Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Thai Horse, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Благой Станчев, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 33гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
УИЛЯМ ДИЙЛ. ТАЙ ХОРС
Американска, I издание
Превод: Благой Станчев, 1994
Редактор: Богомил Самсиев
Коректор: Мария Тодорова
Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 1994
Компютърна обработка ИК „Бард“ — ООД, Линче Шопова
Формат 84/108/32. Печатни коли 20
ИК „БАРД“ — ООД, София, 1994
William Diehl. The Thai Horse
1987, Hooligans, Inc.
История
- —Добавяне
БЪФАЛО БИЛ
Във Вашингтон валеше. От студеното оловносиво не бе се изливаше неспирен изобилен дъжд, който обливаше полираните плочи от черен мрамор, с които беше покрит мемориалът. Дъждовните капки се събираха в плитките улеи на издълбаните в камъка букви, преливаха оттам и се стичаха без каквито и да било скрупули върху пода от шеврон на Конститюшън гардънс[1]. Там се съхраняваха в памет на загиналите техни лични предмети, с които бяха тръгнали на война: пурпурно сърце, ваза с маргаритки, поокъсана фотография на „Шевролет“ модел ’56 г., наквасено от проливния дъжд плюшено мече.
Неприятното време не беше обезкуражило посетителите. Пред огромната гранитна плоча стояха десетки, изправени като статуи, взираха се в нея, търсеха, откриваха, пресягаха се и докосваха имената на дъщери, синове, любими, бащи, съпрузи, приятели, изговаряха имената им и казваха сбогом, проливаха сълзи заедно с плачещото небе над тях.
* * *
Хатчър познаваше много от имената в този списък на героите. Той се беше бил, а не служил във Виетнам; като цивилен, той беше изпълнявал там нечистоплътни задачи, за които дори и военните не биха желали да говорят. За работата, която беше вършил там, не се раздаваха нито медали, нито служебни благодарности, нито дори се пазеше каквато и да било документация. Но все пак той беше присъствал там, беше си вършил работата и беше виждал и приятели, и врагове да умират по всевъзможни нечовешки, противни, неописуемо отвратителни начини, по които е трудно да си представиш, че човешко същество може да напусне този свят.
Хатчър никога досега не беше виждал този монумент — не беше искал да го вижда. Но сега, докато гледаше към него под проливния дъжд, го обхвана благоговение пред простотата и величието му. За първи път го прониза мисълта, че и самият той можеше да се завърне в този свят със същите рани, чувство за вина и объркване, както всички останали, които бяха воювали във Виетнам. За своята дейност там той беше вписан в досиетата като наемник, а наемниците не споделят славата, не маршируват но парадите. За тях от значение оставаше само това, дали ще победят, или ще загубят — или по-просто казано — дали ще оцелеят, или ще загинат.
Но тук все пак не присъстваха никакви политици, нямаше дискусии по многобройните „за“ и „против“ тази война на другия край на света; тук имаше само един отворен гроб и възпоменателен списък с имената на жертвите от един конфликт, от който след стотина години в историческата книжнина щеше да остане сигурно само бележка под линия — в един ненаименован параграф. Историята подминава събитията, които не може да обясни.
Хатчър никога не би познал стария войн, ако не бяха четирите звезди на пагона на рамото му. Изпънатата военна стойка беше все още същата, но изминалите десет години и болестта, разяждаща го отвътре, бяха съсипали тялото му, превръщайки го в бледа, изпита сянка с дълбоко хлътнали очи. Мъка беше изписана по всяка от бръчките на лицето му. Шитият по поръчка военен мундир, висящ свободно около костеливото му тяло, беше още едно напомняне, че дори и живите легенди са подвластни на смъртта.
