип. Колелетата му се въртяха свободно, а от пода му нямаше и следа. Профит лежеше на едната си страна и гледаше безмълвно крака си, затиснат от останките на джипа. Съвсем беше забравил за махмурлука си, толкова силна беше болката в крака му. Надигна се мъчително, примъкна се апатично към джипа, сякаш се надяваше, че той може да се изправи отново на колелата си. После се свлече в безсъзнание…

 

По-нататък край масата седеше Уъндърбой — рокпевец, станал морски пехотинец. Той беше загубил по-голямата част от лицето си в делтата на Меконг…

 

Харсуейн беше нисичък, мършав мъж с буен мустак и коса като на таралеж. Постоянно носеше в ръка офицерската си палка, останала му от дните, когато беше служил във военното контраразузнаване на Перис Айлънд. Той беше седнал на един пън и си рисуваше някакви драсканици по калта с палката:

— Ще разбереш, когато то полети към теб, хубавецо — разправяше той на Уъндърбой. — Това куршумче с твоето име, написано на него. Ще го познаеш. То ще прелети с писък отнякъде и ще се забие в окото ти, и само миг след това ще ти пръсне и мозъка.

И той избухна в смях.

Уъндърбой усети смразяващ студ да обхваща крайниците му. Ужасът се загнезди в гърдите му, притисна дробовете му и спря дъха му. Трябваше вече да ги сменят и да им дадат малко почивка. Вече седемдесет и седем дена бяха на бойната линия. Без прекъсване. От техния взвод бяха останали само четиринайсет души, шейсет бяха убити. Той слушаше Харсуейн и си мислеше за тоя куршум.

Това се случи, когато жълтите ги нападнаха. Настана хаос — всички тичаха насам-натам, лазеха да се скрият зад нещо, дърпаха като обезумели оръжията от пирамидите. Последва заповед да заемат позициите си. Харсуейн им крещеше както обикновено.

— Търсете си укрития и залягайте — крещеше той и Уъндърбой започна да лази по корем, заобиколи едно повалено дърво и се скри зад него. В следващия миг само на около един фут от главата му автоматен откос раздроби ствола на дървото и той притисна уплашено глава към земята, после зареди пълнителя, свали предпазителя и направи едно изпълнение в стил Джон Уейн^[8] — претърколи се, повдигна се, преметна пушката си над дънера и изстреля пет-шест куршума към джунглата.

Точно тогава видя куршума, или поне му се стори, че го вижда — това парче олово, което летеше с писък към него сякаш в забавен каданс, нажежено до бяло и връхлитащо като разлютена оса — страшното парче метал, свистящо във въздуха.

Той се гътна по гръб на земята със стиснати до болка очи и зачака да чуе звука от куршуми, раздробяващи дървото над главата му, после хвърли оръжието си и запълзя на четири крака към джунглата, ридаещ от ужас. Тогава чу Харсуейн да крещи: „Връщай се тука, страхливо копеле такова. Дяволите да те вземат.“ Чу го как изстреля един откос по него и видя как куршумите се забиват в пръстта около краката му, но не спря да пълзи. Изправи се и започна да тича. Тича, докато остана без дъх. Свлече се на земята на четири крака и повърна.

Чу тътена от огнехвъргачка някъде съвсем отблизо, усети топлината, разпространяваща се около нея, и започна да оглежда високата трева в джунглата. Колегата му пехотинец беше заел позиция само на около двайсет фута от него и обсипваше с огън всичко пред себе си.

„Идеално прикритие“, помисли си Уъндърбой и се приближи пълзешком до него.

Тогава някой внезапно изкрещя: „Пази се, идва!“ Той чу свистенето на падаща мина, обгърна коленете си с ръце и се сви на кълбо като градински червей. Получи се директно попадение в резервоара и пехотинецът и огнехвъргачката избухнаха едновременно в огромно огнено кълбо, което връхлетя върху него. Миг, преди да изгуби съзнание, той почувства как кожата на лицето му се топи и се свлича от него…

 

Последните от компанията бяха Коркскрю и Потър. Те бяха неразделна двойка. Навремето Коркскрю и брат му, Хамър, бяха ръководили първокласните мошеници, крадци и обирджии от задната седалка на един огромен, позлатен „Линкълн“, докато в същото време Потър се беше трепал да работи в една ферма в Арканзас, където земята беше толкова бедна, че „дори и мравките се катерили по дърветата да се чукат“, както деликатно се изразяваше той. Когато войната свърши, те бяха станали нещо повече от братя близнаци…

…Вече два дена отбраняваха едно възвишение край Данг Панг срещу някаква банда Виетконговци, които сякаш извираха отвсякъде.