А той наистина беше една жива легенда. Докато авторитетът на другите висши военни от Генералния щаб беше съсипан от виетнамския провал, Коуди излезе от това изпитание с непокътната репутация. Истински герой и любимец на всички войници, генерал Коуди беше успял някак си да запази представата за достойнство в целия този хаос и остана единствената приемлива фигура сред висшите военни след Виетнамската война. Скромен, самокритичен, той не обичаше да бъде в центъра на вниманието и беше адмириран както от левицата, така и от дясно и от центъра — един обикновен човек, който беше изгубил единствения си син в тази война и който сякаш единствен внасяше някакво чувство на здрав разум в неистовия хаос на това безумно начинание. Той беше нещо като добрия чичко, любимец на цялата нация, който стоеше там, на високото, и се грижеше да опази нейните синове. Сега той стоеше прав, редом с някакъв мъж в стара бойна униформа и жена с малко момченце и се взираше в списъка на падналите. Никой не му обръщаше специално внимание. Просто мястото беше такова. Тук всички бяха равни, хора, прекланящи се пред героизма на синовете си.
— Изглежда, сякаш е на сто и една години — избоботи прегракнало Хатчър.
— А може и да е на толкова — отвърна Слоун. — Ще бъде чудо, ако изкара още шест месеца.
— Необходимо ли е да стоим тук, на дъжда? — попита Хатчър.
— Той ще си тръгне всеки момент. Ритуалът винаги един и същ.
Загледан в генерала, Хатчър се сгуши в шлифера си и несъзнателно се зачуди на забележителните способност ти на Слоун да мами и заблуждава всички около себе си, да създава фалшиви илюзии. Едва вчера беше, когато Хатчър сериозно възнамеряваше да го убие. А днее Хатчър стоеше под дъжда на седемстотин мили от мястото, което беше негов дом, със сериозното намерение да се захване с работа, от която не изпитваше никаква нужда, за която нямаше желание, в която не вярваше. Да беше живял преди сто години, помисли си Хатчър Слоун сигурно щеше да продава на улицата чудотворни елексири от някой фургон или акции на Бруклинския мост. Сега той пробутваше мръсните си трикове с измислиците за геройство и патриотизъм, съблазнявайки зяпналите го в устата млади момчета и момичета, за да, ги вкара в мръсотията на тайните операции, да ги направи убийци, саботьори, контрабандисти на оръжие, касоразбивачи, дори и наемници, и все в името и за славата на нацията и страната. Хатчър беше срещнал Слоун в годините на своята невинност и беше повярвал на лъжата.
Генералът приключи със своя ритуал и се отправи към улицата. Хатчър и Слоун гледаха как Бъфало Бил изкачва бавно стъпалата, приведен тежко над своя бастун, но отбягваше помощта на адютанта си, млад майор, който с всяко свое движение и жест излъчваше самочувствието на възпитаник на Уест Поинт[2].
— Той не знае нищо за уговорката ни за парите — каза Слоун полугласно. — Това си е само между теб и мен.
— Знае ли въобще нещо за мен? — попита Хатчър.
— Да.
— И одобрява моето участие?
— Доверява се на моята преценка.
Хатчър се захили.
— Откога те познава?
Пристигането на генерала сложи край на разговора им. Отблизо той изглеждаше още по-болен. Лицето му имаше сивкав цвят, очите му бяха воднисти и безжизнени, бяха загубили оня огнен отблясък, който някога поразяваше дори от фотографиите му. Но все още се държеше стегнат и по войнишки изпънат. Дори и да изпитваше болка, не го показваше.
— Радвам се, че си задвижил нещата, Хари — каза той и след това се обърна към Хатчър: — Вие сигурно сте Кристиън Хатчър. Приятно ми е да се запознаем. — Генералът прехвърли бастуна в лявата си ръка и подаде сърдечно костеливата си дясна ръка.
— Удоволствието е мое, генерале — каза Хатчър.
— Разбрах, че сте се проявили добре при службата си в Далечния изток — каза генерал Коуди. — Слоун ме осведоми подробно за това.
— Благодаря, сър.
Старият воин остана шокиран, като чу гласа на Хатчър.
— Хайде да се скрием от дъжда, а? — каза той, опитвайки се да скрие изненадата си. Адютантът отвори задната врата и те влязоха в лимузината. Старият генерал потреперваше леко от студеното и дъждовно време и адютантът наметна краката му с едно одеяло.
— Благодаря, Джери — каза Коуди и адютантът затвори вратата, оставяйки тримата мъже насаме в преградената задна част на лимузината.
— Не ми остана достатъчно месо по тия стари кокали, за да ме пази от студа — каза Коуди смутено и после продължи: — Е, сър, полковник Слоун ми каза, че ви е запознал с нашия проблем.
Хатчър кимна.
— Какво мислите по въпроса?
— Всичко зависи от тоя тайландец, Уол Пот. Ако казва истината и Мърф е жив, мисля, че ще мога да го открия.
— Изглеждате прекалено сигурен — каза Коуди.
— Все пак казах: „Ако синът ви е жив.“
Генералът кимна.
— А какво ви подсказва интуицията по този въирос?
Хатчър поклати глава.
— Все още нищо. Събраната информация не е особено обнадеждаваща.
— Да, не е кой знае какво като отправна точка. Съжалявам.
— Все пак има някои следи, по които може да се започне работа — каза Хатчър.
— Предполагам разбирате, че ситуацията изисква дискретност — каза Коуди и това беше по-скоро препоръка, отколкото въпрос. Хатчър кимна отново. — Освен това — иродължи генералът — изясняването на този въпрос не трябва да се протака много във времето.
— Разбирам, сър — каза Хатчър.
— Вие двамата бяхте доста близки в Академията, доколкото си спомням.
Хатчър кимна отново.
— Бяхме заедно в отбора по бокс. Той завърши година преди мен. — Замълча за момент и после добави: — Свястно момче беше той, генерале. Мъжко момче.
— Хубаво. Чувствам се малко ио-спокоен, като знам, че с тая работа се захваща някой, който го е познавал… и го е харесвал като човек.
— Ние с вас сме се срещали веднъж и преди — неочаквано прошепна Хатчър, — беше на сватбата на Мърф.
Генералът се загледа съсредоточено в Хатчър, но в измъчения му поглед не се четеше и следа от някакъв спомен за това.
— Било е доста отдавна. Страхувам се, че паметта ми далеч не е това, което беше навремето.
— Дявол да го вземе, и моята не е за хвалене. Генералът погледна за миг към Слоун, а после отново към Хатчър.
— Мога ли да ви задам един деликатен въпрос?
— Разбира се — каза Хатчър.
— Защо приехте тази задача?
Хатчър се поколеба. Замисли се за малко, после каза:
— Един мой приятел навремето ме попита дали съм бил патриот. Тогава му отговорих, че не съм сигурен в това. Сега може би ще мога да намеря отговора на този въпрос.
— Не виждам какво общо има тая работа с патриотизма — каза безрадостно генералът.
— Ще ми се да вярвам, че има — каза Хатчър. Коуди се усмихна — бледо, далечно подобие на усмивка пропита с тъга.
— Е, и това е все пак някакъв отговор, мистър Хатчър. Благодаря ви.
Старият генерал фокусира насълзения си поглед върху Хатчър и го задържа съсредоточен за няколко секунди, докато се увери, че ще може да формулира правилно следващия си въпрос.
— Разбрах, че сте напуснали секретните служби и сте се върнали към частния сектор — каза генералът.
— Вярно е, сър.
— Жалко — каза той. — Вие сте добър войник, Хатчър.
— Благодаря, сър.
— Имате ли нещо против да ми кажете защо напуснахте?
Слоун хвърли един кос поглед към Хатчър, но той не обърна внимание на това.
— Някак си изгубих хъса си, генерале — излъга Хатчър.
Коуди го изгледа изпитателно няколко секунди.
— Е, нека поне се надяваме, че ще успеете да си го възвърнете — каза той с леко иронична усмивка.
— Разбира се, сър.
Коуди се обърна към Слоун.
— Струва ми се, че си намерил подходящ човек, Хари. Както винаги.
— Благодаря, сър — каза Слоун с нескрито чувство на задоволство. — Значи да започваме?
Бъфало Бил Коуди погледна към Хатчър и повтори въпроса:
— Е, сър, започваме ли?
Хатчър кимна с глава.
— Започваме — отвърна той с дрезгавия си глас.