На сутринта на третия ден Потър запълзя около върха и започна да проверява пулса на своите хора, натръшкани по земята. Всички бяха убити. Снарядите бяха повалили повечето дървета около тях и дъждът беше напълнил изровените ями със застояла вода. Миниатюрни комари се пръкваха от яйцата си и плъзваха по повърхността на помията в ямите. Бяха останали само трима — Потър, фермерът от каменистия Арканзас и Коркскрю, и брат му, Хамър, двамата детройтски сводници и изнудвачи, мобилизирани в армията за редовна военна служба. И тримата — нещастни пехотинци, без нещо общо помежду си, освен може би предпочитанието към бананите и чашката джин.

Потър изпълзя обратно в малкия бункер, който беше скалъпил от нападалите дървета и кал.

— Свършихме всичко — каза Коркскрю на Потър и на Хамър, — и амунициите, и храната, и водата.

— И късмета — изръмжа Потър и притисна ръка към стомаха си. — Трябва да пийна нещо, Коркскрю.

— Стомахът ти е пълен с шрапнели бе, човече. Ако пийнеш — загиваш.

— И бездруго мойта е свършена — отговори му Потър.

— Глупости — прекъсна го Коркскрю. През цялото време Хамър мълчеше. Коркскрю се пресегна и раздруса рамото на брат си, за да го събуди, но Хамър се прекатури и тупна по лице в калта на дъното на рова.

— Хам! — изкрещя Коркскрю. Скочи долу, повдигна Хамър и го извлече горе на ръба на рова. Но тялото на Хамър беше изстинало и очите му бяха безжизнени и празни.

— Ох, Господ да ви убие, Господ да ви убие всички! — изкрещя Коркскрю не на себе си от ярост. — Мръсни копелета, елате тука де. Нали искахте нещо, гадни маймуни такива, елате да си го получите…

 

Когато колоната на подкреплението пристигна на хълма, завариха там Коркскрю, застанал над ранения Потър и мъртвия си брат, стиснал пушката си М-16 за цевта, готов да посрещне достойно Виетконговците…

 

„Да, мислеше си Ърп, всички са подходящи, никой не би се огънал в критична ситуация, но за тази вечер Райкър е най-подходящ.“ И той кимна на мъжа с кепето тип сафари.

— Излизам — обяви Райкър пред партньорите си. Свали си кепето, на което от вътрешната страна бяха бродирани със златни конци думите „Скъп роден край“, и изсипа чиповете си в него. Беше облечен в къси памучни панталони в цвят каки и червена тениска. И макар че гъстата му черна коса беше започнала да посивява и от време на време слагаше очила за четене със златни рамки, под загорялата кожа на раменете и ръцете му личаха здравите мускули на човек, поддържащ се в идеална физическа форма. Той отиде до другия край на помещението и осребри чиповете си при едрия мъж, когото всички наричаха Достопочтения.

Слабичкият и с хлътнали очи Джони Профит стана от масата за покер, отиде при Ърп в по-тъмния край на помещението и започна да го увещава:

— Нека аз да дойда тоя път, Уайът, моля те.

— Хайде, хайде, я се погледни. Ръцете ти треперят така силно, че можеш да разбиеш мартини без шейкър.

— Чашка кафе, едно питие…

— Джони, хайде някой друг път, а? Говоря ти откровено. Ако те взема сега, може да стане така, че всички ни да избият. Може би следващия път, а…

— Ще се стегна — измънка Профит, свел поглед надолу.

— Разбира се, не се съмнявам — каза Ърп и го потупа по рамото.

Ърп, Райкър и Ърли излязоха от малкия салон, минаха зад бара и влязоха в служебното помещение на Уилки. Той не им обърна внимание. Помещението приличаше на някакъв склад за вехтории. Стари вестници, афиши, папки и списания бяха накамарени върху бюрото, столовете, по пода и бяха натъпкани в един старовремски картотечен шкаф в ъгъла на стаята.

— Суийтс си пази всяко късче хартия, до което се е докосвал някога — каза Ърли, поклащайки тъжно глава, докато оглеждаше потискащия безпорядък в помещението.

— Само това си има — отговори му Ърп. Той издърпа едно чекмедже на бюрото, остави своя „Питон 357“ вътре и извади оттам един 9-милиметров пистолет със заглушител. Извади пълнителя и го провери. Пълен.

Телефонът иззвъня с приглушен стон някъде изпод купищата хартия. Райкър го намери и подаде слушалката на Ърп.

— Ърп. Да… чудесно, чудесно! Окей, тръгваме. Бъди много внимателна. Успех.

Той затвори телефона и бавно потри ръце.

— Имаме късмет. Отишла е там преди него. Той се е настанил едва преди десет минути и тя е успяла да наеме съседната стая, която има междинна врата към неговата.

— Значи можем да започваме — каза Ърли.

— Да — отвърна Ърп.

— На мен това ми изглежда като разходка в парка — каза Райкър.

— Може и така да е — каза Ърп, повдигайки вежди.

— Хайде да тръгваме, остават ни десет минути.

Малко след тях и Профит беше излязъл от малкия салон, беше прекосил бара и беше влязъл в мъжката тоалетна. Там той влезе в една от кабинките, седна на тоалетната чиния и извади от джоба си малко найлоново пликче. В него имаше спринцовка, свещ, лъжичка и едно пакетче хероин. С треперещи ръце запали свещта и я закрепи на поставката за тоалетна хартия, изтръска малко от белия прах в лъжичката и го загря на пламъка, докато от него се получи бистра вряща течност. Потопи върха на иглата в течността, доизкара въздушната възглавница, останала в спринцовката, и всмука течността в нея. Пак стисна юмрук. Иглата погали вената, направи драскотина по нея и накрая се заби дълбоко. Профит леко потрепна от първоначалната болка и пое дълбоко дъх. На лицето му се изписа задоволство. Затвори очи и се усмихна.

Дузит Тани беше съвсем близо дори и за придвижване пешком, но те взеха пикапа на Райкър и паркираха отзад. Райкър излезе от пикапа, но остана близо до него. Ърли и Ърп отидоха в стая 429. Тя ги чакаше там.

— Даваме ти на разположение пет минути, за да прецениш габаритите на товара — каза Ърп. — Нервна ли си?

Тя поклати отрицателно глава.

— Браво. Давай да почваме тогава.

Тя излезе от стаята, слезе по стълбите до третия етаж и взе асансьора отново до четвъртия, за да се подсигури, в случай че той наблюдава или се ослушва за пристигането й. Почука на стая 427 и вратата се отвори почти ведната от едър китаец със синкав бепег на едната буза.

— Мисис Гиу?

Тя кимна, той отстъпи назад, за да й направи път да влезе и след това бързо огледа коридора, преди да затвори вратата. Той беше изненадан. Жената беше красива — с фини и изящни черти, стройна и с изискани маниери. Беше облечена в смарагдовозелена вечерна копринена рокля и на ръцете си имаше бели ръкавици. Перлите на обиците й изглежда бяха доста скъпи. Тя определено не съответстваше на представата за куриер наркотрафикант.

— Аз съм мистър Сен — каза той. — Паспорт?

Тя извади от дамската си чантичка една малка книжка в кожен калъф и му я подаде. Той огледа паспорта й внимателно, търсейки следи от фалшифициране, но не можа да открие такива. Щом той не забелязваше нищо, значи и на митницата нямаше да открият нищо.

Според данните от паспорта тя беше мисис Виктор Гиу, вдовица, двайсет и девет годишна, родена в Банкок. Беше си извадила туристически чекове за Малайзия, Индия, Хонгконг и Филипините.

— Виждам, че в паспорта ви е посочена професия „танцьорка“ — каза той.

— Да Пътническият сандък е за костюмите ми. Сен се усмихна лукаво.

— Браво — каза той. — Много хитро, имам предвид сандъка. Побира три пъти повече от обикновен куфар. Ясно ли ви е какво трябва да направите?

— Да. Ще съпровождам и ще наблюдавам четирите куфара до Сиатъл. След като премина митницата, отпред, пред летището, ще ме чака лимузина. Щом куфарите бъдат натоварени на колата, на мен ще ми бъде платен остатъкът от сумата и ще бъда свободна да си вървя.

— Да. Всъщност съвсем проста работа.

Той извади един илик от чекмеджето на тоалетната масичка и й го подаде.

— Вътре е билетът ви за отиване и връщане и две хиляди седемстотин деветдесет и пет долара. Тук са включени петстотин долара за разходи и половината от хонорара ви.

Мисис Гиу набързо изчисли теглото.

— Не е зле, като се има предвид, че това са само няколко часа работа — каза Сен.

— Е да, но не забравяйте риска — каза тя и започна неусетно да се приближава към вратата, която свързваше тази стая със съседната.

— Няма никакви проблеми — каза Сен. Беше впечатлен от чара на елегантната вдовица и започна да любезничи с нея и да се хвали. Взе единия от куфарите, сложи го на леглото и го отвори, обяснявайки й, че стените му са подплатени с калъпчета пресован хероин, обвити в алуминиево фолио, пропито с дъх на кафе. Миризмата на кафе пречела на специалните кучета за откриване на наркотици. В джобовете на куфарите и в няколко от отделенията на сандъка били наредени пликчета с напарфюмирани тоалетни кърпички, които пък прикривали миризмата на кафе от митническите инспектори. Докато той описваше съдържанието на багажа, тя се облегна на вратата, водеща към съседната стая, после се отдръпна от нея, приближавайки се към леглото, за да отвлече вниманието на Сен от вратата.

— Не сме имали проблеми с пратките вече шест месеца — каза Сен. — Няма за какво да се безпокоите.

Той беше обърнат с гръб към вратата, свързваща ги със съседната стая. Докато говореше, вратата се отвори и Ърп пристъпи бързо в стаята. Сен чу звука от отварянето и след това видя в стенното огледало отражението на Ърп. Посегна да извади пистолета си, пъхнат под колана му, и едновременно с това се обърна назад, отпускайки се на пода на колене.

Ърп стоеше на десет крачки пред него с леко разкрачени за стабилност крака, насочил напред пистолета си с изпънати ръце. Изстреля първия куршум. Пистолетът издаде глух звук, все едно някой хлопваше врата. Докато Сен изваждаше пистолета си, куршумът на Ърп го улучи точно над лявото око и отметна главата му назад. Той се строполи на пода близо до леглото.

Ужасна болка прониза главата на Сен. Ръцете и краката му омекнаха и се обездвижиха, а в устата си усети соления вкус на кръвта. Стаята се завъртя лудо пред очите му. Той видя как пистолетът се изплъзва от ръката му и тупва на пода, после отправи поглед към дулото на насочения към него пистолет със заглушител и зад него видя висок мъж с побелели мустаци. Оръжието изтрещя отново и той видя как стаята експлодира в хиляди ослепителни цветове, а после пред очите му се спусна непрогледен мрак.

Когато тялото на Сен се отпусна безжизнено и главата му клюмна настрани, Райкър изтича бързо в банята, награби всички кърпи и хавлии оттам, върна се бързо в стаята и покри с тях кървящите рани на Сен. Всичко това приключи за не повече от двайсет секунди.

Ърп обърна пътническия сандък нагоре с капака и го отвори.

— Трудно ще го съберем вътре — каза той.

— Тоя юнак тежи поне двеста фунта — каза Райкър, след като двамата с Ърп положиха доста усилия да вдигнат тялото на убития мъж и да го натъпчат в сандъка. Положиха Сен вътре легнал на една страна, с присвити към гърдите колене, с глава клюмнала встрани, също приведена към гърдите му. Натиснаха капака да се затвори, заключиха го и отново изправиха сандъка на една страна.

— Ще изпратим четирима носачи за него — отговори му Ърп.

Мисис Гиу слезе с асансьора до нартера, излезе от хотела без нищо в ръце, освен дамската си чантичка, и взе едно от чакащите отпред тък-тък.

Две минути по-късно Ърп и Райкър слязоха по аварийните стълби, след като бяха проверили внимателно и двете стаи за евентуални следи от присъствието им. Излязоха през задния вход на хотела и хвърлиха куфарите отзад в пикапа.

— Колко? — попита ги Ърли.

Пикапът потегли напред в тъмнината на нощта. Ърп се разположи удобно в седалката и отвърна:

— Трийсет и седем калъпчета.